Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 15.04.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г. ТАШЕВА  

                                                                    ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                                                 КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ        

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 15057 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 12.06.2018 г., постановено по гр.дело №32686/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47 с-в,  „Д.З.“ ЕАД е осъдено да заплати на Р.Р.Х. по искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 9407,80 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди по лек автомобил „Опел Астра“, с рег. № *******, в резултат на ПТП, настъпило на 23.11.2013 год. в гр. София, причинено поради виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил „Мерцедес Е 200“, с рег.№*******застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2015 г. до окончателното й изплащане и сумата от 2453,55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 23.11.2013 год. до 16.06.2016 г. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски по делото в размер на 2200,26 лв.

Срещу горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Д.З.“ ЕАД. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на постановеното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не обсъдил в цялост събрания по делото доказателствен материал, като от решението не ставало ясно защо съдът кредитира особеното мнение на инж. Ч., а не кредитира заключенията на в.л. С. и в.л. Й., които били много детайлни и задълбочени. СРС изобщо не коментирал отговора на четвърта задача от тричленната експертиза, в която категорично било посочено, че била налице пълна идентичност между уврежданията на автомобила, получени през 2012 г. и отразени в представените от „ЗК У.“ АД документи и уврежданията, които се твърдяло да са  получени през 2013 г. Съдът изобщо не коментирал и представените от „ЗК У.“ АД доказателства, от които категорично се установявало, че на 12.07.2012 г. л.а. „Мерцедес“, с рег. № *******участвал в ПТП, като имало пълна идентичност на получените увреждания с процесните увреждания, като от снимковия материал дори непрофесионалист можел да забележи идентичността. Нямало как от две различни ПТП – та да са получени идентични увреждания. От изложеното следвало, че единственият възможен извод, че твърдените увреждания не били получени от процесното събитие, а по друг и различен начин от декларирания, в каквато насока били и категоричните заключения на в.л. С. и в.л. Й.. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Р.Р.Х. не е подал отговор на въззивната жалба. В съдебно заседание, чрез адв. Г.И., моли решението на СРС да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По отношение на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./:

Разпоредбата на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който делинквентът има застраховка “гражданска отговорност”. По този иск ищецът следва да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическият състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в причинна връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка “гражданска отговорност” между този водач и застрахователя.

Между страните по делото не е спорно, че с влязло в сила решение от 15.02.2016 г. на Софийски районен съд, 57-ми състав, по гр. дело № 28910 по описа за 2014 г., ответникът Д.З.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ сумата от 6000 лева по предявения като частичен иск от 16642,52 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди по л.а. "Опел Астра" с рег. № *******, вследствие на пътнотранспортно произшествие, настъпило на 23.11.2013 г., в гр. София, по вина на водача на л.а. "Мерцедес Е 200", с рег. № *******застрахован по застраховка "Гражданска отговорност" при Д.З.“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума от 30.05.2014 г. до окончателното й плащане.

Безспорно е по делото съществуването на договор за застраховка „гражданска отговорност”, сключен между собственика на л.а. „Мерцедес Е 200“, с рег.№*******и ответното дружество „Д.З.“ ЕАД, както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП.

Единственият релевиран довод във въззивната жалба е свързан с това дали имуществените вреди по л.а. „Опел Астра“, с рег. № *******, са получени вследствие на настъпилото на 23.11.2013 г. пътнотранспортно произшествие.

Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо /СПН/ относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно  материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация.  След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем /размер/, то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право.

Предвид гореизложеното, в разглеждания случай следва да се приеме, че с влязлото в сила решение от 15.02.2016 г. на Софийски районен съд, 57-ми състав, по гр. дело № 28910 по описа за 2014 г., е формирана СПН относно основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Ето защо, предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в настоящия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането, т.е. относно правопораждащите факти. В този смисъл следва изрично да се отбележи, че доводите във въззивната жалба относно заключенията на в.л. С. и в.л. Й., съгласно които твърдените увреждания не били получени от процесното събитие, както и относно представените от „ЗК У.“ АД доказателства, от които се установявало, че на 12.07.2012 г. л.а. „Мерцедес“, с рег. № *******участвал в друго ПТП, като имало пълна идентичност на получените увреждания с процесните увреждания, се отнасят за факти, по отношение на които е формирана СПН, поради което се явяват преклудирани и не могат да бъдат преразглеждани в настоящото производство. Както се изясни, поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането.

Предвид гореизложеното, както и с оглед на обстоятелството, че във въззивното производство не са наведени доводи относно размера на предявения иск, следва да се приеме, че противоправното деяние, причинната връзка между него и вредите, както и самите вреди са доказани по делото по категоричен начин. Поради това съдът приема, че предявения иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ е установен в своето основание.

По отношение на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главно вземане в горепосочения размер и при липсата на самостоятелни оплаквания срещу първоинстанционното решение в частта му по предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд приема, че акцесорната претенция за посочения период и за посочения размер се явява основателна.

При достигане на едни и същи правни изводи, в изпълнение на правомощията си по чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК, настоящият съдебен състав следва да потвърди първоинстанционното решение и да остави без уважение въззивната жалба.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата /ищеца/ направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1100 лв.

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.06.2018 г., постановено по гр.дело №32686/2016 г. по описа на СРС, ГО, 47 с-в.

ОСЪЖДА „Д.З.“ ЕАД, ЕИК *******със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Р.Р.Х., с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1100 лв.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1/                                 2/