Р Е
Ш Е Н
И Е № 260043
гр. Шумен, 14.10.2020 г.
Шуменски окръжен съд, в открито заседание на седемнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Карагьозян
ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова
2. мл.с. С. Стефанова
при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 248 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „ Мелон България „ ЕАД, ЕИК
*********, представлявано от изпълнителните директори Н.К.П.и П.В., чрез
юрисконсулт С.Д.срещу решение № 366/23.06.2020 г. по гр.д. № 3043/2019 г. по
описа на ШРС, с което са отхвърлени предявените от дружеството установителни
искове.
Жалбоподателят намира решението за неправилно по съображения, подробно
изложени в жалбата, с оглед на което моли въззивният съд да го отмени изцяло
и постанови друго, с което да уважи
предявените искове и му присъди извършените в заповедното и настоящото исково
производство деловодни разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият Д.С.А., ЕГН **********,
действащ чрез пълномощника адв. В. К. от ШАК депозира отговор на жалбата, в
който я оспорва като неоснователна и моли за отхвърлянето й.
Въззивната жалба е подадена в срок,
от и срещу надлежно легитимирани лица и процесуално допустима, поради
което няма пречки за приемането й за разглеждане.
Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на
жалбоподателя срещу въззиваемия, с искане да бъде признато за установено, че
ответникът дължи на „ Мелон България „ ЕАД сума в размер на 1 007.00 лева,
от която 500.00 лева – главница, 373.33 лева – част от просрочена наказателна
лихва, начислена на основание т.8 от договора за кредит /28% на годишна база/
за тригодишния период от 15.08.2016 г. до 08.04.2019 г., 16.67 лева – законна
лихва и 117.00 лева – такси и разноски
на банката, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от подаване на зявлението до окночателното й плащане,
както и направените по делото разноски.
За да обоснове претенцията си ищецът е навел твърдения, че по силата на сключен
между „ Първа инвестиционна банка „ АД и „ Мелон България „ ЕАД договор за
прехвърляне на вземания / цесия / банката му прехвърлила свое вземане, заедно с
лихвите, привилегиите, обезпеченията, личните гаранции и другите
принадлежности, по договор за издаване на револвираща международна кредитна
карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ..../27.12.2007
г.. Прехвърленото вземание фигурира под № 138РКО-А-0437 от Приложение № 1,
неразделна част от договора. Длъжникът е
уведомен за прехвърляне на вземането от ЧСИ Я.Б., чрез залепване на
уводомление на настоящия му адрес на 25.03.2019 г., но в рамките на
двуседмичния срок по чл.47, ал.2 от ГПК същият не се е явил да получи
документите, поради което на основание чл.47, ал.5, вр. ал.1 от ГПК
уведомлението се счита за връчено. Съгласно сключеният между банката и
ответника договор, банката е предоставила и кредитополучателят е усвоил банков
кредит тип овърдрафт в размер на 500.00 лева. Съгласно чл.4 от договора
длъжникът се е задължил да погасява кредита в сроковете и по начина, договорени
в действащите към момента на сключването му Общи условия на „ ПИБ „ АД. Въпреки
поетите с договора задължения, същият не е извършвал плащания за погасяване на
дълга от 12.08.2009 г., поради което ползваният от него банков кредит тип
овърдрафт е обявен за изцяло и предсрочно изискуем, на основание чл.27, б.“а“
от ОУ. За предсрочната изискуемост на кредита длъжникът е бил уведомен от ЧСИ Я.Б.
чрез залепване на уведомление на настоящия му адрес на 25.03.2019 г., но не се е
явил да получи документите в двесудмичния срок по чл.47, ал.2 от ГПК, с оглед
на което уведомлението за предсрочна изискуемост се счита за връчено на
основание чл.47, ал.5, вр. ал.1 от ГПК.
В
отговора на исковата молба ответникът е оспорил, че изявлението на банката за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до него, навеждайки
доводи за нередовно връчване на уведомлението от ЧСИ. Освен това е възразил, че
вземането за главница е погасено по давност, тъй като съгласно ОУ падежът на
задължението е пето число на съответния месец, като давностият срок започва да
тече от следващия ден – 06.09.2009 г. и е изтекъл на 06.09.2014 г.. Поради
погасяване вземането за главница, счита, че не се дължи и вземането за лихва –
законна и наказателна. Позовал се и на нищожност на клаузата по чл.8 от
договора за кредит, поради противоречие с добрите нрави, на което основание е
оспорил вземането за наказателна лихва в размер на 373.33 лева.
Първоинстанционният съд е квалифицирал
претенциите като искове за съществуване на вземане с правно основание чл.422,
ал.1 от ГПК, вр. чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 от ТЗ, чл.92 и чл.86 от ЗЗД, като с решението си е отхвърлил предявените от „ Мелон България „ ЕАД срещу
Д.С.А., обективно
съединени положителни установителни искове за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 500.00 лева, представляващи главница
по договор за издаване на револвираща международна
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ..../
27.12.2007 г., сключен между „Първа инвестиционна банка“ АД и ответника, което
вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 373.33 лева – част от просрочена наказателна лихва
начислена на основание т. 8 от Договора за кредит (28 % на годишна база) за
тригодишния период от 15.08.2016 г. до 08.04.2019 г.; 16.67 лева – законна
лихва от 08.04.2019 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 15.08.2019
г., както и законна лихва за забава върху главницата от датата на входиране на
заявлението до окончателното изплащане на задължението, като неоснователни и е осъдил ищеца да заплати на ответника сумата от 400.00 лева – деловодни разноски.
Видно от мотивите към решението, за да постанови горното, съдът е приел,
че предявените вземания са погасени поради изтичане на тригодишна давност по
чл.111, б.“в“ от ЗЗД.
Решението се обжалва изцяло от ищеца.
При проверка по реда на чл.269 от ГПК, настоящата инстанция намери, че атакуваното
решение е валидно и допустимо.
Видно от мотивите и диспозитива на решението, първоинстанционният съд не се е произнесъл по
иска за установяване право на вземане на ищеца срещу ответника за сумата от
117.00 лева – такси и разноски на банката, дължими на основание цитирания договор
за кредит, който пропуск обаче подлежи на отстраняване по реда на чл.250 от ГПК
и не е предмет на въззивна проверка в това производство.
Също, според настоящата инстанция правната
квалификация на предявените положителни установителни искове е не по чл.422 от ГПК, а по чл.415, ал.3, вр. ал.1, т.1, от ГПК, което разминаване с квалификацията дадена от
първоинстнационния съд обаче не представлява порок, имащ за правна последица
недопустимост на решението, тъй като съдът
се е произнесъл съобразно предявеното искане за правна защита,
въз основа на установените по делото релевантни за спора факти и обстоятелства и, с оглед съвкупната преценка на всички относими доказателства.
По същество, съдът съобрази следното:
Въз
основа на заявление от 15.08.2019 г., по ч.гр.д. № 2416/2019 г. по описа на
ШРС, в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК срещу ответника, за сумите от 500.00 лева – главница по договор за издаване на
револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № ..../27.12.2007 г., във връзка с договор за прехвърляне
на вземания / цесия / от 02.04.2018 г., ведно със законната лихва от 15.08.2019
г. до оканчателно изплащане на вземането, 373.33 лева – част от непогасена
наказателна лихва за периода от 15.08.2016 г. до 08.04.2019 г., 16.67 лева –
законна лихва от 08.04.2019 г. до 15.08.2019 г. и 117.00 лева – такси и
разноски на банката, както и 25.00 лева – държавна такса и 50.00 лева –
юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК / преди
изменението й с ДВ, бр.100/2019 г. / длъжникът е депозирал възражение срещу
заповедта за изпъленние, в което е посочил, че през м. януари 2008 г. е върнал
сумата, като се позовал и на разпоредбата на чл.110 от ЗЗД. С разпореждане от
13.09.2019 г. завповедният съд е указал на заявителя, че следва да предяви
вземанията си по съдебен ред. В срока по чл.415, ал.4 от ГПК същият е депозирал
искова молба за установяване на вземанията, предмет на разглеждане в настоящото
производство.
При така установените факти, съдът достига до извод, че предявените
обективно съединени положителни установителни искове са допустими.
По съществото на спора: Между страните не се спори, че между Д.С.А. и „
Първа инвестиционна банка „ АД е бил сключен договор за издаване на револвираща
международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка №..../27.12.2007 г., по силата на който банката е предоставила на
ответника възможност да ползва кредит, тип овърдрафт в размер на 500.00 лева,
като за целта му е осигурена международна кредитна карта с чип Visa Classic. В чл.3
от договора е посочено, че срокът за ползване на овърдрафта е до 12.10.2010 г.,
като същият се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите
условия на Банката. В чл.4 - че ответникът се задължава да погасява усвоените
суми в сроковете и по начините, предвидени в Общите условия. В чл.6 – че за
ползвания овърдрафт титулярът ползва гратисен период със срок до 45 дни, като,
в случай, че до датата на падежа погаси изцяло дебитното салдо по картовата си
разплащателна сметка, формирано до края на последния отчетен период, Банката не
начислява лихва върху дебитното салдо. В чл.7 и чл.8 – че при непогасяване до
датата на падежа на пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на
последния отчетен период, титулярът заплаща, след изтичане на първите три
отчетни периода, годишен лихвен процент в размери, както следва: при безналични
плащания на ПОС терминал - 16% и за
всички останали транзакции - 18%. При
неплащане на месечна погасителна вноска или надвишение на разрешения кредитен
лимит Банката начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен
процент с надбавка от 12%. В чл.9 – че всички права и задължения на страните по
договора във връзка с издаване и ползване на кредитните карти и предоставяне и
погасяване на предоставения овърдрафт се уреждат от Общите условия на ПИБ за
издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип,
неразделна част от договора, а отношенията между страните във връзка с
откриване и водене на банкови сметки – от Общите условия на ПИБ за откриване и
водене на банкови сметки, неразделна част от договора. Съгласно т.18 от Общите
условия към договора за кредит, длъжникът се задължава да погасява предоставения
му кредит, като всеки месец, до падежа или на следващия работен ден, ако
падежът е неработен ден, внася по сметката минималната погасителна вноска,
посочена в извлечението. Съгласно т.19 от ОУ, титулярът има право да погасява
изцяло ползвания овърдрафт по всяко време от срока на действие на договора.
Съгласно чл.20 от ОУ, при прекратяване на договорните отношения между страните,
независимо от причината за това, титулярът се задължава незабавно да погаси
всички задължения до размера на дебитното салдо по сметката и да осигури
средства по нея за покриване на всички забавени във времето плащания. Съгласно
т.23 от ОУ, оправомощеният държател има право да извършва раплащания с картата
само до разрешения кредитен лимит съгласно договора. Съгласно т.24 от ОУ, ако
титулярът не извърши което и да е плащане по овърдрафта повече от пет работни
след датата, на която такова плащане е станало изискуемо, Банката има право да
блокира всички, издадени към Сметката карти. Съгласно т.25 от ОУ, ако в дадения
от Банката срок титулярът не погаси всички изискуеми задължения, Банката има
право да деактивира картите, да обяви всичките му задължения за изцяло и
предсрочно изискуеми, и да прекрати едностранно договорните си отношения.
От
заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, се установява, че чрез картата от
ответника са усвоени суми в размер общо
на 770.00 лева, като първото усвояване е на 02.01.2008 г. – в размер на 400.00
лева, а последното на 25.08.2009 г. – в размер на 10.00 лева. Общо плащанията,
извършени от страна на длъжника за погасяване на усвоените по картата суми са в
размер на 507.00 лева. В съдебно заседание вещото лице посочва, че картата е
деактивирана през 2015 г., като последното плащане по нея от страна на
ответника е извършено на 12.08.2009 г..
На л. 11-20 и л. 21 от
първоинстанционното дело е приложен, сключен на 02.04.2018 г. договор за
прехвърляне на вземания /цесия/, ведно с Приложение № 1, представляващо
неразделна част към него, по силата на
който „ Първа инвестиционна банка “ АД е прехвърлила на ищцовото дружество вземанията
си срещу ответника по процесния договор, възлизащи на сума в общ размер на 3 934.45
лева, от които 500.00 лева – главница, 3 317.45 лева – просрочени такси,
договорни и наказателни лихви и 117.00 лева – такси за обслужване на кредита.
На л.27 е приложено пълномощно, с което цедента по договора за цесия
упълномощава цесионера, в изпълнение изискванията по чл.99, ал.3 от ЗЗД да
уведоми всички длъжници по прехвърлените с договора за цесия от 02.04.2018 г. вземания
за извършената цесия.
На л.24-26 е приложено уводемление, с което ищецът съобщава на ответника
за извършената цесия, обявява ползвания банков кредит тип овърдрафт за изцяло
предсрочно изискуем и му предлага споразумение за погасяване на част от
задълженията му.
Видно от намиращите се на л.22-23 разписка и констативен поротокол,
уводмлението е било връчено чрез ЧСИ на посочения от длъжника в договора за
кредит постоянен адрес, посредством залепване на уведомление, като с
констативен протокол от 09.04.2019 г. ЧСИ е приел, че на основание чл.44, ал.1
от ГПК документите са редовно връчени на адресата.
При така установените факти, съдът приема следното от правна страна:
Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест
/чл.154, ал.1 от ГПК/, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно
доказване следните правопораждащи факти, а именно: че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на облигационно правоотношение между
дружеството-кредитор и ответника,
настъпване изискуемостта на паричните задължения на последния,
изпълнение на задължението на кредитора по конкретния договор, прехвърляне на
вземането срещу ответника чрез договор за цесия на ищцовото дружество,
съобщаване на цесията на длъжника.
Ответната страна следва да установи факта на заплащане на дължимите суми
по договора.
Според
теорията и съдебната практика, цесията е договор, с който кредиторът на едно
вземане – цедент го прехвърля на трето лице – цесионер, като последният
разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на цесия могат да бъдат
действителни вземания, които имат имуществен характер. Цесионерът придобива
вземането в състоянието, в което то се е намирало към момента на сключване на
договора. Заедно с вземането върху цесионера преминават и всички акцесорни
права, освен ако е уговорено противното. Законът не поставя изискване
вземането, предмет на цесия да бъде изискуемо. Изискванията са цедираните права
или вземания да могат да бъдат прехвърляни, да са реално съществуващи и
престацията да бъде определена или определяема. Длъжникът по вземането не е
страна по цесията, като, съгласно чл.99, ал.4 от ЗЗД прехвърлянето има действие
спрямо него от деня, когато му бъде съобщено от предишния кредитор. Съобщаването е едностранно изявление, с което
длъжникът се известява, че вземането на кредитора му е прехвърлено на нов
кредитор. Съобщението е неформално и, за да породи действие трябва да бъде
направено от стария кредитор – чл.99, ал.3 от ЗЗД. Съобщаването на цесията няма
конститутивно действие, а е само за противопоставимост, с цел да защити
длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задълженията му, поради което той може
да възразява успешно за недължимост поради липса на уведомяване само, ако
твърди, че е изпълнил на стария кредитор преди да му е било съобщено за
прехвърлянето. Ето защо сама по себе си
липсата на уведомяване не води до отсъствието на дълг към новия кредитор.
Трайно установената съдебната
практика, обективирана и в решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. №
12/2009 г., II т. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013
г., II т. о., приема, че установеното в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на
лице, което не е носител на вземането. От друга страна с решение № 137 от 2.06.2015
г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., е прието, че, по силата на принципа за свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма
пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията.
В конкретната хопетаза се установи, че цесионера, по силата на изрично
пълномощно дадено от цедента, е изпратил от името на стария кредитор уведомление
до длъжника за прехвърляне на процесните взамния, но то не е било получено от
лицето.
Що се касае до процедурата по връчване на уведомлението от ЧСИ,
запознавайки се със съдържанието на представената по делото разписка, съдът
констатира, че връчването не е осъществено съобразно изискванията на чл.47,
ал.1 от ГПК, тъй като служителят при ЧСИ е удостоверил, че по сведение на съседи,
лицето не живее на адреса от една година
и жилището има нови собственици, но не е конкретизирал източника на тези данни.
От друга страна, от посоченото в разписката се установява, че служителят е
извършил три посещения на адреса, но между второто и последното е изминал
период по-малко от една седмица. Същевременно некоректно е и позоваването на
ЧСИ в констативния протокол от 09.04.2019 г. на разпоредбата на чл.44, ал.1 от ГПК, която регламентира хипотезата на отказ на адресата до получи книжата,
каквато очевидно не е налице в случая. Ето защо, настоящата инстанция приема,
че уведомяването на длъжника по чл.99, ал.3 от ЗЗД чрез ЧСИ е неродовно.
Доколкото обаче увомлението за цесия е приложено с исковата молба и е било
надлежно връчено на ответника, заедно с препис от нея, съобразно трайната съдебна
практика, този факт следва да бъде зачетен от съда на основание чл.235, ал.3 от ГПК, като длъжникът се счита за надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на
вземанията на стария кредитор към новия с получаване на препис от исковата
молба и приложенията / в този смисъл решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. №
2352/2013 г., ІІ г.о. на ВКС /.
Въз основа на изложеното, съдът приема за безспорно установено, че в
качеството си на цесионер по договор за цесия от 02.04.2018 г. ищецът се
легитимира като надлежен кредитор за задълженията на ответника, произтичащи от
договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №..../27.12.2007 г., слючен
между него и цедента „ Първа инвестиционна банка „ АД.
Досежно възраженията на длъжника за дължимост на вземанията:
І. Относно предсрочната изискуемост на вземането, съдът съобрази
следното:
По своята същност обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на
чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изрично изявление на кредитора, че ще счита целия
кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително
и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били
изискуеми. Законът не поставя строги изисквания към това изявление, но
съдебната практика категорично приема, че същото следва да бъде обективирано в
нарочен писмен документ, който трябва да е достигнал до знанието на длъжника.
Отнасянето на кредита в просрочие е счетоводна операция и няма характер на
уведомление за длъжниците. Освен това, предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, но само ако
към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.
В настоящия случай, въз основа на изложените по-горе мотиви във връзка с
нередовно връчване на уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД, което инкорпорира и
изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, съдът приема, че
длъжникът не е уведомен надлежно за предсрочна изискуемост на процесните
вземания до завеждане на исковата молба и такава не е настъпила, поради
недовършен фактически състав, който факт се споделя и от жалбоподателя в
изложението на въззивната жалба.
Същевременно се установи, че крайният срок за погасяване на кредита е
настъпил на 12.10.2010 г., когато е изтекъл и крайният срок на ползване на
овърдрафта, от която дата следва да се считат за падежирали всички задължения
на кредитополучателя по договора за кредит / доколкото липсват доказателства за
предсрочно едностранно прекратяване на договора по т.25 от ОУ или за
подновяване на овърдрафта при услвията на чл.3 от договора /, които
обстотятелства следва да бъдат съобразени
от съда при разрешаване на правния спор, на основание чл.235, ал.3 от ГПК.
ІІ. По възражението за нищожност на клаузата по чл.8 от договора,
уреждаща задължение на длъжника за заплащане на наказателна лихва при допуснато
от негова страна просрочие на задължението му за погасяване на кредита, съдът
съобрази следното:
Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си
убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им, съдът следи служебно /Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на
ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК/. При възмездните сделки, накърняване на
добрите нрави има най-често, когато се нарушават принципа на справедливост и
производният му - еквивалентност на престациите. В чл.143, ал.1 от ЗЗП се
съдържа обща дефиниция за неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, според която това е всяка уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП е посочено, че
неравноправна по смисдъла на ал.1 от ЗЗП е клауза, която задължава потребителя
при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Нормите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК регламентират
изрично, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, чиито размер не може да
надвишава законната.
Съгласно процесната клауза, при наплащане на месечна погасителна вноска
банката начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с
надбавка от 12%, която разпоредба, доколкото не се доказва от ищеца, че е
индивидуално уговорена, е в противоречие с императивната норма на чл.33, ал.2,
вр. ал.1 от ЗПК и неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.1, вр. ал.1 от
ЗЗП, поради което и на основание чл.146 от ЗЗП, вр. чл.24 от ЗПК и чл.21 от ЗПК
е нищожна. Наред с това, тя е нищожна и по симисъла на чл. 26, ал. 1, пред. ІІІ
от ЗЗД, като несъответна на принципа за справедливост и еквивалентност на
престациите и противоречаща на добрите нрави.
Ето защо, настоящата инстанция приема, че в полза на ищеца не съществува
вземане срещу ответника за сумата от 373.33 лева – наказателна лихва по чл.8 от
договора за кредит, начислена за периода 15.08.2016 г. – 08.04.2019 г., поради нищожност
на клаузата, която я регламентира, което налага отхвърляне на иска относно нея.
Досежно претендираните от ищеца вземания за главница и лихва за забава,
от събраните по делото доказателства се установи, че те не са били погасени от
ответника до изтичане срока на договора. Последният обаче предвявява възражение
за погасяване правото на иск на кредитора за тях по давност, като твърди, че по
отношетние на главницата давностният срок е започнал да тече на 06.09.2009 г. и
е изтекъл на 06.09.2014 г.
По така направено възражение, съдът съобрази
следното:
Според общото правило на чл.110 от ЗЗД, всички вземания, за които
законът не предвижда по-кратък срок се погасяват с изтичане на петгодишна
давност. В чл.111, б.“в“ от ЗЗД е предвиден по-кратък давностен срок – три
години за вземания за наем, лихви и други периодични плащания. Съгласно чл.120
от ЗЗД, давността не се прилага служебно, от което следва, че за да бъде
зачетена от съда следва ответникът по иска да се е позовал на изтекъл в негова
полза конкретен давностен срок за претендираното вземане.
Съгласно трайно
установената съдебна практика - решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 795/2010 г., ІV г. о., ГК, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г. о., ГК/, уговорката връщането на сумата по договора за заем/кредит
да стане на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на главницата по заема на погасителни
вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на
длъжника на части-аргумент за противното основание от чл.66 ЗЗД. Това обаче не
трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. При договора за заем/кредит е налице неделимо
плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не го превръща в
такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора,
поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. При разсрочено плащане на
отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
съответния падеж, като с подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение давността се прекъсва, на основание чл.116, б. "б" ЗЗД.
В съотвествие с изложеното, естеството на процесния договор и
уговореното между старните в чл.4 от него, вр. т.18 от ОУ, настоящата инстанция
не споделя изводите на първоинстанционния съд, че плащанията за погасяване на
усвоените суми по кредита са „ периодични „ по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД
и се погасяват с изтичането на предвидената в този текст кратка тригодишна
давност.
Очевидно
несоътвестващ на заявеното с възражението за изтекла погасителна давност е и извода
на първоинстанционния съд, че по отношение на главницата ответникът се е
позовал на давност по чл.111, б.“в“ от ЗЗД, а не по чл.110 от ЗЗД.
По същество на възражението се установи, че последното плащане от
ответника по договора за кредит е било извършено на 12.08.2009 г., като,
съгласно т.1, б.“з“ от ОУ падежът на първата просрочена вноска след последното
плащане е настъпил на 06.09.2009 г..
Крайният срок на погасяване на овърдрафта е изтекъл на 12.10.2012 г., а
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на процесните вземания е било
подадено в съда на 15.08.2019 г., от което следва, че предвиденият в чл.110 от ЗЗД давностен срок е започнал да тече най-късно на 13.10.2012 г. и е изтекъл на
13.10.2017 г., от която дата правото на иск на ищеца за дължимата по договора
за кредит главница е погасено подавност. Ето защо, искът за установяване на
това вземане подлежи на отхвърляне като погасен по давност.
По
отношение на акцесорното вземане за лихви за забава в размер на 16.67 лева,
начислени за периода 08.04.2019 г. – 15.08.2019 г., като взе предвид, че главното
вземане е било погасено по давност преди началния срок, от който се претендира
обзещетение за забава, съдът приема, че е недължимо, поради което предявеният
по отношение на него положителен установителен иск е неоснователен и следва да
се отхвърли.
Що
касае до твърдението на жалбоподателя, че срокът за ползване на овърдрафта е
бил продължен автоматично при условията на т.36.1 от ОУ, съдът
счита, че е недоказано, поради факта, че от доказателствата по делото не се
установява, след изтичане на уговорения в договора срок, кредитодателят да е
издал нова карта на титуляра, каквото е изискването по т.36.4 от ОУ, респ.
ответникът да е ползвал издадената му след 2009 г., когато според експертизата е
последното теглене на суми от АТМ от негова страна. Наред с това се установява, че предоставената
на ответника карта е била блокирана през 2015 г. от страна на банката, без да
се изясняват причините за това. Предвид горното и тежестта на ищеца да докаже
по категоричен начин факта на породължаване на облигационното правоотношение по
процесния договор след първоначално уговорения краен срок, приема същият за
недоказан, а въражението на жалбоподателя за неоснователно.
В съотвествие с изложените фактически и правни доводи, настоящата
инстанция, заключава, че в частта, в която са отхвърлени като неоснователни
предявените от ищеца положителни установителни искове за вземания в размер на
373.33 лева – наказателна лихва и 16.67 лева – законна лихва, както и в частта
за разноските първоинстанционното
решение е правилно и следва да се потвърди. В частта, в която е отхвърлен като
неосноватнелен искът за главница, решението следва да се отмени, като вместо
него бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен като погасен по
давност.
Съобразно изхода от правния спор, на основание чл.78, ал.1 от ГПК
въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя деловодни
разноски в размер на 12.00 лева, включая за юрисконсултско
възнагражедение.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия деловодни разноски във въззивното производство в размер
на 380.00 лева – адвокатски хонорар.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 366/23.06.2020 г. по гр.д. № 3043/2019 г. по описа на
Районен съд – Шумен В ЧАСТТА, в която са отхвърлени като неоснователни предявените
от „ Мелон България „ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „....” № 100, ет. 3, ПК: 1202, представлявано от изпълнителните
директори Н.К.П.и П.В., представляващи дружеството заедно и поотделно, срещу Д.С.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, обективно съединени положителни установителни
искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми:
373.33 лева - част от просрочена наказателна лихва, начислена на основание чл.8
от договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ..../27.12.2007 г., дължима
за тригодишния период от 15.08.2016 г.
до 08.04.2019 г. и 16.67 лева - законна лихва от 08.04.2019 г. до датата на
подаване на заявлението в съда - 15.08.2019 г., както и В ЧАСТТА за разноските.
ОТМЕНЯ решение № 366/23.06.2020 г. по гр.д. № 3043/2019 г. по описа на
Районен съд – Шумен В ЧАСТТА, в която е отхвърлен като неоснователен предявения
от „ Мелон България „ ЕАД, ЕИК *********, срещу Д.С.А., ЕГН **********,
положителен установителен иск за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 500.00 лева –
главница по договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с
чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ..../27.12.2007 г., като
вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ Мелон България „ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „....” № 100, ет. 3, ПК: 1202,
представлявано от изпълнителните директори Н.К.П.и П.В., представляващи
дружеството заедно и поотделно,
срещу Д.С.А., ЕГН **********, с адрес: ***,
положителен установителен иск за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца сумата от 500.00 лева – главница по договор за издаване на револвираща
международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна
сметка № ..../27.12.2007 г., за която е издадена заповед за изпълнение №
1213/15.08.2019 г. по ч.гр.д. № 2416/2019 г. по описа на ШРС, като погасен по
давност.
ОСЪЖДА Д.С.А., ЕГН **********, с
адрес: *** да заплати на „ Мелон България ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „....” № 100, ет. 3, ПК: 1202,
представлявано от изпълнителните директори Н.К.П.и П.В., представляващи
дружеството заедно и поотделно, деловодни разноски във въззивното производство
в размер на 12.00 лева.
ОСЪЖДА
„ Мелон България ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „....” № 100, ет. 3, ПК: 1202, представлявано от изпълнителните
директори Н.К.П.и П.В., представляващи дружеството заедно и поотделно, да
заплати на Д.С.А., ЕГН **********, с адрес: ***, деловодни разноски във
въззивното производство в размер на 380.00 лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.