Решение по дело №6995/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260103
Дата: 7 януари 2021 г. (в сила от 23 февруари 2024 г.)
Съдия: Елица Йорданова Стоянова
Дело: 20201100106995
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 15 юли 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

                        , гр. София, 07.01.2021 г.

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Първо гражданско отделение, 28 – и състав, в публичното заседание на осми декември две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА

                                                                                                                     

При участието на секретаря Ваня Ружина, разгледа докладваното от съдия Елица Йорданова гр. д. №  6995 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:

 

Съдебното производство е образувано по искова молба, с вх. № 2009387/ 11.04.2018 г. /приложена по гр. д. № 23434/ 2018 г. по описа на СРС, ГО, 39-и състав/, с която Н.К.Й. ***, с ЕГН **********, е предявил против С.Х.Г. ***, с ЕГН **********, иск за признаване на установено по отношение на ответника, че не му дължи сума в размер на 127 128,95 лв., представляваща равностойността на 65 000 евро, по запис на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.06.2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/ 2008 г. по описа на СРС, ГО, 56 – и състав предвид факта, че записът на заповед не е подписан от издателя, а при условията на евентуалност – поради погасяване на вземането на поемателя по давност, изтекла през периода от 22.02.2008 г. до 2014 г. Претендирани са разноски и адвокатско възнаграждение.

Съобразно изложените в исковата молба твърдения, на 22.02.2008 г. ответникът се е снабдил с изпълнителен лист по ч. гр. д. № 2552/ 2008 г. по описа на СРС, ГО, 56-и състав, въз основа на извънсъдебно изпълнително основание – запис на заповед за сумата от 65 000 евро, издаден на 20.06.2003 г. и с падеж на 20.06.2007 г., който запис на заповед не е подписан от лицето, посочен като негов издател Н.К.Й., по който било образувано изпълнително производство. Въпреки че ищецът подал искане за спиране на същото по реда на чл. 250 от ГПК /отм./, изпълнителните действия продължили, като на 29.03.2018 г. получил призовка за доброволно изпълнение от ЧСИ Н.М.. При тези съображения ищецът настоява, че не дължи посочената в записа на заповед парична сума, като при условията на евентуалност намира, че задължението по него е погасено по давност. Настоява за уважаване на претенциите, претендира разноски и адвокатско възнаграждение.

По реда и в срока по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът С.Х.Г. чрез процесуалния си представител е депозирал писмен отговор, в който се е противопоставил на допустимостта на заявените претенции, тъй като ищецът не разполагал с правен интерес от водене на процеса, тъй като изпълнителното производство е било прекратено, съответно е изгубил качеството на длъжник в процеса. Твърдението за липса на подпис на издателя в записа за заповед представлявало абсолютно материалноправно възражение, което не можело да бъде установено с незаконосъобразно събрани писмени доказателства. С възражението за погасяване на задължението, посочено в изпълнителния лист по давност, не се погасявало самото задължение, а правото да се иска принудителното му осъществяване, предвид което не можело да бъде съдебно установено липсата на задължение по записа на заповед. Възражението за изтекла погасителна давност можело да бъде упражнено единствено като процесуалноправно възражение в защита срещу предявен иск, какъвто ответникът, като кредитор, не е предявил срещу ищеца, предвид което последният не разполагал с правен интерес от провеждането на този иск, евентуално претенцията му била неоснователна, тъй като погасяването на правото на принудително изпълнение по давност не рефлектирало върху дължимостта на сумата по записа на заповед. Претендира отхвърляне на исковете, претендира разноски и адвокатско възнаграждение.

С оглед релевираните от страните твърдения и възражения и ангажираните по делото доказателства, Градският съд намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е приложено заверено от страната копие от запис на заповед, издаден на 20.06.2003 г. от Н.К.Й., по силата на който се е задължил да заплати на поемателя С.Х.Г. сумата от 65 000 евро с падеж 20.12.2007 г.

На 22.02.2008 г. СРС, 56 – и състав, е издал изпълнителен лист по ч. гр. д. № 2552/ 2008 г., по силата на който Н.К.Й. е бил осъден да заплати на С.Х.Г. сумата от 65 000 евро въз основа на записа на заповед, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 31.01.2008 г. до окончателното и изплащане.

По изпълнителния лист е било образувано изп. д. № 20147870400144 по описа на ЧСИ М.Д.с район на действие СГС, изпълнението по което е било спряно с определение от 16.07.2014 г. по ч. гр. д. № 28689/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 35-и състав, постановено на основание чл. 250 от ГПК /отм./. Ищецът е уточнил, че кредиторът по записа на заповед и ответник в настоящото производство не е предявил иск за установяване на вземането си съобразно чл. 250 изр. ІІ от ГПК /отм./. Определението на първоинстанционния съд е било потвърдено с определение № 23643/ 19.11.2015 г. по в. ч. гр. д. № 15110/ 2014 г. на СГС, ТО, VІ – 15 с-в.

От представеното определение от 13.02.2020 г. по ч. гр. д. № 2552/ 2008 г. на СРС става ясно, че е оставено без уважение искането на настоящия ищец за обезсилване на издадения изпълнителен лист предвид факта, че в определението за спиране на изпълнителното производство на основание чл. 252 от ГПК /отм./ на кредитора не е било указано да предяви иск за установяване на вземането си, съответно едномесечния срок за него не е започнал да тече, но предвид факта на образуваното настоящо производство с предмет отрицателен установителен иск, кредиторът не би разполагал с правен интерес от провеждането на положителен такъв за установяване на вземането си.

В рамките на настоящото производство е назначена съдебно – графическа експертиза, изготвена въз основа на приложеното по делото копие от запис на заповед, тъй като оригиналът, предвид датата на съставянето му, е изчезнал. От заключението на вещото лице се установява, че копието на  подписа на издател е положен от Н.К.Й..

При така изложените фактически данни Софийски градски съд достига до следните правни изводи:

Предявеният от Н.К.Й. против С.Х.Г. главен установителен иск, черпещ правното си основание от нормата на чл. 124 ал. 1 от ГПК, за признаване на установено, че не дължи сумата от 65 000 евро по силата на издаден запис на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.06.2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/ 2008 г. по описа на СРС, ГО, 56 – и състав, е процесуално допустим. В тази връзка настоящият съдебен състав споделя становището, че с оглед проведеното производство по чл. 250 от ГПК /отм./, в рамките на което принудителното изпълнение е било спряно, кредиторът и настоящ ответник е разполагал с правомощието да предяви положителен установителен иск за установяване на вземането си, което право не му е било указано от съответния състав на СРС. Предоставянето на такава процесуална възможност е свързана с реципрочното процесуално право на длъжника да отрече съществуването на вземането на кредитора. Доколкото настоящият иск не може да бъде квалифициран като предявен на основание чл. 254 от ГПК /отм./ предвид факта, че процесуалните норми имат действие занапред, а новият ГПК не съдържа ПЗР на уреждане на подобна хипотеза, съответно разпоредбата на чл. 439 от ГПК предвижда възможност длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението само на основание факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, то да се приеме искът за процесуално недопустим би означавало да се лиши страната от възможност да защити своите права и законни интереси, което противоречи на смисъла на правосъдието въобще, предвид което настоящият съдебен състав намира, че искът с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК е процесуално допустим и длъжникът по менителничния ефект в конкретния случай има интерес от провеждането му.

Предявеният като евентуален иск с правно основание чл. 439 от ГПК  е процесуално допустим като предявен от лице, разполагащо с правен интерес от провеждането му, като страните са легитимирани да участват в процеса.

Досежно основателността им, Градският съд намира следното:

По главния иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК:

Съгласно тази разпоредба, всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.

Ищецът в настоящото производство се домогва да установи несъществуването на вземането на ответника по запис на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.06.2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/ 2008 г. по описа на СРС, ГО, 56 – и състав поради факта, че не е негов издател, т. е. поради липса на съгласие за поемане на задължението да плати сумата от 65 000 евро на поемателя на записа към датата на падежа 31.12.2007 г.

В съдебно заседание, проведено пред СРС на 02.12.2019 г. процесуалният представител на ищеца е заявил, че въвежда и на основание чл. 214 от ГПК допълнително основание към така предявения иск, а именно – липсата на каузално правоотношение по смисъла на чл. 465 от ТЗ. Съдът намира, че не следва да разглежда така въведеното основание, предвид факта, че изменението на иска, включително посредством изменение на основанието му, следва да бъде извършено по правилата на предявяване на иск съобразно чл. 127 от ГПК, т. е. с писмена молба, съдържаща всички изискуеми от законодателя реквизити, с преписи според броя на ответниците, каквото в случая не е сторено. Вън от горното, ищецът не твърди да изменя основанието на своята претенция, т. е. да изостави вече предявеното с исковата молба основание, като заяви ново такова, а въвежда допълнително основание, което в случая се явява преклудирано. В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че следва да разгледа единствено първоначално въведеното с исковата молба основание за недължимост на задължението, посочено в горецитирания запис на заповед, в размер на 65 000 евро, а именно – липсата на съгласие у издателя му и настоящ ищец да заплати сумата по ценната книга на поемателя и. В тази връзка ищецът е претендирал назначаването на СГЕ, от заключението по която се установява, че в представеното копие подписът е положен от ищеца. Така приетото от съда заключение настоящият съдебен състав приема, че представлява удар в празното доказателствено пространство, тъй като оригиналът на записа на заповед не съществува, поради което задължената да го представи ответна страна не е успяла да го представи в рамките на настоящото производство. Представеното по делото като доказателство заверено от страната копие не представлява екземпляр на менителницата съобразно чл. 525 от ТЗ, нито надлежно извършен препис от нея по смисъла на чл. 528 от ТЗ. По аргумент на тези разпоредби, включително и имайки предвид разпоредбата на чл. 417 т. 10 от ГПК, изискващ представянето на оригинал на запис на заповед в заповедното производство, за да съставлява документ, въз основа на който да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, което производство се доближава максимално да производството по издаване на изпълнителен лист по чл. 237 б. Е от ГПК /отм./, за да се установи съществуването или несъществуването на вземането по ценната книга, самата ценна книга следва да съществува в обективната действителност. В настоящото производство ответникът признава, че ценната книга е изгубена или унищожена и не са събрани гласни доказателства по реда на чл. 165 ал. 1 от ГПК относно съдържанието и, като наличието или липсата на подпис на издателя е само един от предвидените от законодателя елементи на менителничния ефект. При тези аргументи настоящият съдебен състав намира, че не са събрани категорични доказателства относно съществуването на записа на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.06.2007 г., и неговите реквизити по смисъла на чл. 535 от ТЗ. Без значение твърденията на ищеца в тази посока и липсата на позоваване на основание противоречие със закона, съдът е задължен служебно да се съобрази с приложимите материалноправни норми от императивен порядък, каквато е разпоредбата на чл. 535 от ТЗ, предвид което противоречието на абстрактната правна сделка с такива разпоредби влече нейната абсолютна недействителност. Нищожната правна сделка не съставлява годно основание за възникване на облигационно задължение, предвид което ищцовата претенция за признаване на установено, че не дължи сумата от 127 128,95 лв., представляваща равностойността на 65 000 евро по запис на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.06.2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/ 2008 г. по описа на СРС, ГО, 56 – и състав, е основателна и следва да бъде уважена изцяло.

По предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 439 от ГПК:

Основателността на главния иск съобразно гореизложените съображения препятства разглеждането на евентуалната претенция поради липса на правен интерес.

По разноските:

На основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски съобразно представения списък на основание чл. 80 от ГПК, в размер на 9 455 лв.

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

Р Е Ш И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ищецът Н.К.Й. ***, с ЕГН **********, не дължи на ответника С.Х.Г. ***, с ЕГН **********, сума в размер на 127 128,95 лв. /сто двадесет и седем хиляди сто двадесет и осем лева и деветдесет и пет стотинки/, представляваща равностойността на 65 000 /шестдесет и пет хиляди/ евро, по запис на заповед от 20.06.2003 г. с падеж 20.06.2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/ 2008 г. по описа на СРС, ГО, 56 – и състав поради недействителност на записа на заповед.

ОСЪЖДА С.Х.Г. ***, с ЕГН **********, да заплати на Н.К.Й. ***, с ЕГН **********, сума в размер на 9 455 /девет хиляди четиристотин петдесет и пет/ лева, представляваща съдебно – деловодни разноски, включително 3 700 /три хиляди и седемстотин/ лв. адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Апелативен съд гр. София.

 

 

                                                                                  СЪДИЯ: