№ 3
гр. Я. , 27.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II СЪСТАВ в публично заседание на
тринадесети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Николай Е. Иванов
Галина И. Вълчанова
Люцканова
при участието на секретаря П.Г.У.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20212300500057 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на "Хидравлични елементи и системи /ХЕС/" АД
гр.Ямбол, подадена от адв.М.П., против Решение №260030/18.01.2021г. на Ямболски
районен съд, постановено по гр.д.№2471/2020г., с което е уважен предявеният от А. С. П. от
гр.Я. иск по чл.128, т.2 КТ и въззивникът е осъден да му заплати сумата 860лв. - частично
неизплатено трудово възнаграждение за посочени месеци в периода м.01.2019г.-м.08.2020г.,
ведно със законната лихва от 29.09.2020г., както и сумата 300лв. разноски по делото, като
въззивното дружество е осъдено да заплати 250лв. - ДТ и разноски по делото, както и 5 лв.
ДТ в случай на служебно издаване на изпълнителен лист.
Оплакването на въззивника е за неправилност на обжалваното решение на
първата инстанция, поради нарушение на материалния закон. Счита, че изводите на
районния съд по приложението на чл.272, ал.1 КТ са формирани при пълно неразбиране на
материята, свързана със структурата на трудовото възнаграждение, при необсъждане на възраженията на
ответника и несъобразяване със заключението на вещото лице, което е установило, че няма начислени и
неизплатени трудови възнаграждения, които да са дължими на ищеца. Въззивникът излага, че спорът е за
начислено на ищеца трудово възнаграждение, от което неоснователно са му удържани суми за „личен принос" и
„санкции ВП". Сочи, че съгласно Наредбата за структурата и организацията на работната заплата брутната
работна заплата се състои от: 1.основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и
прилаганата система на заплащане на труда; 2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на
1
труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор; и 3.други трудови възнаграждения,
определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т.1 и т.2. Навежда, че съгласно
чл.13 от Наредбата, с колективен трудов договор, с вътрешните правила за работната заплата и/или с
индивидуален трудов договор, могат да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения за
постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период; промени в условията на труд с временен
характер, които водят до допълнително нервно-психическо натоварване, и в други условия, увреждащи здравето
на работника; участие в печалбата; други, които допълнителни възнаграждения не се изплащат задължително. В
случая в предприятието на работодателя- въззивник били приети такива Вътрешни правила за организацията на
работната заплата, в които е уреден начина на определяне и изплащане на допълнителни възнаграждения, които
не се изплащат задължително, а именно добавка за личен принос, която може да се прилага към базовата брутна
заплата (ББЗ), като същата може да варира от 0% до 50% от ББЗ. В случая разликата в заплатените на ищеца
възнаграждения се дължала на различната стойност на определения от работодателя размер на добавката „за
личен принос", която е допълнително възнаграждение по смисъла на чл.13, ал.1, т.1, вр. с чл.3, т.3 от НСОРЗ,
изплащането на което не е задължително, а се определя от условията за получаване, предвидени във Вътрешните
правила на дружеството. В тази връзка, според въззивника, разпоредбата на чл.272, ал.1 от КТ не била
противопоставима на разпоредбите на чл.13, ал.1, т.1, вр. чл.3, т.3, вр. с чл.6, ал.1, т.2, вр. т.1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, която се явява „специален закон" и дерогира общия закон.
Работодателят сочи, че извършваните от него удръжки по санкции на работника и служителя са се правили
единствено и само за сметка на добавката за личен принос, която се явява допълнително възнаграждение, което не
е задължително за изплащане, а е поставено под условие, което прави неоснователна претенцията по чл.272, ал.1
от КТ. По тези съображения моли за отмяна на решението на ЯРС изцяло и за отхвърляне на
ищцовата претенция, с присъждане на разноските пред двете съдебни инстанции по
същество.
Въззиваемият А.П., чрез пълномощника си адв.С., е депозирал писмен отговор, с
който е оспорил въззивната жалба и е настоял за оставянето й без уважение като
неоснователна, с искане за присъждане на разноските пред въззивната инстанция. Изложил е
съображения, според които в нарушение на чл.272, ал.1 КТ работодателят му е налагал
имуществени санкции, поради което на основание чл.128, т.2 КТ му дължи трудово
възнаграждение за извършената работа.
В о.с.з. пълномощникът на въззивника поддържа въззивната жалба и пледира за
уважаването й, а процесуалният представител на въззиваемия настоява за потвърждаване на
решението на първата инстанция. Двете страни представят подробни писмени защити.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от
легитимирана страна и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по
същество.
За да се произнесе, съдът извърши преценка на събраните по делото
доказателства, взе предвид изявленията на страните и приема за установено следното:
С подадената пред първоинстанционния съд искова молба ищецът А. С. П. от
гр.Я. е предявил против „Хидравлични елементи и системи /ХЕС/" АД гр.Ямбол иск по
чл.128, т.2 КТ - за заплащане на частично неизплатено трудово (брутно) възнаграждение,
дължимо в периода м.01.2019г.-м.08.2020г. в размер на общо 860лв., ведно с законната
лихва от подаване на исковата молба.
2
С отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило иска с
възраженията, че разликата в заплащаните на ищеца трудови възнаграждения се дължи на
различно определения размер на възнаграждението "за личен принос", което е допълнително
възнаграждение, предвидено във Вътрешните правила за организация на работната заплата
и същото не е с постоянен характер, не е задължително и е предоставено на преценката на
работодателя.
Фактическата обстановка по делото правилно е разкрита от районния съд.
Не е имало спор между страните и е установено, че на основание сключен между
страните трудов договор и допълнително споразумение към него №1778/02.04.2018г.,
ищецът А.П. работи при ответника на длъжността „помощник - технолог". С трудовия
договор страните по трудовото правоотношение са договорили продължителност на
работното време 8 часа и основно месечно възнаграждение, дължимо на работника за пълно
работно време от 8 часа в размер на 750,00лв., плюс допълнително месечно възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% за всяка година трудов
стаж, които компоненти образуват базово брутно трудово възнаграждение, което не може да
е по-малко от 930лв. Страните са приели работодателят да заплаща и допълнително трудово
възнаграждение за нощен труд, както и възможността работодателят да прави ежемесечно
индивидуална оценка на работника по критериите производителност, икономичност,
натовареност, качество, организираност и своевременност и да определя и изплаща допълнително
възнаграждение за личен принос.
С представените по делото Вътрешни правила за организация на работната заплата при
ответника е установено, че ответното дружество е приело при формиране на месечната брутна
заплата към т.нар. постоянна съставка на работната заплата (включваща основна заплата и
коефициент за прослужено време), да могат да се приложат и допълнителни възнаграждения за:
извънреден труд; за нощен труд; добавка за личен принос; за допълнителна работа;
организационна длъжност; поощрения или санкции и премии. Прието е с Вътрешните правила
във фиша за работна заплата базовата брутна заплата да се представя чрез трите си съставки:
основна заплата, коефициент за прослужено време и добавка /когато е необходимо/. Оценката за
личен принос е посочено, че варира от 0% до максимум 50 % от базовата брутна заплата и се
изразява чрез предложения за индивидуални добавки към заплатата за съответния месец.
Препоръчителните максимални стойности на добавките за личен принос по дирекции, звена,
длъжности и квалификационни нива е посочено, че се променят ежемесечно, в зависимост от
баланса на разходите за достигане на определено ниво на индустриален резултат; право и
отговорност е на всеки ръководител да определя в рамките на препоръчителните стойности
добавката в зависимост от своята лична обоснована оценка, а индивидуалните добавки за личен
принос се разглеждат и одобряват от следващия ръководител от по-високо йерархично ниво.
От представените по делото от ищеца фишове за начислените му през исковия период
месечни трудови възнаграждения е видно, че за м.януари 2019г. от възнаграждението на ищеца е
удържана сумата 50 лв. с посочено основание "личен принос"; за м.февруари 2019г. също е
удържана сумата 50лв. - "личен принос"; за м.май 2019г. е удържана сумата 50лв. с основание
"личен принос" и "санкция по ВП" от 20лв; за м.август 2019г. е удържана сумата 20лв. "санкция по
ВП"; за месец септември 2019г. е удържана 20лв. "санкция по ВП"; за месец октомври 2019г. е
удържана сумата 50лв. "санкция по ВП"; за м.ноември 2019г. - 160лв. "санкция по ВП"; за
м.декември 2019г. "санкция по ВП" - 80 лв; за м.януари 2020г. "санкция по ВП" - 120лв; за м.юни
2020г. "санкция по ВП" - 160лв. и за м.август 2020г. "санкция по ВП" - 80 лв.
От заключението на вещото лице-икономист С.Д., извършило назначената от първата
инстанция съдебно-счетоводна експертиза, по делото е установено, че размерът на брутното
трудово възнаграждение на ищеца за исковия период, определено съгласно допълнителното
3
споразумение №01778/2018г. към трудов договор е общо 9 483,39лв., а размерът на нетното
трудово възнаграждение, след приспадането на дължимите данъци и осигуровки (за сметка на
работника), е 7 190,22лв. Вещото лице е установило, че дължимото на ищеца нетно трудово
възнаграждение за исковия период в размер на общо 7190,22 лв. е изплатено изцяло по банкова
сметка на ищеца и при експертизата не са установени начислени и неизплатени трудови
възнаграждения. Вещото лице е установило, че за м.01.2019г. и м.02.2019г. към брутното трудово
възнаграждение на ищеца му е начислена добавка от по 50лв. за присъствени 22/20 пълни работни
дни, а при определяне на "личния принос" за тези месеци на ищеца са наложени санкции в размер
на по 50лв. за всеки месец "за неспазване на задълженията като технолог". За м.май 2019г. на
ищеца са наложени два броя санкции от 20 лева и от 50 лева; за м.август 2019г. - санкция в размер
на 20 лв.; за м.септември 2019г. - санкция 20 лева; за м.октомври 2019г. - три броя санкции по 50
лв; за м. ноември 2019г. - два броя санкции в размер общо на 160 лв; за м.декември 2019г. санкция
в размер на 80 лева; за м.януари 2020г. - пет санкции в размер общо на 120 лв; за м.юни 2020г. две
санкции в размер общо на 160 лв и за м.август 2020 г. -санкция в размер на 80лв. За всички
"дисциплинарни събития", за които на ищеца са наложени санкции, на вещото лице са представени
от работодателя дадени от ищеца писмени обяснения.
При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ЯРС е уважил
предявения иск в заявения размер. За да постанови този резултат, съдът е приел, че
неправилно, в нарушение на чл.272, ал.1 КТ работодателят е удържал от начисленото на
ищеца брутно трудово възнаграждение глоби /санкции/ за нарушения на трудовата
дисциплина. Съдът е посочил, че работодателят има право да налага на работниците
дисциплинарни наказания за виновно неизпълнение на трудовите задължения, но
дисциплинарните наказания са изчерпателно изброени в нормата на чл.188 КТ и това са
забележка, предупреждение за уволнение и уволнение, като глобата не е измежду тези
предвидени наказания, нито е измежду изчерпателно посочените в чл.272, ал.1 КТ удръжки,
които работодателят може да прави от трудовото възнаграждение на работника.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и неправилно.
Предявеният иск за присъждане на дължимото на ищеца трудово
възнаграждение за периода м.01.2019г.-м.08.2020г. правилно е квалифициран от районния
съд по чл.128, т.2 КТ. Според посочената разпоредба, работодателят е длъжен да плаща в
установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа. При предявен иск по чл.128 КТ, в тежест на работника е да докаже, че
претендираното от него неизплатено възнаграждение е било уговорено с работодателя,
както и че е престирал работната си сила, а в тежест на работодателя е да докаже
правоизключващите си възражения за недължимост на претендираното възнаграждение или
че дължимото възнаграждение действително е било изплатено.
В случая не са установени правоизключващите възражения на работодателя за
дължимостта на трудвото възнаграждение на ищеца за сумата 860лв.
По правило, съгласно разпоредбата на чл.66, ал.1, т.7 КТ, трудовото
възнаграждение е сбор от основното и допълнителните възнаграждения с постоянен
характер. Основната заплата според легалното определение, дадено в чл.4, ал.1 от Наредбата
4
за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), е възнаграждение за
изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното работно
място или длъжност в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда
и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните трудови възнаграждения са
различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична
квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и
дните на официални празници и др. Разпоредбата на чл.6 от НСОРЗ предвижда, че
допълнителните трудови възнаграждения са определените с наредбата или друг нормативен
акт възнаграждения, които се изплащат задължително, както и договорените с индивидуален
и/или колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените
условия. Според чл.13 от НСОРЗ, с колективен трудов договор, с вътрешни правила за
работната заплата и/или с индивидуален трудов договор могат да се определят и други
допълнителни трудови възнаграждения, едното от които е за постигнати резултати от труда -
текущо, за година или за друг период, като с договорите и вътрешните правила се определят
условията за получаване и размерите на допълнителните трудови възнаграждения.
Постоянен характер, съгласно чл.15, ал.2 от НСОРЗ имат онези допълнителни
възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период
основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.
Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл.11 и чл.12 от
НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация и за придобит трудов стаж и
професионален опит. Те са задължителни за изплащане съгласно чл.6, ал.1, т.1 НСОРЗ,
когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния
работник или служител. Тях има предвид и нормата на чл.17, ал.1,т.3 от НСОРЗ . С
постоянен характер са и всички предвидими и сигурни допълнителни възнаграждения, които
са предвидени в колективния или индивидуалния трудов договор, във вътрешните правила
за работна заплата, в нормативен акт, плащането на които зависи само от отработеното
време. Допълнително възнаграждение, което не е в зависимост само от отработеното време,
не е такова по чл.15, ал.2, вр. с чл.17, ал.1,т.3 НСОРЗ. Допълнително възнаграждение, което
се изплаща по преценка на работодателя за качеството на извършената работа, не е с
постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 от НСОРЗ, защото не е в зависимост само от
отработеното време. По същата причина и целевите награди, премиите, изплащани поради
участие в трудовия процес и постигнати резултати не са допълнителни трудови
възнаграждения по смисъла на чл.15, ал.2 НСОРЗ (в този смисъл са Решение №
23/16.02.2016 г. по гр. д. № 1407/29015 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 847/14.01.2011 г. по гр.
д. №1558/2009г. на ВКС, ІV ГО, Решение №55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на ВКС,
ІV ГО/.
С постановеното от ВКС Решение №176/10.01.2019г. по гр.д.№3658/2017г. ,
Трето Г.О., е прието, че когато допълнително трудово възнаграждение не е постоянен
елемент от трудовото възнаграждение на ищеца, то се дължи само доколкото работодателят
е определил условията и размера, в който ще се плаща. Прието е, че съдът не може да
5
контролира преценката на работодателя да включи или не, и евентуално в какъв размер,
определено допълнително възнаграждение, което не е постоянен елемент от трудовото
възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като
постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от
количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на
определени политики от работодателя.
С оглед горните разяснения, принципно правилно е разбирането на въззивното
дружество, че предвиденото с Вътрешните правила за организацията на работната заплата
на "ХЕС"АД допълнително възнаграждение "за личен принос" на работниците и
служителите е допълнително възнаграждение, което се определя по преценка на
работодателя и е в зависимост от постигнатите месечни резултати, поради което същото
може и да не бъде изплатено за определен месец. Или след като критерият е полученият
резултат, а не само времето, през което работникът е предоставял работната си сила, този
критерий определя възнаграждението за "личен принос" с временен, непостоянен характер,
неотговарящо на критериите за предвидимо и сигурно допълнително възнаграждение по
чл.15, ал.2,вр. с чл.17, ал.1,т.3 НСОРЗ и съдът не може да контролира преценката на
работодателя да включи или не това допълнително възнаграждение.
В разглеждания случай обаче, от представените фишове за работната заплата на
ищеца и от заключението на вещото лице, по делото е установено, че в целия исков период
м.01.2019г.-м.08.2020г. на работника - ищеца работодателят не е начислил допълнително
възнаграждение за "личен принос" и исковата претенция не е формирана от неизпълнение на
задължението на работодателя за заплащане на това допълнително възнаграждение. От
заключението на вещото лице е установено, че през целия исков период работодателят е
удържал суми от брутното трудово възнаграждение на ищеца като наложени на работника
"санкции". Само за м.01.,м.02. и м.05 2019г. санкциите са определени в бланките за
определяне на "личния принос", но всички наложени от работодателя санкции са за
неспазване на задълженията на ищеца като технолог, за "извънредни отрицателни
отклонения в работното поведение", за които дисциплинарни събития от ищеца са
изисквани и давани писмени обяснения. Или установените по делото факти сочат, че в
изследвания период от време работодателят е наложил дисциплинарни наказания на
работника-ищеца под формата на глоби (имуществени санкции), каквито дисциплинарни
наказания не са предвидени в нормата на чл.188 от КТ. Правилни при това положение са
изводите на районния съд, че в нарушение на императивната норма на чл.272, ал.1 КТ
работодателят е удържал наложените на работника "санкции" от трудовото възнаграждение
на работника, тъй като нормата изчерпателно определя случаите на допустими удръжки от
трудовото възнаграждение, които работодателя може да прави без съгласие на работника
или служителя, но имуществени санкции като дисциплинарно наказание не са измежду тях.
Работодателят не твърди и не доказва с наложените на ищеца "санкции" да е ангажирана
ограничената му имуществена отговорност по реда на чл.203, ал.1 и сл. КТ и да е налице
основанието по чл.210, ал.4 КТ за удръжки от трудовото възнаграждение по реда на чл.272,
6
ал.1,т.6 КТ. За пълната имуществена отговорност на работника за причинена на
работодателя вреда при или по повод изпълнение на служебните задължения, която се
осъществява по съдебен ред, удръжките от трудовото възнаграждение се правят въз основа
на влязло в сила съдебно решение или осъдителна присъда (чл.211 КТ). В случая обаче и
това основание също не се твърди и не се доказва, при което и въззивната инстанция прави
извода, че липсва основание за работодателя да извърши удръжките от трудовото
възнаграждение на ищеца под формата на наложените "санкции".
Както се прие и посочи, не се касае за начислено от работодателя допълнително
възнаграждение за "личен принос", което работодателят в последствие да е коригирал и
изключил от начисленото на ищеца трудово възнаграждение, за да се приеме, че се касае за
недължимо трудово възнаграждение. Поради това не се касае за приложение на
разпоредбата на чл.13, ал.1, т.1, вр. чл.3, т.3, вр. с чл.6, ал.1, т.2 от НСОРЗ и неправилно въззивникът се
позовава на тази норма като специална по отношение на чл.272 КТ. Удържаните от работодателя суми са
част от начисленото на работника трудово възнаграждение, дължими са на ищеца и
правилно са присъдени с обжалваното решение. Като правилно и законосъобразно,
решението на първата инстанция следва да се потвърди изцяло.
С оглед изхода от спора пред настоящата инстанция, на основание чл.78, ал.1
ГПК ищецът,сега въззиваем, има право на разноските пред тази инстанция в размер на
200лв., които следва да му се присъдят.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260030/18.01.2021г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д.№2471/2020г.
ОСЪЖДА "Хидравлични елементи и системи /ХЕС/"АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.Ямбол, ул."Пирин" № 1, представлявано от Г. А. Г. - прокурист
ДА ЗАПЛАТИ на А. С. П. с ЕГН ********** от гр.******** на основание чл.78, ал.1 ГПК
разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата 200лв.
Решението не подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7