Решение по дело №16260/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 7905
Дата: 14 декември 2018 г. (в сила от 14 декември 2018 г.)
Съдия: Велизар Стоянов Костадинов
Дело: 20171100516260
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 декември 2017 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, ……….2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „В“ въззивен състав, в публично заседание на десети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА

          ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА ЧОЛЕВА

           ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ

при секретаря ВАЛЕНТИНА ИЛИЕВА, като разгледа докладваното от мл. съдия КОСТАДИНОВ гр. дело № 16 260 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 5165591 от 08.11.2017 г. на ответниците З.Ц.Д. и Р. В. Д. срещу протоколно Решение № 249163 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 31158 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 62 състав, с което по предявените осъдителни искове, ответниците З.Ц.Д. и Р. В. Д. са осъдени за заплатят на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 1529.68 лева за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 17.05.2017 г. до окончателното й изплащане и сумата от 267.27 лева за мораторна лихва за периода от 31.08.2015 г. до 10.04.2017 г.

С решението ответниците З.Ц.Д. и Р. В. Д. са осъдени да заплатят на ищцовото дружество на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 871.00 лева, представляващи общият размер на сторените в  производството разноски.

Протоколно Решение № 249163 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 31158 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 62 състав е постановено при участието на трето лице – помагач – „Т.“ ООД на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Във въззивната жалба на ответниците З.Ц.Д. и Р. В. Д. са инвокирани съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение, като постановено в нарушение на материалният и процесуалния закон и събраните по делото доказателства. Заявява се, че производството е недопустимо образувано по предявените осъдителни искове, доколкото същото не е предшествано от заповедно производство с подаване на заявление по чл.410 от ГПК. Заявява се, че в условията на пълно и главно доказване, ищцовото дружество „Т.С.“ ЕАД не е доказало наличието на облигационни отношения по доставка на ТЕ с ответниците Д.. Инвокира се, че по делото не е бил представен нотариален акт за собственост за топлоснабденият имот. Излага се, че единственият представен документ относно твърдяното наличие на облигационна връзка е удостоверение от Столична община за наличие на родствени връзки между ответниците, но не и нотариален акт за собственост. Излага се, че липсвали протокол за монтаж и демонтаж на топломера на Абонатната станция и свидетелства за извършена метрологична проверка, съгласно Закона за измерванията. Заявява се, че по делото единствените представени доказателства са наличие на съобщения към фактури, които не са фактури и като частни свидетелстващи документи нямат обвързваща за съда сила. В заключение се инвокира, че първоинстанционното решение е немотивирано, доколкото в него не се сочела правната квалификация на предявените искове, а това правело решението само по себе си като незаконосъобразно, немотивирано и като постановено в нарушение на материалният закон. Предявява се искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне на предявените искови претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД и трето лице-помагач „Т.“ ООД не са депозирали отговор на въззивната жалба на ответниците Д., съответно не се релевирали доказателствени искания. Не претендират разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбите.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение в обжалваните части, съдът излага следните съображения:

За уважаване на предявения иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответниците, ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: 1). съществуването на договорни отношения между него и ответниците за доставката на топлинна енергия, 2). обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и 3). размерът на претендираното вземане.

Установява се от материалите по делото, че на 17.07.2018 г. е подадена искова молба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответниците  З.Ц.Д. и Р. В. Д., с която са предявени на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД осъдителни искови претенции за осъждането на ответниците Д. да заплатят на ищцовото дружество в условията на солидарна отговорност сумата от 1529.68 лева за доставена и за незаплатена топлинна енергия за периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. по отношение на топлоснабден имот – ап.95, находящ се в гр.София, ж.к. „****“, бл.******, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 17.05.2017 г. до окончателното й изплащане и сумата от 267.27 лева за мораторна лихва за периода от 15.09.2014 г. до 10.04.2017 г.

В исковата молба са инвокирани твърдения, че ответниците  З.Ц.Д. и Р. В. Д. са собственици на топлоснабденият имот и че като клиент, респ. потребител на ТЕ дължат сумите за доставената и ползваната ТЕ в претендираният за тях размер. Извършва се позоваване на разпоредбата на чл.153 от ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ, според които клиент на топлинна енергия е всяко физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва електрическа или топлинна енергия с топлоносител за гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоподаване за домакинството си. Релевират се доводи за приложимост в отношенията между страните  на Общите условия (ОУ), приети с Решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“, в сила от 13.02.2008 г., действали за част от исковия период от м.05.2013 г. до м.01.2014 г. и  Общите условия (ОУ), приети с Решение № ОУ-002/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ и „19 минути“, в сила от 14.03.2014 г., действали за останалия исков период от м.03.2014 г. до м.04.2015 г. Предявява се искане за уважаване в цялост на предявените искови претенции. Претендират се разноски.

В законоустановеният срок по чл.131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответниците  З.Ц.Д. и Р. В. Д., с който оспорват исковите претенции. Заявени са доводи, съгласно които ответниците Д. считат, че липсва облигационна връзка с ищеца „Т.С.“ ЕАД по доставка на ТЕ, съответно, че същите не притежават качеството потребител/ клиент на ТЕ на основание чл.153 от ЗЕ. Инвокира се, че в нарушение на процесуалният закон, ищцовото дружество не е претендирало процесните суми, обективирани в исковата молба, по реда на заповедното производство. Счита се, че само на това законово основание, исковите претенции са неоснователни. Релевирано е възражение за изтекла погасителна давност. Оспорва се договора между ищеца „Т.С.“ ЕАД и фирмата за дялово разпределение (ФДР). Заявява се, че не са ангажирани доказателства за годността и за извършена метрологична проверка на топломера от Абонатната станция за измерването на параметрите на доставяната ТЕ. Релевира се, че съдът не следва да кредитира представени към исковата молба съобщения за фактури, доколкото същите като частни удостоверителни документи не са фактури и нямат обвързваща за съда сила. Предявява се искане за отхвърляне на исковите претенции като неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.

Съдът като съобрази доводи и твърденията на страните, пристъпи към изследване на доказателствената съвкупност.

Не се спори от страните, че топлоснабденият имот, относно който са предявени настоящите искови претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД за претендираните суми за доставената ТЕ е недвижим имот - ап.95, находящ се в гр.София, ж.к. „****“, бл.******.

От приложеното към исковата молба писмо с изх.№ Р1417-ТД26-147 от 02.03.2017 г., издадено от длъжностно лице – кмета на Столична Община, Район „****“ и представляващ официален удостоверителен документ, съставен по реда на чл.179, ал.1 от ГПК е видно, че ответниците З.Ц.Д. и Р. В. Д. *** покупко – продажба процесният топлоснабден имот  - ап.95, находящ се в гр.София, ж.к. „****“, бл.****** на основание Заповед № ДИ – 03-2040/1990 г. от 04.02.1991 г.

Въпросният документ, съставен по реда на чл.179, ал.1 от ГПК от длъжностно лице, в кръга на неговата служба, по установения от закона ред и форма, не е бил оспорен от ответниците Д. с отговора на исковата молба. За въззивната инстанция не са налице основания да не кредитира въпросният официален писмен документ, тъй като отразените в него обстоятелства, а именно, че ответниците Д. са закупили от Столична Община, считано от 04.02.1991 г. топлоснабдения имот, се позлват с обвързваща съда материална доказателствена сила.

 Представеното писмо изх.№ Р1417-ТД26-147 от 02.03.2017 г., издадено от длъжностно лице – кмета на Столична Община, Район „****“ и представляващ официален удостоверителен документ, съставен по реда на чл.179, ал.1 от ГПК, се кредитира изцяло от въззивният съд, поради което настоящата инстанция приема, че е доказана първата предпоставка на спорното материално право, а именно наличие на облигационни отношения по доставка на ТЕ с ответниците Д. до топлоснабдения имот и за очертаният исков период – м.05.2014 г. до м.04.2016 г. на основание на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Според тази разпоредба, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия (респ. потребители на топлинна енергия съгласно предишната редакция на закона). Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. 

Настоящият съдебен състав приема, че нормата на чл.150, ал.1 от ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносното предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона – чл.150 от ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, включително и относно приемането на Общите условия.

По изложените съображения, съдът намира за неоснователни и недоказани възраженията на ответниците Д. от въззивната им жалба в частта относно твърдяната липса на облигационни отношения по доставка на ТЕ за конкретния исков период.

По отношение на обема на доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период, съдът приема следното:

От приложената по делото съдебно – техническа експертиза, която въззивната инстанция кредитира като обоснована, и която от друга страна е приета от първоинстанционният съд без възражения от страните в провелото се на 25.10.2017г. открито съдебно заседание, се установява, че за исковия период от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. в топлоснабденият имот е доставяна ТЕ за сградна инсталация и за БГВ, като ТЕ за отопление за процесният период не е начислявана. Според експертизата дяловото разпределение през процесният период във връзка с доставената ТЕ до топлоснабденият имот е извършвано от фирма „Т.“ ООД. Вещото лице е установило, че сградата, в която се намира процесният имот е с непрекъснато топлоснабдяване, като ищцовото дружество е извършвало редовни отчети на общия топломер на Етажната собственост, който е преминавал съответният метрологичен контрол съгласно Наредбата от 2003 г. за средства за измерване, подлежащи на метрологичен контрол. Вещото лице в СТЕ е съобразило представените от фирмата за дялово разпределение реални отчети за имота и изравнителни сметки относно количествените и ценовите стойности на начисленията за доставяната до имота ТЕ в съответствие с изискванията на Наредба № 16-334 за топлоснабдяването.  СТЕ е посочила, че доставяната до имота на ответниците Д. топлинна енергия за исковия период е разпределяна в съответствие с нормативните разпоредби и закони в тази област – ЗЕ, Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването и ОУ за продажба на ТЕ от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди за 2008 г. и 2014 г.

В този смисъл, настоящата съдебна инстанция, приема, че предявената искова претенция по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.150 от ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е доказана по основание.

По размера на исковата претенции за главницата за ТЕ:

Въззивният съд приема, че СТЕ е установила и стойността на доставяната в имота на ответниците Д. топлинна енергия за исковия период на база издадените от ищеца фактури за сумата от 1002.21 лева, които са на прогнозна стойност, и изравнителните сметки на фирмата за дялово разпределение, които са на по-ниска стойност от фактурираните такива, а именно за сумата от 919.78 лева, след приспадане на сумата от 82.38лева, която е сума за получаване (връщане).  Съдът кредитира СТЕ като обоснована и неоспорена от страните в провелото се открито заседание от 25.10.2017 г., като приема, че е дължима сумата, отчетена от фирмата за дялово разпределение в размер на 919.83 лева, а не тази по издадените фактури, която е с прогнозна стойност.

Настоящата инстанция кредитира и приетата по делото ССчЕ в частта, в която е установено, че в счетоводството на ищеца „Т.С.“ ЕАД не са постъпвали плащания от ответниците Д.за погасяване на сумите, предмет на предявените претенции.

При това положение, съдът приема, че ответниците З.Ц.Д. и Р. В. Д. се явяват задължени за сумата от 919.83 лева на основание кредитираната СТЕ, която е установила стойността на реалното количество доставена ТЕ на базата реален отчет и представляваща главница за незаплатена ТЕ за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016 г. 

Като законна последица и с оглед диспозитивното начало, въззивният съд приема за дължима и претендираната от „Т.С.“ ЕАД законната лихва върху уважения размер на исковата претенция за главницата за ТЕ от 919.83 лева, считано от датата на исковата молба - 17.05.2017 г. до окончателното й изплащане.

При отчитане на стойността на дължимата ТЕ за исковият период в размер на 919.83, според кредитираната СТЕ и с оглед заявеният в исковата молба размер на тази претенция за сумата от 1529.68 лева, в който цялостен размер първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция е основателна и доказана, то настоящата инстанция намира, че следва да постанови частична отмяна първоинстанционното решение като неправилно и незаконосъобразно в частта за разликата над приетата за дължима сума от 919.83 лева до присъденият размер от 1529.68 лева на главницата за ТЕ за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.

 

По исковата претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторната лихва върху главницата за ТЕ:

Основателността на претенцията за главницата за ТЕ обуславя основателността и на иска за акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата.

Настоящият съдебен състав съобразява, че претенцията за главницата за ТЕ е от 01.05.2014 г. до 30.04.2016г. За този исков период на претендираната главница за ТЕ, а именно от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. са приложими Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г.  Настоящият съдебен състав, обаче, намира, че тези ОУ са  нищожни в частта на клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2. С посочените клаузи от ОУ е регламентиран падежът за изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Съдът намира, че клаузите на чл. 33, ал.1 и чл. 33, ал.2 от ОУ от 2014 г. са нищожни, на основание чл. 146, ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителите /купувачи/ - в случая ответниците Д.. С клаузата на чл. 33, ал.1 от ОУ от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по чл. 32, ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл. 33, ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл. 32, ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача "Т.С." ЕАД. Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или смартфон/, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от ОУ от 2014 г. противоречат на императивната норма на чл. 143, ал.1 от Закона за защита на потребителите и като последица от това, на основание чл. 146, ал.1, предл.1 от ЗЗП – са нищожни.

С оглед изложените мотиви съдът приема, че вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за (главницата) за исковия период 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., считано от 12.03. 2014 г. попадат изцяло в приложното поле на ОУ от 2014 г. /в сила от 12.03.2014 г./, при което ответниците Д. не следва да се считат за изпаднали в забава за времето на претенцията за главницата за ТЕ от месеците от 05.2014 г. до м.04.2016г., тъй като липсва договорен падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на чл. 84, ал.2 от ЗЗД.

По изложените съображения, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта на присъдената претенция за мораторна лихва за сумата от 267.27 лева за периода от 31.08.2015 г. до 10.04.2017 г. и същата бъде отхвърлена изцяло като неоснователна и недоказана.

 

По останалите възражения на Д. от въззивната им жалба:

Настоящият съдебен състав намира, че са неоснователни възраженията на ответниците Д., че настоящото производство е недопустимо образувано по предявените осъдителни искове, доколкото същото не е било предшествано от заповедно производство с подаване на заявление по чл.410 от ГПК. В ГПК не съществува изрична разпоредба, която да задължава ищеца да преминава относно своите претенции първо през предвидената в чл.410 и сл. от ГПК процедура на заповедното производство. Ищецът има правна възможност в условията на диспозитивно начало да прецени с оглед своя правен интерес, от коя процедура иска да се възползва – заповедно или исково производство. Възползването на ищеца директно чрез предявяване на искови претенции, без да е преминал през подаване на заявление по чл.410 от ГПК не води до недопустимост на инициираното от ищеца първоначално самостоятелно исково производство.

Неоснователно е оплакването на жалбоподателите, че не са ангажирани доказателства за извършван реален отчет на уредите в имота, за да се приеме, че съществува основание за начисляване на процесните суми. По делото, приетата без възражения от страните СТЕ се основава на самостоятелно и независимо изследване от вещото лице на представените му от фирмата за дялово разпределение изравнителни сметки и главен отчет на уредите за дялово разпределение. В тази насока, вещото лице по СТЕ на базата тези документи е отчело – л.60-61 от делото, разликите между старите и новите показания на индивидуалните уреди за разпределение, монтирани в апартамента.

СТЕ е установила, също така, че общият топломер, намиращ се в Абонатната станция е преминавал през съответните първоначална и последващи метрологични проверки, на основание представените протоколи за проверки за периода от 24.10.2012 г. до 22.08.2016 г. съгласно Закона за измерванията, поради което в тази си част СТЕ също е останала неоспорена. В този смисъл възраженията на ответниците Д., че липсвали протокол за монтаж и демонтаж на топломера на Абонатната станция и свидетелства за извършена метрологична проверка, съгласно Закона за измерванията са неоснователни и недоказани.

По отношение на останалите, възражения на ответниците Д., че единствените представени доказателства по делото са наличие на съобщения към фактури, които не са фактури и като частни свидетелстващи документи нямат обвързваща за съда сила, съдът приема, че по делото са налице събрани достатъчни по обем доказателства - писмо удостоверителен документ, съставен по реда на чл.179, ал.1 от ГПК и удостоверяващ наличие на факти и обстоятелства, че ответниците Д. са собственици на топлопреносния имот, както и представени СТЕ и ССчЕ, които доказват исковите претенции на ищеца „Т.С.“ ЕАД за дължимите, според въззивната инстанция суми за претендирата ТЕ. Не се установява въпросните съобщения към фактури да са единствените доказателства по делото, тъй като СТЕ чрез помощта на вещо лице, което е основало заключението си върху доказателства на фирмата за дялово разпределение за извършен реален отчет на доставена ТЕ, е установила, количеството на доставената до топлопреносния имот ТЕ и размера на стойността на същата.

  В заключение, въззивната инстанция не споделя изводите на ответниците Д. от въззивната им жалба, според които непосочването на правната квалификация на предявените осъдителни искове в постановеното от съда решение, водело до немотивиран съдебен акт, постановен в нарушение на материалният закон. Въззивната инстанция счита, че с оглед характера на исковите претенции е видно, че същите имат осъдителен характер и същите касаят претенции за незаплатена главница за ТЕ и мораторна лихва на договорно основание. Квалификацията на тези искове е по чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД и според съда тя недвусмислено се извежда от фактическите твърдения на спорното материално право с оглед заявеното в исковата молба основание. Съдът намира, че евентуалното непосочване на правната квалификация на исковите претенции в диспозитива на първоинстанционното решение не води до наличие на съществено процесуално нарушение на ГПК и до нарушение на материални закон, след като се установява, че съдът е разгледал и се е произнесъл по наличието на предпоставките на спорното материално право на заявеното в исковата молба основание и касаещи приложението на посочената по-горе правна квалификация. В такъв случай, няма пречка въззивният съд да посочи правната квалификация на исковите претенции със своето решение, като това  действие от своя страна не води до засягане на правото на защита на ответниците Д., след като от събраните по делото доказателства и извършените от тяхна страна процесуални действия по подаване на отговор на искова молба и въззивна жалба е видно, че същите са упражнили ефективно и непосредствено правото си на защита.

По изложените съображения, в останалата си част въззивната жална на ответниците Д. се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.

По разноските:

Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция, отговорността за разноските между страните следва да бъде преразпределена повторно.

За исковото производство, на „Т.С.“ ЕАД се полагат разноски за държавна такса в размер на 71.84 лева за държавна такса, 500.00 лева за два броя депозити за СТЕ и ССчЕ и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лева на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ, в сила от 20.01.2017 г. и доколкото устните състезания са приключили пред СРС на 25.10.2017 г.. Общият размер на разноските за исковото производство възлизат на 671.84 лева. Използвайки обичайното тройно правило, с оглед на общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции за главници и лихви за сумата от 1796.95 лева и предвид на основателността само на иска за главницата за ТЕ за уважения материален интерес пред въззивната инстанция в общ размер от 919.83, то на ищеца „Т.С.“ ЕАД се дължат съразмерно за исковото производство разноски за сумата от 343.90 лева.

Следва да се постанови частична отмяна на първоинстанционното решение в частта на присъдените в полза на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за исковото производство за разликата над приетият за дължим от СГС размер от 343.90 лева до присъденият от първоинстанционният съд размер на разноските за сумата от 871.84 лева.

По разноските дължими на ответниците Д. – същите претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева на основание представеният договор за правна помощ на л.34 от делото с отбелязване в него, че тази сума е платена в брой. Съдът намира, че претенцията на ответниците за претендираното адвокатско възнаграждение се намира в съответствие с чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Използвайки обичайното тройно правило, с оглед на общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции за главници и лихви за сумата от 1796.95 лева и предвид на отхвърления материален интерес на исковите претенции пред въззивната инстанция в общ размер от 877.12, то на ответниците Д. се дължат съразмерно за исковото производство разноски за сумата от 195.25 лева.

За въззивното производство, на ответниицте Д. се полагат разноски за държавна такса в размер на 40.91 лева за държавна такса, като същите претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350.00 лева на основание представеният договор за правна помощ на л.18 от делото с отбелязване в него, че тази сума е платена в брой. Съдът намира, че претенцията на ответниците за претендираното адвокатско възнаграждение се намира в съответствие с чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Използвайки обичайното тройно правило, с оглед на общия размер на заявения материалния интерес на предявените искови претенции за главници и лихви за сумата от 1796.95 лева и предвид на отхвърления материален интерес на исковите претенции пред въззивната инстанция в общ размер от 877.12, то на ответниците Д. се дължат съразмерно за въззивното производство разноски за сумата от 190.81 лева.

За ищеца „Т.С.” ЕАД за въззивното производство се претендират разноски за възнаграждение за юрисконсулт, но които такива не следва да се присъдят на страната. Дори претенцията на въззиваемата страна за разноски за юрисконсулт да е направена своевременно, то същата се явява неоснователна. Това е така, защото по делото няма данни за извършени процесуални действия от процесуален представител за тази страна – няма данни за подаден отговор на въззивната жалба, а в провелото се пред СГС съдебно заседание не се е явявал на процесуален представител. В този смисъл на страната не се следват разноски за юрисконсулт.

На основание чл.280, ал.3 от ГПК решението на въззивният съд е окончателно и не подлежи на обжалване, тъй като е търговски спор. 

Водим от изложеното СГС,

РЕШИ

 

ОТМЕНЯ протоколно Решение № 249163 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 31158 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 62 състав, 1). в частта, в която З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 919.83 лева до присъдения размер от 1529.68 лева за доставена топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 17.05.2017 г. до окончателното й изплащане; 2). в частта, в която З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** сумата от 267.27 лева за мораторна лихва за периода от 31.08.2015г. до 10.04.2017 г., 3). както и в частта на разноските, с която З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 343.90 лева до присъденият от първоинстанционният съд размер на разноските за сумата от 871.84 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** срещу З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** осъдителен иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД вр. чл.150 от ЗЕ за осъждането на З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** разликата над сумата от 919.83 лева до присъдения размер от 1529.68 лева за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот – ап.95, находящ се в гр.София, ж.к. „****“, бл.2******, с аб.№198937, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 17.05.2017 г. до окончателното й изплащане.

 

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** срещу З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес ***, осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждането на З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес ***, да заплатят солидарно на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** сумата от 267.27 лева за мораторна лихва върху главницата за ТЕ за периода от 15.09.2014г. до 10.04.2017 г.

 

ПОТВЪРЖДАВА протоколно Решение № 249163 от 25.10.2017 г. по гр.д. № 31158 по описа за 2017 г. на СРС, ГО, 62 състав, в частта, в която З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** сумата от 919.83 лева за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот – ап.95, находящ се в гр.София, ж.к. „****“, бл.2******, с аб.№198937, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 17.05.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сторените в производството разноски за сумата от 343.90 лева.

 

ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** да заплати на З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 195.25 лева, представляваща дължимите в първоинстанционното производство разноски, съразмерно на отхвърлената част на исковите претенции.

 

ОСЪЖДА Т.С.“ ЕАД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на управление *** да заплати на З.Ц.Д. с ЕГН:********** и Р. В. Д. с ЕГН: **********, двамата с адрес *** на основание чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл.273 от ГПК сумата от 190.81 лева, представляващи дължимите във въззивното производство разноски, съразмерно на уважената част на въззивната жалба.

 

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД – „Т.“ ЕООД.

 

Решението  е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          

ЧЛЕНОВЕ: 1                              

                                                                                                                        2.