№ 4116
гр. София, 27.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иванина Ив. Пъстракова
Членове:Димитър К. Демирев
Мила Г. Димова
при участието на секретаря ПЕТЯ ИВ. МИЛЕВА
като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело №
20241100508280 по описа за 2024 година
За да се произнесе, взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК
Образувано е по въззивна жалба на Б. Н. С., ищец в
първоинстанционното производство, чрез адв.И. Ю., срещу решение № 8260
от 07.05.2024г. по гр.дело № 37421/2023г. по описа на СРС, 90 състав, с което
е отхвърлен искът на Б. Н. С. против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ към министъра на правосъдието, за осъждане на ответника да
заплати на ищеца сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва от
предявяване на иска 19.01.2022 г. до окончателното изплащане,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат
от виновното и противоправно поведение на служители на ответника,
изразяващо се в проявена тежка форма на дискриминация спрямо ищеца, с
конкретен признак социално положение, в периода от 19.11.2019 г. до
13.01.2022 г., през който ищецът бил неравноправно третиран спрямо
останалите лишени от свобода, тъй като по отношение на него служителите от
ИСДВР при ответника не осъществявали служебните си задължения – не
провеждали срещи с ищеца и не беседвали с него. Във въззивната жалба са
изложени оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на
материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради
необоснованост. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният
иск – уважен. Не са направени доказателствени искания. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
1
жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира
първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй
като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за
предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита,
поради което няма произнасяне в повече.
Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол
съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение
№1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира по
правилността на решението следното.
За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск,
Софийски районен съд е приел, че ищецът не е ангажирал никакви
доказателства в подкрепа на изложените от него в исковата молба фактически
твърдения, въпреки разпределената доказателствена тежест. Макар да
допуснал заявеното от С. доказателственото искане за разпит на двама
свидетели при режим на довеждане, същите не се явили да дадат показания,
поради което и твърденията на ищеца останали недоказани.
Доколкото във въззивната жалба не са въведени оплаквания относно
фактическите изводи, изложени в обжалваното решение, то същите не
подлежат на преразглеждане, а и настоящият състав ги споделя, като на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
По правната страна на спора въззивният съд приема следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗЗДискр в производството за защита от
дискриминация ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които
може да бъде направено основателно предположение, че той е жертва на
дискриминационно отношение. Едва при доказване на тези факти в тежест на
ответника е да установи обратното, а именно да обори презумпцията и да
докаже, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е
нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона
доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на решение,
с което претенцията му за обезщетение да се отхвърли. /така Решение
№74/25.05.2022 г. по гр. д. №4064/2021 г., III г.о. на ВКС, Решение
№511/27.07.2010 г. по гр. д. №587/2009 г., III г.о. на ВКС/.
С определение №2921/19.01.2024 г. първоинстанционният съд изрично е
указал, че в тежест на С. е да установи деянието, изразяващо се в
неравноправно третиране от страна на ответника, като е допуснал разпита на
двама свидетели при режим на довеждане за доказването на този факт.
В проведеното на 24.04.2024 г. открито съдебно заседание ищецът не се
е явил, не е изпратил и представител, не е ангажирал довеждането на
допуснатите му свидетели. Правилно и законосъобразно съдът по реда на чл.
253 ГПК е отменил определението си, с което е допуснал разпита на
свидетели, както и е приложил санкцията на така разпределената
2
доказателствена тежест.
От събраните по делото доказателства се установява единствено, че
ищецът е лишен от свобода за периода от две години и шест месеца, като към
настоящия момент се намира в Затвора- гр. София. Установява се, че е
преминал през адаптационната програма, бил е награждаван три
последователни пъти, работи като строител в 6-та работна група.
Доказателства, подкрепящи твърденията на ищеца, че служителите на ГДИН
ИСДВР С.М., С.Ж. и Д.С. не са провеждали срещи и беседи с него, както е
предвидено в ЗИНЗС, не са събрани.
Правилно първата инстанция е отхвърлила предявения иск като е
приложила последиците от неизпълнението да бъдат установени
правнорелевантните факти, пораждащи вземането за обезщетение, след като е
разпределила доказателствена тежест относно последните.
Предвид правилността на обжалвания съдебен акт, същият следва да
бъде потвърден.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, на
въззивника- ищец не му се дължи присъждането на разноски. Въззиваемата
страна е претендирала разноски за юрисконсултско възнаграждение, което
съдът определя на чл. 37 ЗПрП вр. чл. 25 Наредбата за заплащането на
правната помощ в размер на 50 лв. и възлага в тежест на въззивника на
основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 272 ГПК, Софийски
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №8260/07.05.2024 г., постановено по гр. д.
№37421/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 90-ти с-в.
ОСЪЖДА Б. Н. С. с ЕГН ********** и съдебен адрес: гр. София, ул.
*********, офис 308 да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ с адрес: гр. София, бул. „********* на основание чл. 78, ал. 3 вр.
ал. 8 ГПК сума в размер на 50 лв., представляваща разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните при условията на чл. 280
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
3
2._______________________
4