№ 201
гр. София , 21.01.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ в закрито заседание на
деветнадесети януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теодора Кръстева
Членове:Ивайло Младенов
Светлин Михайлов
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно частно
гражданско дело № 20211000500106 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.130 от ГПК.
Производството е образувано по повод постъпила частна жалба от А. Р. И. и
Н. С. И. против определение № 261 263 от 30.09.2020 г., постановено по гр.д. .№ 9 546/18 г.
по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 13 състав, с което е прогласено
на основание чл. 27 от Регламент (ЕО) №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета
от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на
съдебни решения по граждански и търговски дела, че не е компетентен да разгледа
предявените искове от А. Р. И. и Н. С. И. против Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych
TUW, с представител за територията на Република България: „Корис България“ ООД за
заплащане на сумите от по 250 000 лв. - за всеки един от тях - обезщетение за претърпени
неимуществени вреди - болки и страдания вследствие смъртта на техния син Р. А. Р.,
причинена в резултат на ПТП на 01.02.2016 г. на територията на Федерална Република
Германия, гр. Берлин, на ул. „Зюдосталее“ 55, настъпило по вина на българския гражданин
Е. Д., който при управление на л.а. „Сеат“, модел „Кордоба“ с per. № *** -
самокатастрофира, като при управлението му водачът е без свидетелство за управление на
МПС, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на деликта -01.02.2016 г.
и е прекратил производството по гр.д. № 9546/2018 г. по описа на СГС, I ГО, 13 с-в.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност на атакуваното. В тази връзка
се твърди, че съдът е направил неправилни изводи за по отношение на местоживеенето на
ищците. Не оспорва извода, че понятието местоживеене се определя от правото на сезирания
съд, н твърди, че правото на ЕС и практиката по приложението му са задали критериите и
границите за определянето му, които не са спазени от съда. Твърди, че Брюкселската
конвенция, докладът по нейното приложение, както и Регламент „Брюксел І“ и „Брюксел Іа“
поставят граници, в рамките, на които трябва да попада националната концепция за
местоживеене на физическите лица. В тази връзка твърди, че съобразно цитираните актове
1
на ЕС местоживеенето не следва да се приравнява и тълкува като равнозначно на обичайно
местопребиваване. Твърди, че местоживеенето съдържа в себе си идеята за по-фиксирано и
стабилно място за установяване в сравнение с обичайното местопребиваване. Втората
граница, която трябва да бъде съобразена почива върху разбирането, че цитираните
Регламенти се прилагат независимо от гражданството и не следва да се използва
местоживеенето като таен път за включване на гражданството сред факторите определящи
действието им. Третата граница е базирана около постулата, че местоживеенето не трябва
да се разширява до законови фикции по повод адрес, които в никакъв случай не отразява
действителната връзка между дадено лице и държава, в която то е формирало своето
конкретно и стабилно местоживеене. Ето защо твърди, че изводите на съда, че
местоживеенето се определя по критериите на чл.48, ал.7 от КМЧП са в противоречие с
автономното тълкуване на чл. 62 от Регламент „Брюксел Іа. Твърди, че противно на изводите
на първоинстанционния съд практиката на Върховния касационен съд е противоречива, като
посочва трети групи определения. Инвокира доводи от събраните по делото доказателства,
за които твърди, че обосновават тясната връзка на ищците с България, въпреки, че същите са
се установили трайно да живеят в Германия и имат адресна регистрация там. Твърди, че
съобразно регламента местоживеенето не е ограничено до една единствена държава членка,
поради което при наличието на съдилища в повече от една държава членка, които имат
съответните предпоставки да бъдат сезирани, елиминирането на един от тях по формални и
неуредени от регламента механизми противоречи на целта му и не е допустимо. Моли съда
да отправи преюдициално запитване до Съд на ЕС, с въпроси, свързани възможността едно
лице да има повече от едно местоживеене и ако отговорът е отрицателен какви са
критериите за определяне на едно единствено местоживеене. Моли съда да постанови
определение, с което да отмени атакуваното като незаконосъобразно и да се върне делото за
продължаване на производството по същество.
Ответникът по жалбата Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych TUW (Взаимно
застрахователно дружество ТУВ) оспорва подадената частна жалба. Твърди, че
международната компетентност е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на
иска. Твърди, че съдът правилно е определил релевантните факти, от които се установява, че
ищците имат адресна регистрация в Германия, което се потвърждава и от разпитаните по
делото свидетели. Твърди, че съобразно разпоредбата на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) №
1 215/2012 г. местоживеенето на физическото лице с определя от вътрешното право, поради
което критериите за определянето му са тези на същото право. Твърди, че цитираните
доклади не са част от правото на ЕС, отнасят се до други регламенти и не се ползват със
задължителна сила. Твърди, че изводите на съда по отношение на критериите за определяне
на местоживеенето се подкрепят и от практиката на СЕС, която приема, че в случаите на
дело заведено от потребител от друга страна по договора, такова дело може да се заведе само
в съдилищата на държава членка, където има местоживеене потребителят, поради което
съдът има задължение да провери дали ответникът има местоживеене на територията на
своята държава членка. Оспорва наведените твърдения за противочивост на практиката на
Върховния касационен съд, като твърди, че в различните решения са изследвани различни
критерии по националното законодателство за определяне на местоживеенето, които
включват обичайното местоживеене и настоящ адрес. Противопоставят се на искането за
отправяне на преюдициално запитване, като твърдят, че не са налице предпоставките. Видно
от поставените въпроси се касае за тълкуване на националното, а не на общностното право.
Противопоставя се и на искането за разпит на два свидетели, като твърди, че такива вече са
разпитвани в производството пред първоинстанционния съд. Моли съда да отхвърли
частната жалба и претендира разноски по делото.
Съдът след като се съобрази с доводите, изложени в частната жалба и като взе
предвид, представените по делото писмени, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК,
2
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори, а се установява и от атакуваното определение № 261 263 от
30.09.2020 г., постановено по гр.д. .№ 9 546/18 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 13 състав, с което е прогласено на основание чл. 27 от Регламент
(ЕО) №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година
относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански
и търговски дела, че не е компетентен да разгледа предявените искове от А. Р. И. и Н. С. И.
против Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych TUW, с представител за територията на
Република България: „Корис България“ ООД за заплащане на сумите от по 250 000 лв. - за
всеки един от тях - обезщетение за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания
вследствие смъртта на техния син Р. А. Р., причинена в резултат на ПТП на 01.02.2016 г. на
територията на Федерална Република Германия, гр. Берлин, на ул. „Зюдосталее“ 55,
настъпило по вина на българския гражданин Е. Д., който при управление на л.а. „Сеат“,
модел „Кордоба“ с per. № *** - самокатастрофира, като при управлението му водачът е без
свидетелство за управление на МПС, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от
датата на деликта -01.02.2016 г. и е прекратил производството по гр.д. № 9546/2018 г. по
описа на СГС, I ГО, 13 с-в.
Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото,
че производството по делото е образувано по предявени искове с правно основание чл. 226,
ал. 1 КЗ (отм.), във вр. чл. 45 ЗЗД от А. Р. И. и Н. С. И. против Towarzystwo Ubezpieczen
Wzajemnych TUW, с представител за територията на Република България: „Корис България“
ООД за заплащане на обезщетение в размер на сумите от по 250 000 лв. за всеки от тях за
претърпени неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие смъртта на техния син Р.
А. Р., причинена в резултат на ПТП на 01.02.2016 г. на територията на Федерална Република
Германия, гр. Берлин, на ул. „Зюдосталее“ 55, ведно със законна лихва върху тях от датата
на деликта - 01.02.2016 г. до окончателното им изплащане.
Не се спори между страните, а се установява и от представените по делото
писмени доказателства, придружени с превод на български език (разширена адресна
регистрация от Окръжно управление *** Берлин, Отдел Държавно развитие, Социални и
граждански услуги, Гражданска служба 1 от дата 15.12.2016 г.), че ищцата по делото Н. И. (с
дата и място на раждане - ***, ***, България) е записана на следния адрес в адресния
регистър: 12057 Берлин ***, ул. *** 47 част ге, считано от 08.08.2012г. като няма данни за
изнасяне на лицето от адреса. Видно от същата адресна регистрация, ищцата Н. И. е имала и
други адресни регистрации на територията на Република Германия, считано от 07.12.2010 г.,
като видно от отбелязаните данни като предишен адрес по местоживеене в чужбина е
посочен: България до 07.12.2010 г.
Не се спори, а се установява и от разширена адресна регистрация от Окръжно
управление Темпелхоф - Шьоненберг, Гражданско обслужване, 10820, Берлин от дата
06.07.2020 г., че лицето Н. И. е записана на следния адрес в адресния регистър: 12057
Берлин ***, ул. *** 47 част ге, считано от 08.08.2012 г. като няма данни за изнасяне на
лицето от адреса. От приложената адресна регистрация се установява също така, че Н. И. е
имала и други адресни регистрации на територията на Република Германия, считано от
07.12.2010 г., като видно от отбелязаните данни като предишен адрес по местоживеене в
чужбина е посочен:***, България до 07.12.2010 г.
Не се спори, а се установява и от приложената разширена адресна регистрация
3
на лицето А. И. от 15.12.2016 г. (с дата и място на раждане - ***, ***, България), че същият е
записан на следния адрес в адресния регистър: 12057 Берлин ***, ул. *** 47 част ге, считано
от 01.08.2012 г. като няма данни за изнасяне на лицето от адреса. От приложената адресна
регистрация се установява също така, че ищецът А. И. е имал и други адресни регистрации
на територията на Република Германия, считано от 29.07.2010 г., като видно от отбелязаните
данни като предишен адрес по местоживеене в чужбина е посочен: ***, България до
29.07.2010 г.
Не се спори, а се установява и от направените справки от НБД „Население“
към 27.01.2020 г., че А. Р. И. е регистриран с настоящ адрес: в Германия, считано от
26.10.2011 г., а по отношение на Н. С. И. в справката от НБД „Население“ е отбелязан
настоящ адрес: гр. ***, ул. „***“ № 2А от 01.11.1996 г.
В показанията си, разпитания по делото в открито съдебно заседание,
проведено на 23.01.2020 г. свидетел А. Б. И. (съсед и приятел на ищците) твърди, че А. И. и
Н. И. живеят в момента в Германия. Имат къща в *** и идват лятно време, но работят в
Германия, където са от около 6-7 години.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Частната жалба е неоснователна.
С атакуваното определение № 261 263 от 30.09.2020 г., постановено по гр.д.
.№ 9 546/18 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 13 състав, с което
е прогласено на основание чл. 27 от Регламент (ЕО) №1215/2012 на Европейския парламент
и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, че не е компетентен да
разгледа предявените искове от А. Р. И. и Н. С. И. против Towarzystwo Ubezpieczen
Wzajemnych TUW, с представител за територията на Република България: „Корис България“
ООД за заплащане на сумите от по 250 000 лв. - за всеки един от тях - обезщетение за
претърпени неимуществени вреди - болки и страдания вследствие смъртта на техния син Р.
А. Р., причинена в резултат на ПТП на 01.02.2016 г. на територията на Федерална Република
Германия, гр. Берлин, на ул. „Зюдосталее“ 55, настъпило по вина на българския гражданин
Е. Д., който при управление на л.а. „Сеат“, модел „Кордоба“ с per. № *** -
самокатастрофира, като при управлението му водачът е без свидетелство за управление на
МПС, ведно със законна лихва върху тези суми, считано от датата на деликта -01.02.2016 г.
и е прекратил производството по гр.д. № 9546/2018 г. по описа на СГС, I ГО, 13 с-в.
В частната жалба са инвокирани твърдения за неправилност на изводите на
съда по отношение на липсата на компетентност на българския съд да разгледа делото.
Спорно пред първоинстанционния съд, както и пред настоящата инстанция са критериите за
определяне на „местоживеенето“. Неведените доводи за незаконосъобразност на
атакуваното определение, съдът в настоящия си състав намира за неоснователни, по
следните съображения:
Определяне на подведомствеността на спора следва да се извърши по
правилата на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12
4
декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни
решения по граждански и търговски дела, приложим от 10 януари 2015 г. Съгласно чл. 11, §
1, б от същия срещу застраховател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен
иск от лице, в съдилищата на държавата членка, където той има местоживеене и в друга
държава членка в случай на искове, предявени от притежателя на полицата, застрахования
или трето ползващо се лице, в съдилищата по мястото, където ищецът има местоживеене.
Съгласно чл. 12 от Регламента, по отношение на застраховка за отговорност или застраховка
на недвижима собственост срешу застрахователя може наред с това да бъде предявен иск в
съдилищата, където е настъпило вредоносното събитие.
По отношение на спорното пред настоящата инстанция тълкуване на
„местоживеенето“, като критерии за определяне на компетентността на съда, съдът в
настоящия си състав намира, че съгласно отпращащата норма на чл.62, §1 от Регламент (ЕС)
№ 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела, приложим от 10 януари 2015 г. се определя от вътрешното право на
сезирания съд (в случая българския съд). С тази норма се делегира право на държавите-
членки да определят критериите за „местоживеене“ на физическите лица, съобразно
правилата на националното си законодателство. С оглед на изложеното, настоящият състав
приема, че при определяне критериите за определяне на обичайното местопребиваване на
физическото лице, съдът следва да се ръководи от тези посочени в разпоредбата на чл.48,
ал.7 от КМПЧ, което е част от националното ни законодателство. С така цитираната
разпоредба (чл. 48, ал. 7 от КМЧП) националния ни законодател е определил критериите, по
които съдът следва да определи „местоживеенето“, свързвайки го с обичайното
местопребиваване на лицето. Обичайно местопребиваване на физическо лице е мястото, в
което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост
от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на
това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или
професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от
намерението му да създаде такива връзки. При определяне на фактическото местоживеене
на физическо лице в практиката на Върховния касационен съд е изяснено, че доказването
може да стане с всички допустими доказателствени средства. В конкретния случай страните
не спорят по отношение на допустимостта на събраните по делото доказателства, от които
се установява, че ищците не са се установили преимуществено да живеят на територията на
Р България. Съобразявайки се с неоспорените доказателства относно обстоятелствата от
личен и професионален характер (същите живеят в Германия, полагат труд), следва да се
приеме, че същите са установили трайни връзки с Германия. Наведените твърдения, че съдът
не се е съобразил със съществуваща адресна регистрация на постоянен и настоящ адрес в Р
България, съдът намира за неоснователни. Под местоживеене по смисъла на Регламент (ЕО)
1215/2012 в Република България, съобразно действащото вътрешно право, се разбира
мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и
5
административна регистрация.
Като неоснователни следва да се възприемат и разсъжденията на частните
жалбодаели по отношение на критериите, които са определени от общностното право при
определяне на термина „местоживеене“. Нормата на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) №
1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно
компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и
търговски дела, приложим от 10 януари 2015 г. е категорична и не въвежда други критерии,
различни от тези на националната ни концепция.
По отношение на направеното доказателствено искане за отправяне на
преюдициално запитване до СЕС съдът в настоящия си състав намира, че същото е
неоснователно. Отпращащата норма е конкретна и ясна и не се нуждае от тълкуване.
Формулираните въпроси, макар и формално включени като тълкуване на норма от
общностното право, касаят тълкуване на критерии при определяне на термина
„местоживеене“, които се определят от всяка национално законодателство самостоятелно,
поради което не подлежат на задължително тълкуване от СЕС.
Неоснователно е второто направено доказателствено искане за допускане на до
разпит на свидетели, с оглед събраните по делото доказателства (свидетелски показания) и
липсата на предпоставките на чл.266 от ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че атакуваното
определение е правилно и законосъобразно и като такова следва да се потвърди.
Видим от гореизложеното Софийски апелативен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 261 263 от 30.09.2020 г., постановено по гр.д. .№ 9 546/18
г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 13 състав, като
законосъобразно и правилно.
Оставя без уважение направеното искане за отправяне на преюдициално
запитване до СЕС, като неоснователно.
Определението подлежи на касационно обжалване в едноседмичен срок от
съобщението за изготвянето пред Върховния касационен съд, при условията на чл.280 от
ГПК.
Председател: _______________________
6
Членове:
1._______________________
2._______________________
7