№ 542
гр. Варна, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Невин Р. Шакирова
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20223100500366 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е въззивно и е образувано по жалба на К. Р. АС. чрез
особения й представител адвокат А.П. срещу решение № 201 от 26.11.2021 г., постановено
по гр.д.№ 183 по описа за 2021 г. на Районен съд – Провадия, трети състав, с което е прието
за установено в отношенията между страните, че К. Р. АС. дължи на Агенция по заетостта –
София на основание член 422, алинея 1 във връзка с член 415, алинея 1 от ГПК във връзка с
член 92 от ЗЗД сумата от 629,72 лева, представляваща неустойка по точка 3.1 от договор №
311-0195-19-22072 от 31.05.2019 г. за обучение на безработно лице по проект
„Предизвикателства” на АИКБ, включен в НПДЗ 2019 г., сключен между страните на
основание член 30б, алинея 1, точка 1 и член 58а, точса 3 от Закона за насърчаване на
заетостта, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на постъпване на
заявлението по член 410 от ГПК /23.11.2020 г./ до изплащане на вземането, за които
вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по член 410 от ГПК №
633 от 25.11.2020 г. по ч.г.д.№ 1124/2020 г. на РС – Провадия; както и е осъдена К. Р. АС. да
заплати на Агенция по заетостта - София на основание член 78, алинея 1 и алинея 8 от ГПК
сумата от общо 75 лева - разноски в заповедното производство - и сумата от 25 лева -
разноски за внесена държавна такса за исковото производство.
Във въззивната жалба се излагат доводи за недопустимост и евентуално за
незаконосъобразност на решението. Излага се, че е налице различие в основанието,
посочено в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и в това, което е посочено в
1
исковата молба, което води до недопустим иск, респективно и решението е недопустимо и
подлежи на обезсилване и прекратяване на производството. Като основание за
незаконосъобразност на атакуваното решение се сочи, че Агенцията по заетостта е имала
възможност да замени отпадналото лице, но не го е сторила. Също така неправилно
първоинстанционният съд е отхвърлил направено възражение за нищожност на клаузата за
неустойка поради нейната прекомерност и нарушение на добрите нрави. Счита се, че
договорената клауза за неустойка води до несправедливо обогатяване на кредитора.
Действително направените разходи за ищцата са в размер на 40 лева, а договорената
неустойка в размер на 600 лева плюс 5 % лихви върху нея е прекомерно висока. Намира, че
ищецът е неизправна страна по договора, респективно няма право на неустойка. Иска се
обезсилване на постановеното решение и заповед за изпълнение, евентуално - отмяна на
решението и отхвърляне на иска.
В срока по член 263 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна, с който
въззивната жалба се оспорва и се желае потвърждаване на решението като правилно и
законосъобразно. Излагат се аргументи в посока, че обжалваното решение не е
недопустимо, защото няма разминаване в размера на претендираната сума, както и в
основанието, доколкото в исковата молба същото само е прецизирано с оглед характера на
всяко едно от производствата. Възразява се, че са били налице предпоставките за заменяне
на обучаемото лице с друго. Твърди се, че претендираната неустойка е в размер на
направените разходи за ответницата по обучението й, като се набляга, че не е установено
неизпълнение от страна на обущаващата организация и следователно не са били основания
за неплащане от страна на АЗ. Поддържа, че така уговорената неустойка не е прекомерна,
тъй като е в размер на претърпените вреди поради виновно неизпълнение от страна на
обучаемото лице – ответницата по иска.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства,
становищата на страните и като съобрази приложимия закон съобразно нормата на
член 235 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата молба се твърди, че на 31.05.2019 г. между Агенция по заетостта чрез
Дирекция „Бюро по труда” - Провадия като възложител и безработното лице К.А. като
обучаемо лице бил сключен договор № 311-0195-19-22072 на основание член 30б, алинея 1
и член 58а, точка 3 от Закона за насърчаване на заетостта /ЗНЗ/ и проект
„Предизвикателства”. По силата на договора обучаемото лице се задължавало да посещава
курс за професионална квалификация по професия „оператор на компютър”, специалност
„текстообработване” за периода от 31.05.2019 г. до 24.07.2019 г. съгласно точка 1.1. от
договора. Възложителят се задължавал да организира обучението на основание точка 2.1.1.
от договора с безработното лице и да го заплати. Заплащането било уредено в точка 2.2. от
друг договор № 001-0011-19-20037 от 12.03.2019 г. по проект „Предизвикателства”, включен
в Национален план за действие по заетостта 2019 г. и сключен с обучаваща организация
ЦПО към „Вал Прогрес Консулт” ЕООД. Съгласно последния Агенцията по заетостта
авансово заплатила сумата от 300 лева с фактура № 2 от 14.03.2019 г. и окончателно - сумата
2
от 299,74 лева с фактура № 7 от 29.07.2019 г., общо 599,74 лева за лицето. Съгласно
отчетната присъствена форма и писмо № 10-03-11-454 от 27.06.2019 г., изготвени от
обучаващата организация, К.А. е спряла да посещава учебните занятия за дните 06.06.2019 г.
и от 10.06.2019 г. до края на обучението 24.07.2019 г., с което нарушила поетото задължение
по точка 2.2.1 от договора си за обучение да има минимум 80% присъствие на учебни
занятия и да се яви на изпит. Не е представила уважителна причина за отсъствието си, като
по този начин А. виновно нарушила точка 2.2.1 от договор № 311-0195-19-22072 от
31.05.2019 г., сключен между нея и Агенция по заетостта, поради което и дължи на Агенция
по заетостта неустойка по точка 3.1. от него в размер на действително направените от
Агенция по заетостта разходи за обучението . Сочи се, че Районен съд - Провадия е издал
заповед за изпълнение по член 410 от ГПК № 633 от 25.11.2020 г. по ч.г.д.№ 1124/2020 г.
срещу К. Р. АС.. Заповедта била връчена по реда на член 47, алинея 5 от ГПК и на
основание член 415, алинея 1, точка 2 от ГПК в едномесечния срок ищецът предявява
установителен иск срещу ответника за заплащане на сумата от 629,72 лева, представляваща
неустойка по точка 3.1. от договор № 311-0195-19-22072 от 31.05.2019 г., сключен между
страните за неизпълнение на точка 2.2.1 от договора, от които 599,74 лева действително
направени разходи за обучението за придобиване на професионална квалификация и 5 %
върху тази сума, представляващи 29,98 лева, както и законната лихва върху 629,72 лева,
считано от образуване на заповедното производство на 23.11.2020 г. до изплащане на
дължимите суми.
В срока по член 131 от ГПК е депозиран отговор от особения представител на
ответницата, в който се изразява становище за неоснователност на исковата молба. Излага
се, че същата не кореспондира с приложената заповед № 633 от 25.11.2020 г. за изпълнение
на парично задължение по член 410 от ГПК, издадена по ч.г.д.№ 1124/2020 г. по описа на
РС – Провадия. Твърди се, че само изправната страна можела да претендира неустойка, а в
конкретния случай ищецът е неизправната страна, тъй като не е изпълнил задълженията по
договора да предостави сума в размер на 600 лева, както и средства за стипендия и
транспорт. Предявеният иск е неоснователен, тъй като е налице нищожна клауза – член 3.1.
от договора поради накърняване на добрите нрави и поради неравнопоставеност и
единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Извод за това следва от обстоятелствата, че не били
предвидени неустойки при неизпълнение на задължения от страна на възложителя от една
страна, а от друга - предвидените в член 5.1. и член 6.1. от договор № 001-0011-19-20037 от
12.03.2019 г. размери на неустойка при неизпълнение на задължения бил само 5 % от
авансово получената сума. Освен това договорът от 12.03.2019 г. дава възможност на
изпълнителя да замени неявилите/отпаднали лица с други съгласно член 2.2.1 и член 2.1.1., а
неизползването на тази възможност води до виновно неизпълнение от страна на
изпълнителя. Предвидената в член 3.1. от договора неустойка е и прекалено висока, което
също води до неоснователност на иска.
От приложеното ч.гр.д.№ 1124/2020 г. по описа на Районен съд - Провадия се
3
установява, че по заявление на Агенция по заетостта против К. Р. АС. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по член 410 ГПК № 633 от 25.11.2020 г., като е
разпоредено ответникът да заплати главница в размер на 629,72 лева, дължима по договор
311-0195-19- 22072 от 31.05.2019 г., сключен между страните при условията на член 30б,
алинея 1, точка 2 и член 58а, точка 3 от ЗНЗ по проект „Предизвикателства”, ведно със
законната лихва от 23.11.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумите 25 лева –
държавна такса - и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение -, представляващи разноски
по делото. С разпореждане от 05.01.2020 г. съдът е констатирал, че издадената заповед за
изпълнение по член 410 от ГПК е връчена на длъжника по реда на член 47, алинея 5 от ГПК,
поради което на основание член 415, алинея 1, точка 2 от ГПК е дал указание на заявителя в
едномесечен срок от получаване на разпореждането да предяви иск за установяване на
вземането си, като довнесе дължимата държавна такса. В определения от закона срок
ищецът е предявил срещу ответника настоящия иск за установяване на вземането му по
заповедта.
Предмет на производството по член 422, алинея 1 от ГПК е установяване и признаване
по исков ред на съществуването на заявеното и обективирано в заповедта за изпълнение
право, поради което предявеният установителен иск трябва да съвпада по страни и предмет с
посочените в заповедното производство. В настоящия случай не е налице разминаване в
обстоятелствата, от които се твърди да произтича вземането в заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и в исковата молба. Разликата между исковото и в заповедното
производство е по отношение на вида на вземането, посочено в заповедта като главница,
като по напълно идентичен начин са описани останалите юридически факти, на които
заявителят е основал съществуването на твърдяното от него вземане. Номерът и датата на
договора, страните, основанието, на което същият е сключен, неговият предмет, размер на
задължението съвпадат напълно. Касае се до едно и също облигационно правоотношение с
това, въз основа на което се претендира дължимостта на сумата в заповедното производство.
За основателност на претенцията ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение
по посочения договор от 31.05.2019 г.; че е изпълнил задълженията си като изправна страна;
че е налице уговорка за дължимост на неустойка в размера на заплатената сума за обучение
на ответника и основанието за заплащане.
Вземането на Агенцията по заетостта за неустойка произтича от разпоредбата на точка
3.1. от договор № 311-0195-19-22072 от 31.05.2019 г. за обучение на безработно лице по
проект „Предизвикателства” на АИКБ, включен в Национален план за действие по заетостта
/НПДЗ/ 2019 г. Визираният по - горе договор е бил валидно сключен между ищеца като
възложител и ответника като обучаем, като по силата на същия възложителят се е задължил
да организира обучението, включително да заплати на изпълнителя разходите за обучението
на безработното лице – ответницата -, както и да изплаща на последния средства за
стипендия и транспорт, а обучаемият се е задължил да посещава редовно курса на обучение
/да има минимум 80 % присъствие в учебни занятия/ и да се яви на изпит/тест след
4
приключване на обучението. От събраните по делото писмени доказателствата /фактури,
ведомости за изплащане на стипендии, транспортни разходи и квартирни, преводи за
стипендии по сметката на ответника, справки за преведени суми и одобрени плащания от
СЕБРА/ безспорно се установява, че ищецът е бил изправна страна по договора. Същият не
е заплащал на ответницата единствено средства за транспорт, но това е по причина, че тя е
живеела в същото населено място, в което се е провеждало обучението. Договорът допуска
направени отсъствия от обучаемото лице по уважителни причини до 20 % от общия брой
учебни часове в курса на обучение, като легалната дефиниция на термина „уважителни
причини“ е дадена в § 1, точка 26 от ДР на ЗНЗ и такива са задържане от органите на
властта; явяване в съд или друг държавен орган; участие във военноучебен сбор или
преподготовка, заболяване и други, удостоверени с официален документ, за които
ръководителят на поделението на Агенцията по заетостта е уведомен своевременно. Като
допълнителни причини, които не попадат в горните хипотези, но не са квалифицирани като
неизпълнение на задълженията на обучаемия, разпоредбата на точка 3.2. от процесния
договор посочва неиздържан изпит/тест и започването на работа по трудово или служебно
правоотношение при работодател на несубсидирано работно място. По делото няма спор, че
ответницата А. не е представила документи за наличието на която и да е от изброените
причини, оправдаваща отсъствията. От приложеното уведомление изх.№ 209 от 26.06.2019
г., изпратено от „Вал прогрес консулт” ЕООД - изпълнител по договора - до Агенцията по
заетостта е видно, че А. е изчерпала допустимия брой отсъствия за периода на обучението,
поради което е отпаднала като курсист от обучение от група № 33 /оператор на компютър/.
В случай на неизпълнение на задълженията по точка 2.2.1. от договора страните са
уговорили /точка 3.1./, че обучаемият дължи неустойка в размер на направените разходи за
обучението по точка 1.1. ведно с 5 % върху тази сума. Съгласно член 92, алинея 1 от ЗЗД
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Уговорената между страните по
процесния договор неустойка е компенсаторна и има за цел да обезпечи изпълнението на
поетото от ответницата задължение да посещава редовно курса на обучение /да има
минимум 80% присъствие в учебни занятия/ и да се яви на изпит/тест след приключване на
обучението, както и да обезщети вредите, които биха настъпили от неизпълнението на това
задължение и да санкционира за неизпълнението неизправната страна.
Когато неустойката надвишава вредите, тя има и санкционна функция, но това не я
прави противоречаща на добрите нрави, включително на принципа на справедливост в
гражданските правоотношения. В настоящия случай неустойката обезщетява вредите от
нарушение на задължението на ответницата да посети изискуемия минимум брой часове от
обучението и да се яви на изпит, чийто размер не е нужно да бъде доказван от кредитора –
Агенция по заетостта. С оглед естеството на задължението, за чието неизпълнение е
договорена неустойката, не може да се приеме, че към сключване на договора е налице
съществено несъответствие между размера на неустойката и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди. В тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г., постановено по тълк.д.№
1/2009 г. на ОСТК на ВКС са посочени критериите, по които следва да се извърши
5
разграничението между „прекомерната“ от една страна, и „нищожната“ неустойка от друга.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави трябва да се
прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и ако към този
момент е установено, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън
присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, то същата ще бъде
нищожна. Клаузата за неустойка би била нищожна като противоречаща на добрите нрави,
само когато това следва от самия текст на клаузата, а не от обстоятелства, които настъпват
впоследствие. Ирелевантни за преценката дали клаузата за неустойка е договорена при
накърняване на добрите нрави са факти и обстоятелства, последващи сключването на
договора, каквито в случая се твърдят от особения представител на ответника, за да
обоснове наведеното защитно възражение за нищожност на клаузата. Както
първоинстанционният съд, така и настоящият състав на въззивният съд не споделя довода
на особения представител на ответника, наведен в хода на устните състезания, че ищецът е
получил сума по проект от бюджета на държавата и че не твърди вреди от неизпълнение. В
исковата молба не са изложени твърдения за претърпени вреди, а за неустойка. Размерът на
претендираната неустойка е 629,72 лева, което е платената от ищеца на изпълнителя по
договора за обучения на безработни лица от 12.03.2019 г. възнаграждение в размер на 599,74
лева за обучение на ответника + 5 % върху тази сума, така, както е уговорено в сключения
между страните договор. Това води до извод, че неустойката не е прекомерна в сравнение с
претърпените вреди, поради което не са налице предпоставките за нейното намаляване.
В отговора на исковата молба особеният представител на ответника е релевирал
възражение за недължимост на претендираната неустойка поради виновно неизпълнение от
страна на изпълнителя по договора за поръчка от 12.03.2019 г. с довод, че същият не е
използвал предвидената в този договор възможност да замени неявилите се/отпаднали лица
с други съгласно точка 2.2.1. и точка 2.1.1. от същия договор. Изпълнителят обаче не само
не е страна по процесния договор от 31.05.2019 г., а и подобна възможност не е предвидена
за него по договора от 12.03.2019 г. Следователно липсва каквото и да било основание да се
приеме, че възложителят /ищец/ е неизправна страна по договора с ответника, както се
твърди в отговора, поради неизползвани възможности от трето лице – изпълнител по друг
договор, каквито то няма. Едва в хода на устните състезания е въведено възражение от
особения представител на ответника за недължимост на неустойката поради неполагане от
страна на ищеца на грижата на социална организация с аргумент за проявено бездействие
във връзка с предвидената възможност в т. 2.2.1 от договора за обучения на безработни лица
от 12.03.2019 г. в случаите, когато има неявили се/отпаднали лица от обучение, те да могат
да бъдат заменяни с нови, като се изплати на изпълнителя сума за действително направените
разходи. Така направеното възражение по член 83, алинея 2 от ЗЗД не е релевирано в
подадения отговор на исковата молба, поради което съдът няма задължение да се произнася
по доводи, които не са били своевременно и надлежно въведени в процеса.
Предвид изложените мотиви уговорената между страните по процесния договор клауза
за неустойка е валидна, поради което искът се явява основателен и следва да бъде уважен.
Тъй като крайният извод, до който достигна въззивният съд, е идентичен на този
6
на първоинстанционния, то обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
Предвид изхода на спора във въззивната инстанция разноски се дължат в полза на
въззиваемата страна на основание член 78, алинея 3 от ГПК, които са доказани в размер на
303 лева, заплатено възнаграждение за особен представител на ищцата, назначен на
основание член 47 от ГПК.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК, настоящият
състав на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 201 от 26.11.2021 г., постановено по гр.д.№ 183 по
описа за 2021 г. на Районен съд – Провадия, трети състав.
ОСЪЖДА К. Р. АС. ЕГН ********** с адрес в *** да заплати на Агенция по
заетостта БУЛСТАТ *********, със седалище и адрес на управление в ***, сумата от общо
303 /триста и три/ лева, представляващи разноски във въззивното производство на
основание член 78, алинея 3 от ГПК.
Решението не полежи на обжалване на основание член 409, алинея 4, изречение
първо във връзка с член 280, алинея 3, точка 1 от Гражданския процесуален кодекс.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7