Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София,
……11.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в публично съдебно заседание на седми декември
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 2781 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 06.01.2020г., постановено по гр.д. № 2784/2019г. на СРС, I ГО, 162
състав е признато за установено по предявените от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Х.Й.В.
искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1, чл. 240, ал. 1 и 2
и чл. 86 от ЗЗД и чл. 9 от ЗПК, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 451,88
лв. – непогасена част от главница по договор за паричен заем № 2692784/29.11.2016
г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 от ГПК – 27.02.2018г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от 110,37
лв., възнаградителна лихва по договора за периода 19.01.2017г. – 08.06.2017г.,
както и сумата от 132,89 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
23.12.2016г. – 26.02.2018 г., които вземания са били прехвърлени от заемодателя
„И.А.М.“ АД на ищеца по силата на договор за цесия, за които е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.03.2018г.
(поправена с разпореждане 03.05.2018 г.) по гр.д. № 13324/2018 г. по описа на
СРС, 162 с-в, като са били отхвърлени исковете за установяване на дължимостта
на разликата над уважения размер от 1 451,88 лв. до пълния предявен от 1 492,49
лв. – главница, разликата над уважения размер от 110,37 лв. до пълния предявен
от 153,76 лв. – възнаградителна лихва за периода 22.12.2016 г. – 18.01.2017 г.,
за разликата над уважения размер от 132,89 лв. до пълния предявен размер от
137,66 лв. и за датата 27.02.2018г. по отношение на лихвата за забава, както и
исковете с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 99, ал. 1, чл. 92, ал. 1 ЗЗД
и чл. 10а ЗЗП за сумата от 45 лв., такса разходи, както и за сумата от 986,82
лв. - неустойка за неизпълнение на договорно задължение за представяне на
обезпечение за периода 22.12.2016 г. – 08.06.2017 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.03.2018г. по
гр.д. № 13324/2018 г. по описа на СРС, 162 състав.
Срещу
решението в частта за уважаване на исковете е подадена въззивна жалба от
ответника Х.Й.В., чрез особения му представител. Жалбоподателят оспорва
настъпването на частно правоприемство между заемодателя по договора - „И.А.М.“
АД и ищеца. В тази връзка посочва, че не може да бъде установена връзка между
рамковия договор от 16.11.2010г. и представеното приложение № 1 от 01.08.2017г.
Оспорва ответникът да е бил надлежно уведомен по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
настъпилата цесия, като поддържа, че в рамките на съдебното производство по
реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК могат да бъдат връчвани единствено документи по
делото, но нормата не е приложима относно материално-правни изявления. В същото
време, уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането не е направено преди
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Оспорва към договора за заем да е
изготвен и представен погасителен план, съдържащ разбивка на всяка погасителна
вноска на главница и лихва, като направеното в договора за заем изреждане на 27
вноски с посочен размер от 65,85 лв. не е годно да изпълни законовите
изисквания. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли
предявените искове с присъждане на разноски.
Въззиваемият
„А.з.с.н.в.“ ЕАД оспорва жалбата в
депозиран писмен отговор по подробно изложени съображения. Твърди, че вземането
е индивидуализирано в Приложение № 1 от 01.08.2017г., като връзката на този
документ с Рамковия договор от 16.11.2010г. се установявала от изходящото от „И.А.М.“
АД потвърждение за сключена цесия по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Поддържа, че е бил
надлежно упълномощен от цедента „И.А.М.“ АД да извърши уведомяването на
настъпилата цесия, като това е било извършено с връчване на препис на исковата
молба на особения представител на ответника, ведно с копие от изпратеното
уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Моли съда да потвърди решението в
обжалваната му част, с присъждането на разноски.
Решението
в отхвърлителната му част е влязло в сила като необжалвано.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е процесуално
допустима, като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част.
Предявени са искове с правно
основание чл чл. 422 от ГПК вр. чл. 99, ал. 1, чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, чл.
86 от ЗЗД, чл. 92, ал. 1 и чл. 9 и чл 10а от ЗПК за признаване на установено,
че ответникът Х.Й.В. дължи на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД следните суми по договор
за паричен заем № 2692784/29.11.2016г., сключен от ответника с „И.А.М.“ АД: 1492,49
лв. – главница, ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането; 153,76 лв. – възнаградителна лихва за периода
22.12.2016 г. – 08.06.2017 г.; 137,66 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 23.12.2016 г. до датата на подаване на
заявлението – 27.02.2018 г.; 45 лв. - такса за събиране на просрочени вземания
и 986,82 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
22.12.2016 г. до 08.06.2017г., които са били цедирани от заемодателя на ищеца с
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. и
Приложение № 1/01.08.2017 г. към него. За тези суми е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.03.2018г. по гр.д. №
13324/2018 г. по описа на СРС, 162 състав.
В отговора на исковата молба особеният
представител на ответника е оспорил представителната власт на лицето, сключило
договора за „И.А.М.“ АД. Оспорил е настъпилото между „И.А.М.“ АД и „А.з.с.н.в.“
ЕАД частно правоприемство, както и уведомяването на ответника за него. Посочил
е, че уведомяването е следвало да бъде извършено преди подаването на заявление
по чл. 410 от ГПК. Навел е доводи за нищожност на договора за потребителски
кредит, поради нищожност на клаузите, с които е уговорена възнаградителна лихва
и неустойка поради противоречието им с добрите нрави. Заявено е, че доколкото
тези клаузи не могат да бъдат заместени от повелителни норми на закона,
договорът не би бил сключен без тях, което води до неговата нищожност в цялост.
Твърди договорът да е изцяло нищожен и на основание чл. 22 от ЗПК поради липса
на представен към него погасителен план.
От приетия договор за паричен заем №
2692784/29.11.2016г., сключен между „И.А.М.“ АД в качеството му на заемодател и
Х.Й.В. - заемател, се установява, че заемодателят е предал в собственост на
заемателя сумата в размер от 1600 лв., срещу насрещното му задължение да върне
последната на 27 равни седмични погасителни вноски. Изискуемостта на последната
погасителна седмична вноска по договора е настъпила на 08.06.2017 г., съгласно
чл. 2 от договора.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни доводите за нищожност на договора на основание чл. 22 от ЗПК,
поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 11 и т. 12 от ЗПК, с оглед
липсата на изготвен и предаден на заемателя погасителен план. В договора е
налице уговорен краен срок на договора - 08.06.2017 г.; ясно е посочен годишния
лихвен процент - 40% и годишния размер на разходите – 47,87%, като с оглед
уговорената фиксирана лихва, не се налага посочване на методика за
изчисляването й; процесният договор за кредит съдържа информация за размера,
броя и периодичността на всички 27 броя седмични вноски, всяка в размер от
65,85 лв., с посочен падеж на първа и последна вноска. В случая по договора не
са приложими различни лихвени проценти и не се изисква посочване на
последователността на разпределение на вноски, дължими въз основа на тях. От
друга страна, законодателят не изисква изрично посочване каква част от
погасителната вноска представлява главница и каква лихва. Не е налице нарушение
на правото на кредитополучателя да получи при поискване извлечение от сметка
под формата на погасителен план за извършените и предстоящи плащания, поради
което възражението за нищожност по чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК е неоснователно.
Налице е изрична уговорка в чл. 7 от договора в този смисъл.
Вземането на заемодателя по договора
за заем в размер на сумата от 2732. 75 лв. (посочено в Приложение № 1 към
Договора към 01.08.2017 г.) е прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г. Съдът намира за неоснователни изложените във
въззивната жалба доводи, че не е доказана връзка между представеното приложение
№ 1 и рамковия договор от 16.11.2010 г. Тя се установява от представеното по
делото потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, издадено
от „И.А.М.“ АД в качеството му на цедент. Видно от съдържанието на същото,
Приложение № 1/01.08.2017г. съставлява неразделна част от Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г., като „И.А.М.“ АД е заявило,
че всички фигуриращи в приложението вземания са цедирани на ищеца „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД.
Оплакването в жалбата относно факта
дали цесията е породила действие по отношение на ответника - длъжник, с оглед
установеното в чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД императивно изискване за съобщаването
й на последния, за да има обвързващ и за него ефект, е неоснователно. По делото
е представено изходящо от цедента пълномощно на цесионера за уведомяване на
длъжника за извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. По силата на принципа на
свободата на договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал.
4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални изисквания в закона за
начина на уведомяване на длъжника за цесията, съобщението до него следва да се
приеме за надлежно и когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като
приложение към исковата молба, с която цесионерът е предявил иск за изпълнение
на цедираното вземане. Като факт от значение за спорното право, настъпил във
висящия процес, извършеното по този начин уведомление от цедента до длъжника
следва да се съобрази от съда при разглеждане на исковата претенция на
цесионера съгласно правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. В конкретния случай е без
значение, че уведомлението е получено в рамките на производството по чл. 422 от ГПК и след подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение относно фактите, настъпили
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение
на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране
на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за
незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес – така в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по Тълкувателно дело № 4/2013 на
ОСГТК, ВКС. Без значение е и че ответницата се представлява от особен
представител. Съгласно мотивите на решение № 198/18.01.2019г. по т. д. №
193/2018 г., ТК, І ТО на ВКС, при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал.
1-5 ГПК, с оглед охрана интересите на ответника, връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Настоящата
инстанция приема, че изходящото от цедента, чрез нейния пълномощник,
уведомление за извършената цесия, представено с исковата молба на ищеца -
цесионер и достигнало до особения представител на ответника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ето защо доводите на ответника, поддържани, в
жалбата, за липса на уведомяване за извършената цесия, са неоснователни.
Предвид изложеното и доколкото не са
наведени доводи относно определения от първоинстанционния съд размер на
задължението, за ответницата е възникнало задължение за заплащане на следните
суми по процесния договор за паричен заем № 2692784/29.11.2016г.: неизплатена
главница от 1451,88 лв., възнаградителна лихва за периода 19.01.2017г. –
08.06.2017 г. от 110,37 лв. и обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода 23.12.2016 г. – 26.02.2018 г. от 132,89 лв.
Други оплаквания не са релевирани в
жалбата.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и като такова трябва да
бъде потвърдено.
При този изход на правния спор с
правна възможност да претендира присъждането на деловодни разноски разполага
въззиваемата страна, на която следва да бъдат присъдени разноски в общ размер
на 225 лв., от които 175 лв. – депозит за особен представител на ищеца за
въззивното производство и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение определено по
реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 от ЗПП вр. чл. 25 от НЗПП, като следва
да се посочи, че съдът не е обвързан от посочения в чл. 25 от НЗПП минимум.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 06.01.2020г., постановено по гр.д. № 2784/2019 г. на СРС, I ГО, 162 състав в
обжалваната част за уважаване на исковете.
ОСЪЖДА Х.Й.В.,
ЕГН ********** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК, сумата от 225 лв. – разноски за въззивната инстанция.
Решението в останалата отхвърлителна
част е влязло в сила като необжалвано.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.