Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 26.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на единадесети
юни през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Георгиева, като разгледа докладваното
от съдия Кордоловска гр. дело № 14286 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
4462276 от 08.07.2018 г. по гр. д. № 48481/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 156
състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** срещу М.И.Ж.,
ЕГН **********, с адрес ***.*********, искове
с правно основание чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД вр.
чл. 150 от ЗЕ съдът е признал за установено в отношенията между страните, че М.И.Ж.
дължи на
„Т.С." ЕАД сумата
4 436.17лв. на основание чл.149 ЗЕ вр.чл.79, ал.1 ЗЗД, от която 4 349.60лв. цена на топлинна енергия и 86.57
лв. услуга за дялово разпределение за периода
м.05.2014 г.-м.04.2016 г., ведно със законната
лихва считано от 11.05.2017 г. до изплащането на вземанията. С решението съдът
е отхвърлил иска с правно основание
чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК вр.
чл.149 ЗЕ вр.чл.79, ал.1 ЗЗД ,за главница за
разликата над 4 436.17лв.
до пълния предявен размер 6 398.54лв., както и исковете по чл.86 ЗЗД за лихва за забава върху цена на топлинна
енергия от 1 044лв. и върху услуга за дялово разпределение от 20.32лв. за периода15.09.2014 г.-07.04.2017 г.
С решението ответницата М.И.Ж., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С." ЕАД разноски
по делото от 386.86лв. на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК, както и разноски в заповедното производство от 118.10 лв.
С
решението ищецът „Т.С." ЕАД е осъден да заплати на М.И.Ж., ЕГН **********,
разноски по делото от 341.80лв. на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, както и
разноски в заповедното производство от 341.80 лв.
Недоволна
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която исковете с правно основание чл. 415, вр. чл. 422 от ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и по чл.
422, вр. чл. 86 от ЗЗД са уважени, е останала ответницата М.И.Ж., ЕГН **********, която чрез пълномощника си в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК с Въззивна жалба от 24.07.2018 г. го обжалва с оплаквания, че решението е
постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, при липса на
убедителни писмени доказателства за дължимост на исковите суми. По-конкретно поддържа, че по делото не се установява
по категоричен начин оветницата да е потребител на топлинна енергия досежно
имота посочен от ищеца в ИМ като апартамент 25, доколкото не се доказва
идентичност между посочения в исковата молба топлоснабден имот и придобитиото от
ответницата М.И.Ж. с нотариален акт № 70,
рег.№ 7325, дело № 231/2013г. право на
собственост чрез покупко-продажба на жилище
заемащо целия първи етаж на жилищна сграда в гр.София, ул.Акад.*********.
Излагат се доводи и че представената по делото фактура от 31.07.2016 г. е
съставена за суми извън исковия период. Искането й към въззивната
инстанция е да отмени решението на СРС в частта, с която исковете са уважени и
отхвърли претенциите изцяло. Претендира разноски.
Въззивната жалба срещу решението в
ЧАСТТТА, с която установителните искове за главница и лихва са отхвърлени е депозирана
и от ищеца „Т.С." ЕАД чрез
пълномощника му на 30.07.2018 г. По-конкретно поддържа, че неправилно
първостепенния съд е уважил направеното от ответницата правопогасяващо
възражение за давност за част от сумите, на които ищецът претендира да е
кредитор, доколкото в чл.32, ал.1 от ОУ е определен реда и срока, по който се
плащат дължимите суми по издадените фактури за ТЕ от потребителите на топлинна
енергия, а именно 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Претендира разноски
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответницата
М.И.Ж., ЕГН ********** чрез
пълномощника си, е депозирала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба
на ищеца по изложените в него съображения.
Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД не взема становище по въззивните жалби и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от
надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му
от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
обжалваното решение, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е
и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното
решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответницата като стойност на получена и разходвана от нея топлинна
енергия на процесния топлоснабден имот.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в
сграда етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. От представения нотариален
акт № 70, рег.№ 7325, дело № 231/2013г. се установява придобиване
правото на собственост от ответницата на 13.11.2013 г. чрез покупко-продажба върху жилище заемащо целия първи
етаж на жилищна сграда в гр.София, ул.Акад.*********, който според справка в имотен регистър видно от
Констативен протокол № 4625/25.09.2014г. представлява апартамент № 25, който е подписан от
представляващия процесната Етажна собственост. За същия апартамент № 25 при
ищеца и разкрита партида с аб.№ 369215.
Следователно анализът на събраните по делото
доказателства обосновава извода, че въззивницата М.И.Ж.
има качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата М.И.Ж.. Валидната представителна власт на лицето,
което го е подписало за всички етажни собственици, е последица от решението на
Общото събрание на ЕС за избор на търговец, който да извършва дяловото
разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответницата. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
За установяване
размера на вземането, на което ищецът претендира да е кредитор по делото са
представени и приеети като доказателства
протоколи за отчет за процесния период съдържащи показанията на монтираните на
отоплителните тела в имота уреди за измерване. Документите са съставени от длъжностно лице при
дружеството за дялово разпределение и носят
подпис за потребител, чието авторство не е оспорено, поради което и съобразно чл. 180 ГПК съдът приема да
удостоверяват действително доставеното
количество топлинна енергия. Представени са и индивидуални справки за отопление и топла вода, които отразяват разхода
за отопление и топла вода,
начислените суми и резултата от изравняването, както и данни относно дяловото разпределение за периода м.05.2013г.-м.04.2014г.; м.05.2014г.-м.04.2015г. и
м.05.2015г.-м.04.2016г.
Към доказателствата
по делото са приобщени заключения на съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи, неоспорени от страните, които съдът кредитира. От заключението на СТЕ се
установява, че в процесния период в жилището е имало отоплителни тела-радиатори
и лири, на които са монтирани топлинни
разпределители и присъединени към 1бр.апартаментен топломер, както и 3
бр. водомери за отчитане на БГВ /топла вода/. Отчитането на доставената топлинна енергия е осъществено на база
реален отчет от показанията на 1бр.
апартаментен топломер и 3 бр. водомери за топла вода. Вещото лице сочи, че начислението на сумите обхваща
отопление на имот, топлинна енергия
отдадена от сградната инсталация и топла вода /БГВ/ въз основа пълен
отопляем обем, като дяловото разпределение и начислението на сумите са
осъществени в съответствие с действащата нормативна уредба и след приспадане технологични разходи за сметка на ищеца.
Вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна експертиза сочи, че не са
заплащани суми в погашение на задълженията за
процесния период. Дава заключение, че задълженията
за топлинна енергия за периода м.05.2014г.-м.04.2016г. възлизат на
4349.60лв., а за топлинна енергия по изравнителна сметка отразена в обща фактура от 31.07.2014г. отнасяща се за периода
м.05.2013г.-м.04.2014г. е 2048.92лв.
Изчислява лихвата за забава на 772.29лв. върху задълженията за периода
м.05.2014г.-м.04.2016г. за времето от 15.09.2014г.-07.04.2017г., както и лихвата за забава върху задължението за периода
м.05.2013г.-м.04.2014г. на сумата
525.78лв. за същия период от време.
Законосъобразен е изводът на
СРС, че ответницата М.И.Ж. нито твърди, нито представя доказателства за плащане
на задълженията, поради което съдът е приел в полза на ищеца да е налице
вземане за топлинна енергия в общ размер на 6 398.52лв., от която неплатена
топлинна енергия от 4 349.60лв. за периода м.05.2014г.-м.04.2016г. и 2
048.92лв. топлинна енергия за м.05.2013
г.-м.04.2014 г. съобразно заключенията на вещите лица.
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответницата М.И.Ж. с оглед направеното от нея възражението за
давност относно вземането за периода
м.05.2013г.-м.04.2014г. по обща фактура **********/31.07.2014г. претендирана в
размер на 2582.61 лв. Правилен и
законосъобразен е изводът на СРС, че този
документ е издаден във връзка с извършено изравняване между прогнозно начислената месечно топлинна енергия за
посочения период и тази, която действително е потребена след неговия
край. Така за периода прогнозно начислените
суми възлизат на 2 725.80 лв. с посочени стойности за всеки от месеците,
а действително доставеното количество е в размер на 2 582.54лв., т.е. разлика от 143.26лв. е подлежаща на връщане
Претенцията на ищеца обхваща топлинната енергия за целия период
м.05.2013г.-м.04.2014г., а не разликата от изравняването
/в случая не е за доплащане, тъй като доставеното количество е на стойност по-малка от прогнозно начисленото/ с
отбелязване в документа, че срокът за
плащане е 14.09.2014г. Съгласно чл.32,
ал.1 от общите условия месечната
дължима сума за доставената топлинна енергия за клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечна фактура от купувача. Той
дължи нейното заплащане в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача /чл.33, ал.1/. Според чл.32,
ал.2 от общите условия след отчитане на средствата за дялово разпределение
и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на фактурите по ал. 1 и
фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Срокът за плащането им е идентичен с посочения по-горе-30 дни след датата на публикуването им на
интернет страницата на
продавача /чл.33, ал.2/. Срещу
доставената топлинна енергия от „Т.С."
ЕАД ежемесечно клиентът дължи заплащането на нейната цена формирана на база прогнозно начислени суми. Реално
доставеното количество се
установява впоследствие и след изтичане на съответния отоплителен сезон
/отчетен период/ и въз основа изготвени от дружеството за дялово разпределение изравнителни сметки, при които може да се получи резултат за доплащане /прогнозно начислената сума
е по-малка от стойността на реално
доставената топлинна енергия/ или за връщане /прогнозно начислената е по-голяма
от стойността на реално доставената/. Предвид това и от посочените клаузи въззивният съд споделя становището на
първостепенния, че следва извода, че задължението по чл.32, ал.1 от общите
условия възниква от деня на изтичане съответния месец и следва да
се изпълни в срока по чл.33, ал.1, а
задължението по чл.32, ал.2 възниква след изтичане на отчетния период и следва да се изпълни в срока по чл.33, ал.2. В случая ищецът е начислил прогнозно суми за
топлинна енергия и издал фактури за всеки от месеците в периода м.05.2013 г.-м.04.2014 г. Същите са
отразени в издадената впоследствие изравнителна сметка за този отчетен
период /отоплителен сезон/, но падежът
за тяхното плащане не е от 14.09.2014 г. , както е посочено в съобщение към фактура № **********/31.07.2014г., а изпълнение по
тях е следвало да се извърши в предходен момент съобразно клаузата по чл.33,
ал.1 от общите условия.
Съгласно ТР № 3/2011г. ОСГТК на ВКС месечните задължения на потребителите за топлинна енергия
към топлоснабдителните дружества са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и спрямо тях е приложима кратката тригодишна
погасителна давност.
Според
чл.33, ал.1 от общите условия срокът за плащане на месечните задължения е 30 дни от датата на публикуването на
фактурите на интернет страницата на „Т.С." ЕАД. Задължението е срочно по смисъла на чл.84, ал.1 ЗЗД и неговата изискуемост
настъпва с факта на изтичането му, от който момент започва да тече давността
съобразно чл.114, ал.1 ЗЗД. Но в случая началото на течение срока за изпълнение
е поставено в зависимост от момента, в който фактурите са публикувани по
посочения начин. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и има характер на покана. Ищецът
не е ангажирал доказателства за публикуването по посочения начин на издадените фактури за месеците от периода
м.05.2013г.-м.04.2014г. и кога е станало
това, с оглед преценката кога е започнал да тече 30-дневния срок за изпълнение,
поради което за течението на давността следва да се приложи разпоредбата
на чл.114, ал.2 от ЗЗД-от деня, в който задължението е възникнало.
Задълженията от този период са възникнали от деня следващ изтичането на
съответния месец-за м.05.2013 г. от 01.06.2013 г., за м.06.2013 г. от
01.07.2013 г. и т.н. На основание чл.422,
ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, от
който на основание чл.116, б."б" ЗЗД течението на давността се
прекъсва, а докато трае процеса относно вземането такава не тече-чл.115, ал.1,
б."ж" ЗЗД. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по гр.д.№ 29696/2017г. по
описа на СРС, 156 състав, на 11.05.2017
г., към който момент законосъобразно районният съд приема,
че погасителна давност е изтекла за вземанията преди 11.05.2014 г. или за цялата претендирана сума от периода
м.05.2013г.-м.04.2014г., поради което искът за топлинна енергия за сумата
2582.61 лв. подлежи на отхвърляне. Ответницата
дължи сумата от 4 349.60лв., представляваща цена на топлинна енергия за
периода м.05.2014г.-м.04.2016г., до който размер претенцията следва да се уважи.
Услугата дялово разпределение е била осъществявана
от дружеството за топлинно счетоводство „Т.с." ЕООД, с което етажната собственост
сключила
договор. Договорът регламентира правата и задълженията на страните по него във връзка с изпълнението на
неговия предмет, в тази част предоставяне услугата
за дялово разпределение, срещу която се дължи цена. Съгласно чл.36, ал.1 от приложените по делото общи условия
клиентите заплащат услугата дялово разпределение извършвана от избран от
клиентите търговец, като стойността й се формира по начина посочен в т.1-3. Съгласно чл.36, ал.2 редът и начинът за заплащането й се определя от
продавача, т.е. ищецът „Т.С." ЕАД, съгласувано с търговците
извършващи услугата и се обявяват по подходящ начин на клиентите. Този
начин е указан в раздел IX „заплащане на топлинната енергия и услугата за дялово
разпределение", а именно дължимата
цена на предоставена услуга за дялово разпределение се включва в издаваните
ежемесечно фактури за начислени суми. В случая стойността за периода на
предоставената услуга за дялово разпределение м.05.2014 г.-м.04.2016 г. /според
исковата молба/ 86.57лв. при липса на доказателства и твърдения за нейното плащане, поради което исковата претенция в тази
част също следва да бъде уважена.
Длъжникът по парично
задължение дължи обезщетение за забава в размер на законната
лихва по чл.86 ЗЗД от деня на забавата. За исковия период са действали клаузите
на общите условия приети с Решение по т.
1 от Протокол № 53/28.03.2013г. на
Съвета на директорите на „Т.С." ЕАД и одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР. Според чл.33 клиентите дължат
заплащане цената за доставена топлинна енергия в 30-дневен срок от датата
на публикуването на фактурите на
интернет страницата на продавача „Т.С." ЕАД. Задължението е срочно по
смисъла на чл.84, ал.1 ЗЗД и длъжникът
следва да изпълни в рамките на определения срок, но неговото течение е поставено в зависимост от момента, в
който фактурите са публикувани по
посочения начин. Ищецът не е ангажирал
доказателства за публикуването на издадените фактури за месеците от периода
м.05.2014 г.-м.04.2016 г. на интернет страницата си и кога е станало това,
поради което и не е установен момента, от който е започнал да тече,
съответно изтекъл 30-дневния срок за изпълнение на всяко от месечните задължения и в този смисъл изпадане ответницата в
забава. Отделно от това
изводът за погасяване по давност на вземанията за м.05.2013 г.-м.04.2014 г. на
основание чл.119 ЗЗД предпоставя погасяване и на акцесорното вземане за обезщетение за забава. Предвид това
исковата претенция на ищеца по чл.86 ЗЗД за сумата 1 064.87 лв. като
неоснователна подлежи на отхвърляне.
По изложените мотиви и в упражнение на
правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди изцяло
обжалваното решение.
С оглед изхода на делото пред СГС,
разноските следва да бъдат понесени от страните така както са направени от тях
за тази съдебна инстанция.
Водим от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4462276 от
08.07.2018 г. по
гр. д. № 48481/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 156 състав, вкл.частта за
разноските.
Решението е постановено при участието
на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.