Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 19.02.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на десети февруари
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Кристина Първанова
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 2475 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 277747 от 18.11.2019 г. по гр.д.№ 36074 по
описа за 2018 г. /погрешно в решението 2017 г./ СРС, Първо ГО, 25-ти състав:ОСЪЖДА К.Г.Г. да заплати
на Д.И.А., на основание чл. 240, ал. 1 във вр. с чл.
79, ал. 1 предл. 1 ЗЗД сумата от 4200 лева – главница,
представляваща сума, предоставена на ответника Г. от ищцата Т., по силата на
Договор за заем, преведена с онлайн банков превод от 27.01.2014г., ведно със
законна лихва за забава за периода от подаване на исковата молба на
01.06.2018г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК
направените по делото разноски съобразно на уважената част от исковете в размер
на 218лв. за заплатена държавна такса и 436,32лв. заплатено адвокатско възнаграждение, като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на К.Г.Г. да заплати на
Д.И.А., сумата от 613лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за периода от 24.01.2014г. до 29.05.2018г.; ОСЪЖДА К.Г.Г. да заплати на В.Г.И., на основание чл. 240, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 предл. 1
ЗЗД сумата от 900лева – главница,
представляваща сума, предоставена на ответника Г. от ищцата В.И. по силата на
Договор за заем, преведена с платежно нареждане от 27.01.2014 г., ведно със
законна лихва за забава за периода от подаване на исковата молба на
01.06.2018г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание
чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на К.Г.Г. да заплати на В.Г.И.
сумата от 131,52лв., представляваща мораторна лихва
върху главницата за периода от 24.01.2014г. до 29.05.2018 г.
Постъпила е въззивна жалба,
подадена от К.Г.Г., ответник пред СРС. Решението се
обжалва в частта в която претенциите на ищците срещу ответника са били уважени.
Излагат се доводи за допуснати нарушения от СРС при
обсъждане на доказателствата. Сочи, че съдът бил кредитирал само показанията на
свидетелите, разпитани на страната на ищците, а по отношение на този на
страната на ответника приел, че показанията му са житейски неоправдани. СРС не
приложил правилото на чл.172 ГПК по отношение на свидетелката А./правилното име
на свидетелката е А./, която била в роднинска връзка с ищците, въззиваеми пред настоящата инстанция. Освен това
свидетелите Д.и А.само препредавала информацията; възприятията им не били
лични. Неправилно СРС приел, че въззивника, ответник пред СРС не е погасил
дълга си към ищците. Това било установено от свидетеля разпитан на страната на въззивника- А.; предаването на сумата станало в кварталното
кафене. Неправилно СРС бил приел, че показанията на свидетеля А.били
противоречиви. Свидетелят бил близък приятел на ответника /въззивник/ и
впечатленията му били лични и непосредствени. СРС не обсъдил извършеният
нравствен дълг от страна на въззиваемата И., че
предоставената сума била за закупуване на детска количка като подарък от
неговата баба по майчина линия /има се предвид ищцата И. за общото дете на
другата ищца и ответника/ .
Иска се от настоящата инстанция да
отмени решението и да постанови друго, с което претенциите да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
От въззиваемите – Д.И.А. и В.Г.И., ищци пред СРС, не е постъпил отговор. В хода на производството се
излага становище, че въззивната жалба е неоснователна, а в обжалваната му част,
постановеното от СРС решение е правилно. Считат, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при
обсъждане на събраните по делото доказателства. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 02.12.
2019 г. Въззивната жалба е подадена
на 16.12. 2019 г./по пощата/, следователно същата е в срок.
С оглед уточнението, направено в о.с.з. от
пълномощника на въззивника, първоинстанционното решение се обжалва в частта, в
която са уважени срещу въззивника, ответник пред СРС, исковете по чл.240 ЗЗД и
по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба е допустима.
В частта, в
която претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД на ищците са били отхвърлени, решението
като необжалвано е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че не се спори от страните за предаването на сумите в размер на 4200 лв.
и 900 лв. от ищците на ответника. Сумите били преведени и получени на
27.01.2014 г. Първата сума била преведена на ответника като заем за закупуване
на автомобил и внос на същия от чужбина с цел препродажбата му. Затова и
договорът за заем между ищцата Д.И.А. и ответника К.Г.Г.
следвало да се приеме за валидно сключен. Ответникът не успял да докаже, че
сумата в размер на 900 лв. преведена му от другата ищца – В.Г.И. е с основание
закупуване на детска количка за общото дете на първата ищца и ответника и внуче
на втората ищца. Двете суми били предадени по едно и също време на ответника.
Показанията на свидетеля А., разпитан на страната на ответника били
противоречиви. Първоначално той посочвал, че не познава майката на Д., но
доколкото знаел били дали сумата на К. да закупи автомобил. След това говорел,
че доколкото знаел майката на Д. била дала някакви пари да си закупят количка,
но нито посочвал каква е била сумата, нито дали предаването й съвпада с
получаването на средствата за закупуване на автомобил. Затова и СРС е приел, че
основанието за предаване на сумата в размер на 900 лв. следвало основанието за
предаване на сумата в размер на 4 200 лв. При това положение било налице
облигационно отношение по договор за заем и между ищцата В.И. от една страна и
от друга – К.Г.. Относно срока на договора СРС е посочил, че показанията на
свидетелката А., която сочела, че знае от сестра си, че сумата следвало да бъде
върната в срок от един месец, са опосредствени. Като
е приложил правилото на чл.240, ал.2 ЗЗД, съдът е приел, че исковата молба
представлява покана за изпълнение. Затова и ответникът не дължал лихва за
забава. Относно връщането на сумата СРС е прие,
че по отношение тази преведена от ищцата В.И. изобщо не се доказвало това. Относно
преведената от ищцата Д. Т. сума, СРС е приел, че показанията на свидетеля,
разпитан на страната на ответника, са житейски неоправдани и не предоставяли
достатъчно информация за конкретното време на осъществяване на соченото от
ответника връщане на сумата в размер 4 200 лв. Според СРС нелогично било,
при положение, че по това време ответникът и ищцата Д. Т. са живеели на семейни
начала и последната е била бременна с тяхното общо дете, да разрешават финансовите
си въпроси в кварталното кафене. Според СРС, ако ответникът е искал да има
свидетели при предаването на сумата, то е можел да поиска от Д. Т. издаване на
разписка. Не се установило как точно свидетеля е установил, че върнатата сума е
именно в размер на 4 200 лв. А свидетелят не можел и да си спомни кога
точно е станало това – „пред 4-5 години“, което според СРС било твърде общо.
При тези си разсъждения СРС е достигнал до извода, че връщането на сумата по
договора за заем между ищцата Д. Т. и ответника, не е доказано. Затова и
претенцията е била уважена в пълен размер.
По доводите
във въззивната жалба:
С договора за заем едно лице наречено заемодателят предава в собственост на друго – заемател, пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид,
количество и качество.
Договорът за заем е реален договор, т.е. счита се сключен с предаването на заетата сума
или вещ.
Договорът за заем е неформален договор, т.е. не е необходима писмена форма, за да се
счита сделката за действителна.
Липсата на документ, съдържащ договор за заем, налага
доказването му с други средства, вкл.свидетелски показания, но последните са
допустими само за суми под 5 000 лв. Ако сумите, независимо от размера им
са предоставени с писмен документ, то за удостоверяване на връщането им също е
необходим писмен акт.
В конкретния случай сумите в размер на 4200 лв. и 900
лв. са били преведени, съответно от първата ищца и втората ищца на ответника по
банков път като платежните нареждания са представени с исковата молба и
представляват л.4- 6 като от документа на последната цитирана страница се
установява, че сумите са постъпили по сметката на ответника.
Доколкото в преводните документи е посочено като
основание за извършване на операцията „преведени средства“, налага се доказване
на основанието за извършването на операцията.
С отговора по исковата молба ответникът не е оспорил
предаването на сумите от страна на ищците като по отношение на сумата в размер
на 4 200 лв., преведена от ищцата Д. Т., ответникът признава, че му е
преведена като заем, но твърди, че бил върнал същата. По отношение на сумата в
размер на 900 лв., преведена от другата ищца В.И. ответникът твърди, че сумата
му била преведена с цел да закупи от името на тази ищца и за нейна сметка
комбинирана количка като подарък за бебето, което очаквали с първата ищца.
Твърди да е купил количката, т.е. изпълнил бил поръчката.
Следователно по отношение на облигационната връзка
между първата ищца – Д. Т. и ответника спорно
е обстоятелството дали сумата получена като заем е върната. А по отношение на
втората облигационна връзка – между втората ищца –В.И. и ответника не се спори,
че сумата не е върната, но се оспорва наличието на договор за заем.
Въззивната инстанция намира, че показанията на
свидетелката А. макар и опосредствени, относно
основанието за даване на сумата в размер на 900 лв., следва да бъдат
кредитирани. Същите са логични и безпротиворечиви;
съдът не констатира наличие на интерес от страна на свидетелката относно изхода
на спора макар и същата да е сестра на едната ищца и дъщеря на втората. От тези
показания се установява, че сумата в размер на 900 лв. също е дадена в заем на
ответника във връзка със закупуването на автомобила от чужбина, който автомобил
впоследствие ответника е препродал. Именно това е занятието, което ответникът е
упражнявал в процесния период – закупува автомобили
от чужбина и след това ги препродава в България. Този факт се установява от
разпита на всички свидетели по делото. Свидетелката А. знае, че количката на
бебето е закупена не от нейната майка, а от майката на К. /на ответника/.
Свидетелката говори: „Виждала съм тази количка и даже съм я возила“. Че сумите
4200 лв. и 900 лв. са били дадени от ищците на ответника за закупуване на
автомобил, се потвърждава и от показанията на свидетеля Д., колега на ищцата Д.
Т.. Този свидетел също сочи, че детската количка на детето е подарък от майката
на К..
Правилно СРС е приел показанията на свидетеля А.за пртиворечиви: в първата част на разпита при отговора на
въпроса на съда, свидетелят сочи, че „доколкото знам му бяха дали /има се
предвид двете ищци/ една сума, за да закупи една кола с цел продажба“. При
отговора на въпроса на адв.К., пълномощник на
ответника, сочи: „Доколкото знам, имам спомен, тогавашната му тъща, майката на Д.
е дала някакви пари, за да си купят детска количка за бебето като подарък.“ Това
го знае от ответника, т.е. показанията на свидетеля А.също са опосредствени, но за разлика от показанията на свидетелката
А., са взаимнопротиворечиви и нелогични.
По отношение предаването на сумата, действително,
показанията на свидетеля са много общи: „може би преди 4-5 години…Не мога да
кажа нито кой сезон е било, нито кой месец“.
Свидетелят А.твърди, че е близък приятел на ответника
и бил почерпен в кварталното кафене от ищцата Д. Т. и ответника Г., където
станало и предаването на сумата. Ищцата Д. Т., обаче, сочи, че изобщо не
познава свидетеля, нито е била с него в кафене. При положение, че ищцата Т. е
живяла с ответника за период повече от 2 години и имат общо дете, нелогично е А.да
е толкова близък приятел на ответника.
От друга страна, действително, житейски нелогично е
двама души, живеещи на семейни начала и очакващи дете, да уреждат финансовите
си отношения в кварталното кафене пред „банда приятели“, както сочи свидетелят А..
Налага се извод, че СРС не е допуснал сочените от
въззивника нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства.
Решението е
правилно и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции ще
следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора пред СРС, правилно са
разпределени разноските –претенциите са били изцяло уважени.
Пред
въззивната инстанция – при този изход
на спора на въззивника разноски не се
следват.
Въззиваемите претендират разноски. Такива са сторени от Д.И.А., изразяващи се в адв.възнаграждение в размер на 650 лв., поради което съдът й
ги присъжда.
Относно другата въззиваема
не са ангажирани доказателства за сторени разноски.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 277747 от 18.11.2019 г. по гр.д.№ 36074 по описа за 2018 г. /погрешно в
решението 2017 г./ СРС, Първо ГО, 25-ти състав, в частта, в която се:ОСЪЖДА К.Г.Г. да заплати на Д.И.А., на основание чл. 240, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 предл. 1
ЗЗД сумата от 4200 лева – главница,
представляваща сума, предоставена на ответника Г. от ищцата Т., по силата на
Договор за заем, преведена с онлайн банков превод от 27.01.2014г., ведно със
законна лихва за забава за периода от подаване на исковата молба на
01.06.2018г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК
направените по делото разноски съобразно на уважената част от исковете в размер
на 218лв. за заплатена държавна такса и 436,32лв. заплатено адвокатско възнаграждение,както и
се ; ОСЪЖДА К.Г.Г. да заплати на В.Г.И., на основание чл. 240, ал. 1 във вр. с чл. 79, ал. 1 предл. 1
ЗЗД сумата от 900лева – главница,
представляваща сума, предоставена на ответника Г. от ищцата В.И. по силата на
Договор за заем, преведена с платежно нареждане от 27.01.2014 г., ведно със
законна лихва за забава за периода от подаване на исковата молба на 01.06.2018г.
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА К.Г.Г.,
ЕГН **********, съдебен адрес: ***, първи надпартерен
етаж, вдясно, да заплати на Д.И.А.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***- адв.М., сумата в размер на 650 лв.,
представляваща адв. възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: