РЕШЕНИЕ
№ 153
гр. Монтана, 31 март 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – МОНТАНА, ТРОЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪСТАВ в публично заседание на 26.03.2021 г. в
състав:
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕРКА БОЙЧЕВА
РЕНИ ЦВЕТАНОВА
при секретаря Александрина Александрова в присъствието на
ПРОКУРОР ГАЛЯ АЛЕКСАНДРОВА, като разгледа докладваното от СЪДИЯ РЕНИ ЦВЕТАНОВА КАНД № 131 по описа на АдмС Монтана за
2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 208 и сл. АПК, вр. с чл. 63, ал.1 ЗАНН.
Образувано е на
основание постъпила касационна жалба от „Т.Б.А.Б."
ЕАД, със седалище и адрес на управление *** против Решение №
260008/22.01.2021 издадено по АНД № 1458/2020 по описа на PC Монтана, IV състав.
Със съдебното Решение е изменено Наказателно постановление № К-029184/14.10.2020
г., издадено от Елеонора Димитрова - Директор на Регионална дирекция за областите
Видин, Монтана и Враца към Главна Дирекция Контрол на пазара при КЗП, като с последното
е наложена имуществена санкция за това, че при сключване на договор за
потребителски кредит № ********** с потребителя Димитринчо Цветанов Найденов, е
изискал заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 82,13 лв.
като действие, свързано с усвояване и управление на кредита. Наложената санкция
е намалена от 8000 лева на размер от 5000 лева.
В
касационната жалба се твърди, че в частта, с която е отхвърлена жалбата като
неоснователна, обжалваното решение е неправилно поради нарушаване на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита,
че самото събиране на такси и комисионни не е в нарушение на чл. 10а от ЗПК.
Банката би нарушила закона, ако събираните такси са за управлението или
усвояването на кредита. Сьбираната такса за оценка на риска не е такса по
управление или усвояване на кредита. Нито законът, нито някаква инструкция или
указания на държавен орган дават ясна дефиниция коя такса може да счита за
такава по управлението или усвояването на кредита. Както в обжалваното
наказателно постановление, така и в самото решение на първоинстанционния съд е
направен извод, че посочената такса за оценка на риска представлява такса за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Не е възможно една такса да
бъде едновременно и за усвояването на кредита (да бъде събирана преди усвояване
на конкретна сума) и за неговото управление (да бъде събирана по време на
действие на договора за кредит за „управлението на кредита"). В чл. 7.1 от
самия договор за кредит ясно е посочено, че таксата за оценка на риска се дължи
еднократно при подписване на договора. При желание, изразено от клиента,
таксата се разсрочва в месечните вноски по погасителния план, което не променя
обстоятелството, таксата е дължима /изискуема/ при сключването на договора. Нито
първоинстанционният съд, нито актосъставителят са определили еднозначно защо
събираната от Банката такса за оценка на риска попада в ограничението на чл.
10а от ЗПК. Самото събиране на такса не е нарушение стига тази такса да не е
такса за усвояването и управлението на кредита, до който извод и съда и
актосъставителят са достигнали след съответното тълкуване. Първоинстанционният
съд не е обсъдил детайлно и мотивирано доводите, че актосъставителят няма
компетентността да тълкува клаузите на договора за кредит, каквато извънредна
компетентност обаче има Главна дирекция „Контрол на пазара" при КЗП. В АУАН
и в обжалваното НП, актосъставителят, съответно АНО е констатирал наличието на
клауза (т. 7.1 от договора за потребителски кредит), съгласно която
потребителят дължи на кредитора „еднократна такса за оценка на риска".
Сама по себе си тази констатация не е оспорена от Банката, но на базата на тази
констатация, актосъставителят, а в последствие и АНО правят извод, че това е
такса свързана с усвояването и управлението на кредита, което попада в забраната
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Никъде в договора за потребителски кредит няма ясни
индикации/препратки, които да указват еднозначно или безспорно, че „такса за
оценка на риска" е такса свързана с усвояването и управлението на кредита.
Единственият начин актосъставителят да установи, че „такса за оценка на
риска" е такса свързана с усвояването и управлението на кредита, е да
извърши анализ и тълкуване на текста на разпоредбата на т. 7.1 от договора за
потребителски кредит, каквото тълкуване той няма право и не е компетентен да
извърши. Тълкуването на договорите е уредено в чл. 20 от ЗЗД и е от
компетентността на съответния съд. В конкретния случай страни по договора за
потребителски кредит са Банката и потребителят, и същите нямат спор по
отношение разпоредбата на т. 7.1 от договора за потребителски кредит, а КЗП не
е страна по договора. Законът за защита на потребителите (ЗЗП) предоставя
специална компетентност на КЗП да тълкува само потребителски договори, извън
общата компетентност на съда да тълкува договори. КЗП може да упражнява тази
специална компетентност само по предвидения в чл. 148 от ЗЗП ред. В случай че
търговецът (Банката) не е съгласен с направеното от КЗП тълкуване на договора
по реда на чл. 148 ЗЗП, КЗП има правото да заведе иск по чл. 186, ал. 1 ЗЗП
като отнесе спора по тълкуването на конкретна разпоредба пред компетентен съд,
който да извърши съответното тълкуване. Разпоредбите на чл. 148 от ЗЗП възлагат
на КЗП като колективен орган специалната компетентност по тълкуване и анализ на
клаузи от потребителски договори, а съгласно чл. 16, ал. 1, т. 28 от
„Устройствен правилник на Комисия за защита на потребителите към министъра на
икономиката и нейната администрация'', специалната компетентност по тълкуване и
анализ на клаузи от потребителски договори е възложена на Главна дирекция
„Контрол на пазара" към КЗП. Нито в ЗЗП нито в Устройствения правилник на
КЗП е предвидена възможност за прехвърляне на компетентността по
тълкуване/анализ на договорни клаузи от Главната дирекция „Контрол на
пазара" към Регионалните дирекции, още по-малко към инспектор
(актосъставителя) в регионална дирекция. Това е в противоречие с духа на
закона, който възлага на един колективен орган за защита на потребителите да
извършва тази дейност, използвайки своите правни и пазарни специалисти, а не да
бъде възложено само на едно лице - инспектор към регионална дирекция на КЗП дейността
по анализ и тълкуване на клаузи на потребителски договори. Дори хипотетично да
се приеме, че КЗП в свои вътрешни правила да е възложила на отделни служители в
регионалните дирекции да анализират и тълкуват договорни клаузи, то КЗП би
следвало да е издала ясни указания или инструкции по какви правила се извършва
такъв анализ или в конкретния случай, кои от събираните от кредитора такси
следва да се тълкуват като такси по усвояване и управление на кредита.
Доказателства за такива указания не са представени от КЗП, напротив и до
настоящия момент няма определение, което ясно да посочва критериите, по които
една такса да бъде тълкувана като такса за усвояване на кредита и други
критерии, по които друга такса да бъде тълкувана като такса за управление на кредита.
По отношение характера на начисляваната от Банката такса и забраната в чл. 10а,
ал. 2 ЗПК за плащането на такси и разноски свързани с усвояването и
управлението на кредита, касаторът счита, че в т. 7.1 от приложения по делото
договор за потребителски кредит, ясно е указано, че таксата е еднократна и се
дължи в деня на подписване на договора. В т. 6 от Заявление - декларация за
установяване на договорни отношения (приложена по административната преписка),
потребителят е дал своето съгласие процесната такса да бъде финансирана от
Банката, а потребителят да я възстанови като въпросната такса бъде включена в
месечните погасителни вноски по кредита. Разсроченото плащане на таксата не
означава, че потребителят плаща такса за администриране на кредита всеки месец,
а просто означава, че едно задължение възникнало в началото на договора се
разсрочва във времето. Процесната
такса не е свързана с „усвояването на кредита". Плащането на същата не
обуславя дали потребителят ще усвои кредита или не. Същата покрива разходи
извършени от Банката към момента на сключване на договора и непосредствено след
него. Процесната такса не е свързана
с „управлението на кредита". Законът не дава дефиниция на понятието
„управление на кредита", но е безспорно разбирането за понятието „такса",
а именно сума дължима срещу определена услуга. Никъде в договора за
потребителски кредит не е посочено, че „таксата за оценка на риска" се
дължи за предоставена от Банката услуга на потребителя. Банката предоставя на
потребителя само кредит, а макар и наречена „такса", същата има за цел да
компенсира разход извършен от Банката за конкретния потребителски кредит, който
разход е включен в общите разходи на потребителския кредит, формиращ ГПР
(годишен процент на разходи, който в процесния случай не надвишава 5 пъти
законната лихва - законоустановеният таван съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК). Оценката
на риска на конкретна кредитна експозиция включва както оценката на
кредитоспособността на клиента (потребителя), така и изчисляване на сумата,
която Банката следва да задели като провизии (резерви) за покриване на
потенциалната загуба от предоставения необезпечен кредит. Заделените от Банката
провизии са функция на размера на предоставения кредит и срока на кредита.
Оценката на риска се извършва преди сключването на договора за кредит и докато
оценката на кредитоспособността на потребителя се извършва за всички подали
искане за кредит, то изчисляването на провизиите, които банката следва да
задели и разходите за администриране на тези провизии (не за администриране на
кредита) се оценява едва след одобрението на потребителя, към дата на
сключването на договора. В част Іll, т. 4.3 от представеният на Потребителят
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредити (приложен към административната преписка), Банката е предоставила
предварителна информация за „всеки друг разход свързан с Договора за кредит, а
именно таксата в размер на 82.13 лева., т.е. клиентът е бил надлежно информиран
за този разход съгласно изискванията на ЗПК. Моли цялостна отмяна на издаденото
НП. В писмена молба поддържа изложените в касационната жалба съображения и моли
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – РД при КЗП,
гр. Монтана чрез ст. юрк Петрова в писмено становище моли съдът да постанови решение, с което да остави в сила решението
на РС Монтана, като законосъобразно и обосновано. Счита изложението аргументи
за неоснователни, по които има произнасяне от първоинстанционния съд. Таксата,
която се събира се заплаща единствено от потребители, на които е предоставен
кредит със сключен договор, а не се изисква от всички потребители и не е такса
за отделна допълнителна услуга. Решението е законосъобразно и обосновано.
Счита, че не са налице обстоятелства за прилагане на чл. 28 от ЗАНН и деянието
не следва да бъде квалифицирано като маловажно. Нарушението е повторно, след
влязло в сила на 01 04 2019 г. Наказателно постановление № К-0029843/25 10 2018
г. на Директор на КЗП, РД – Монтана, съгласно съдебно решение по КАНД № 79/2019
г. Моли присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева и
прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, в случай на уважаване
на жалбата.
Прокурор от ОП Монтана дава заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение на РС Монтана правилно и законосъобразно. Издаденото НП
отговаря изцяло на изискванията на закона. Не са допуснати съществени нарушения
на административнопроизводствените правила. Установена е изцяло фактическата
обстановка, която правилно е описана в диспозитива на издаденото НП.
Извършеното нарушение е доказано по
несъмнен и категоричен начин и правилно е ангажирана
административнонаказателната отговорност на наказаното лице. Решението на
районния съд е обосновано и мотивирано и предлага същото да бъде потвърдено.
Административен съд
Монтана, в качеството си на касационна инстанция, като взе предвид наведените в
жалбата доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 218 АПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в установения, с
чл. 211, ал.1 от АПК, 14-дневен срок, от надлежна страна против подлежащ на
касационна проверка съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима за
разглеждане по същество.
Въззивният съд, приема жалбата за допустима - подадена в срока по чл. 59, ал. 2
от ЗАНН, в съответствие с изискуемото от закона съдържание и от страна, имаща
правен интерес и процесуална възможност за въззивно обжалване. За да измени обжалваното НП този съд приема, че на 02.12.2019 г., в стопанисван от кредитора „Т.Б.А.Б." ЕАД, офис в гр. Монтана, по повод сключване на
Договор за потребителски кредит с потребител, същият е изискал
заплащане на еднократна такса за оценка на риска в размер на 82.13 лв. като
действие, свързано с усвояване и управление на кредита - чл. 7.1 от договора - „Еднократна
такса за оценка на риска" - „Еднократната такса за оценка на риска, дължима в деня
на подписване на договора за кредит се финансира от Кредитора и се възстановява
от Потребителя с дължимите месечни вноски, съгласно Погасителния план и предвид
заявеното му желание в Искането - декларация". Видно е, че заплащането и
начисляването на таксата, включително и начисляваната лихва върху нея,
категорично води до извода, че това действие на кредитора е свързано с
усвояване и управление на кредита, тъй като таксата се изисква, за да бъде
сключен договора за кредит и върху нея също се дължи лихва. Таксата е удържана от
отпуснатата сума и е следвало да се възстановява от кредитополучателя с
месечните погасителни вноски, за което е трябвало да подпише
Заявление-декларация за установяване на договорни отношения. Кредиторът не представя доказателства, с които да
обори констатациите от проверката и не доказва, че събираната еднократна
такса е предназначена за други допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Посочената и наименована
като еднократна административна такса за оценка на риска по същество
представлява прикрита такса за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, тъй като се начислява само при отпускане на кредит с подписването на
договор. Още повече, че в
случая се касае за една трайно наложила се практика в дейността на небанковата
финасова институция, от позиция на по-силната страна, целяща заобикалянето на
закона, с която се нарушават правата на потребителите. Нарушението е извършено повторно след влизане в законна сила
на 01.04.2019 г. решение по КАНД № 79/2019 г. на Административен съд - Монтана,
/АНД № 1758/2018 г. на Районен съд - Монтана./ При реализиране на
административнонаказателната отговорност не са допуснати съществени процесуални
нарушения, които да водят до опорочаване на производството. Както в АУАН, така и в НП, нарушението е
описано прецизно, с всички фактически признаци установени в състава на чл.10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Посочени са датата, мястото
и обстоятелствата на
неговото извършване и не е нарушено правото на защита на административнонаказаното лице. НП е издадено, след изясняване на всички
установени по преписката
факти и обстоятелства и анализиране на събраните доказателства, като правилно е преценено допуснатото нарушение. Наложеното наказание,
обаче, не е съобразено
с разпоредбата на чл.
27 от ЗАНН и имуществената санкция е в завишен размер.
Обстоятелството, че нарушението е извършено повторно не може да бъде прието като отегчаващо
обстоятелство, тъй като жалбоподателят е наказан именно за такова нарушение /на
основание чл. 45, ал. 2 от Закона за потребителския кредит/, поради
което имуществената санкция следва да се намали от 8 000.00 лева на 5 000,00
лева. При този изход на делото и предвид претендираното от представителя на
наказващият орган заплащане
на адвокатско възнаграждение, жалбоподателят следва да бъде осъден да
заплати такова в размер на
150.00 лева.
Настоящият съдебен
състав изцяло споделя фактическите и правни изводи на районния съд, който е
обсъдил възраженията на административнонаказаното дружество, които възражения
се навеждат и в касационната жалба. Поради подробното и цялостно обсъждане на
изложените възражения от въззивната инстанция, съдът счита, че същите не следва
да бъдат преповтаряни, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр.
чл. 46, ал. 2 от ЗНА, препраща към мотивите на тази инстанция.
За пълнота към
съображенията на въззивния съд, този състав следва да отбележи, че в
по-голямата си част възраженията на касатора обосновават, че събираната от него
такса не е такава по управление и отпускане на кредита, без да се навеждат доказателства
за твърдяното друго естество на същата тази такса. В тази връзка следва да се
има предвид, че естеството на събираната такса се извлича не от нейното
наименование, а от смисъла и предназначението, за които се събира. В тази
връзка възраженията за правата/правомощията по тълкуване на договори са
несъстоятелни, тъй като от една страна, в случая не става въпрос за такава
дейност, а от друга наказващият орган е орган към Главна дирекция „Контрол на
пазара” при КЗП, поради което има съответните правомощия или тези възражения
остават неоснователни.
Възражението на
касатора, че една такса не може да бъде едновременно и за усвояване на кредита
и за неговото управление не кореспондира с императивното съдържание на чл. 10а
от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Дори да се
приеме, че естеството на таксата, която е събрана по потребителския кредит е за
целите, за които е посочена, а именно: оценка на риска, то предназначението на този
риск е свързан именно с отпускането и усвояването на кредита и/или неговото
управление, без да може да има друго приложение или цел. Твърдението, че това
са разходи за банката към момента на сключване на договора и непосредствено
след него, следва да се има предвид, че от една страна първото обстоятелство е
неустановено, а второто хипотетично, а от друга, за да бъде дължима една такса срещу
нея следва да има предоставена услуга, в който смисъл е и чл. 10а, ал. 1 от ЗПК,
каквато допълнителна услуга не се твърди да е извършена. Разходите по заделяне
на средства не са услуга за потребителя. След като няма престирана услуга, то липсва
основание за заплащане на еднократна такса или събраната от дружеството е
незаконосъобразна. Обстоятелството, че банката е информирала потребителя за
дължимостта на въпросната еднократна такса, не може да послужи като основание
за нейното узаконяване.
Несъстоятелно
и противно на законовите разпоредби и целта на ЗЗП и ЗПК е твърдението, че КЗП
следва да завежда искове пред гражданския съд, като в тази връзка цитираните
разпоредби на чл. 148 и чл. 168 от ЗЗП са неотносими към настоящия спор, като
същевременно същите не вменяват такива задължения, а единствено предвиждат
правна възможност, чието реализиране е в преценката на този административен
орган.
При
служебна проверка на решението съобразно чл. 218, ал. 2 от АПК на основания извън
посочените в касационната жалба, съдът не намира такива, които да сочат на
отмяна на оспорения съдебен акт. Същият е постановен от законен състав, в
рамките на заявения спор, при правилно прилагане на материалния закон или въззивното
решение е валидно и допустимо.
По тези съображения жалбата следва
да се отхвърли, а оспореното решение като правилно да бъде оставено в
сила.
При
този изход на делото, основателно се явява искането на процесуалния
представител на ответната страна ст. юрк Снежинка Джурджинска за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде изплатено на КЗП, София, в
качеството му на юридическо лице, по смисъла на чл. 165 ЗЗП.
Водим
от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 218 от АПК Административен
съд – Монтана.
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА като правилно Решение №
260008/22.01.2021 издадено по АНД № 1458/2020 по описа на PC Монтана.
ОСЪЖДА „Т.Б.А.Б." ЕАД, *** да заплати на КЗП сумата от 100 лева
разноски в производството, представляващи процесуална защита по делото.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: