Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….2020г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ПИСАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КИРЯКОВА
ЦВЕТЕЛИНА ХЕКИМОВА
при участието на секретаря Нели
Катрикова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.д.№829/2020г., по описа на ВОС, ТО, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.259 ГПК.
Производството е образувано
по ВЖ вх.№16365/25.02.2020г., подадена от ДЗИ-ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ АД, ЕИК
*********, София, чрез адв.П. Д.от ВАК срещу решение №554/07.02.2020г., постановено по гр.дело №14687/2019г. на VII
състав на ВРС, с което съдът е уважил изцяло предявения от А.П.П.,
ЕГН **********, иск за осъждане на ответното дружество „ДЗИ- Общо застраховане”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Георги Бенковски”
№ 3, ДА ЗАПЛАТИ на ищеца А.П.П., ЕГН **********, от гр.Варна, сумата от 1 517 лева, представляваща
остатък от дължимо застрахователно обезщетение, /след приспадане на определеното застрахователно обезщетение в размер на
424 лева, прихванато срещу дължима от ищеца застрахователна премия/, за
претърпени имуществени вреди на л.а «***» с рег. № ***, настъпили на
28.05.2019г., докато автомобилът е бил паркиран в гр.Варна на ****, които вреди
се изразяват в счупване на предно панорамно стъкло тонирано със сензор, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба - 13.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл.
405, ал.1 КЗ.
Решението
се обжалва в частта,
в която съдът е присъдил обезщетение за
разликата над 550.51 лева до 1 517 лева както и в частта за
присъдените разноски. Твърди се, че в обжалваната част постановеното от ВРС
решение е неправилно и незаконосъобразно.
Не се
оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение по полица „Каско на
МПС” относно процесното МПС ***, рег.№ ***, от 15.05.2019г., със срок на
покритието до 15.05.2020г. Не се спори,
че комбинираната застрахователна полица е била сключена при условие за
отстраняване на частични щети чрез извършване на ремонтно-възстановителни
работи в доверен сервиз съгласно т.3.2, раздел Втори от ОУ по договора както и
т.3.3 от раздел Втори: Каско от ОУ за определяне дължимото обезщетение по
експертна оценка на застрахователя.
Решението се обжалва относно определения
от съда размер на обезщетение, който според въззивника не следва да е
съизмерим със средните пазарни цени към датата на увреждането, възлизащи общо
на сумата от 1 941 лева. Според застрахователя, по сключения застрахователен
договор е било налице условие за обезщетяване на застрахованото лице до размера
на щетите по експертна оценка на застрахователя. Прави се довод, че право на
застрахователя е да очертае в договора /както е в случая/ параметрите на
застрахователна защита и начина на определяне на обезщетението. Цитирани като
относими към доводите на въззивника са и разпоредбите на чл.343, ал.1 КЗ и
чл.345, ал.5, т.3 от КЗ. С полагане на подписа си, застрахованият се е съгласил
и приел Общите условия на застрахователя. Въззивникът счита, че съдът следва да
извърши тълкуване съгласно чл.20 ЗЗД на клаузите от договора като изследва
действителната воля на страните, всички конкретни факти и обстоятелства.
/цит.практика на ВКС/ Счита, че е напълно основателно тълкуване и на клаузите
на процесния договор. При извършване на тази правоприлагаща дейност съдът
следва да зачете и консенсуалния характер на договора като се съобрази с общата
воля и съгласие на страните, вкл. по отделните уговорки от договора. Прави се
довод, че застрахованото лице е избрало с оглед интереса си именно този продукт
и при тези условия, при съответна на този продукт цена – стойност на
застрахователната премия. Застрахователят не оспорва заключението на в.л.Ал. В.
относно стойността на обезщетението съобразно Методиката в размер на 974.51
лева, от която след приспадане на заплатеното в размер на 424 лева, остава
разлика от 550.51 лева, която единствено е дължима. Поради изложеното,
въззивникът претендира частична отмяна на акта на ВРС ведно с присъждане на
сторените разноски за две инстанции.
В срока по
чл.263 ГПК е постъпил отговор от
насрещната страна, чрез адв.М.И. от ВАК, за неоснователност на жалбата.
Претендира се потвърждаване на акта на ВРС ведно с присъждане разноски за
въззивното производство.
В съдебно
заседание пред въззивния съд пълномощникът на въззивника адв.П. Д.поддържа
жалбата.
Жалбата се
оспорва от насрещната страна, представлявана от адв.М.И. на изложените вече
основания в отговора.
За да се произнесе по
жалбата, въззивният състав констатира, че производството по делото е образувано
по искова молба на А.П.П., ЕГН **********,
срещу „ДЗИ- Общо застраховане” ЕАД,
ЕИК *********, с която е предявен иск с правно основание чл.405, ал.1 КЗ за
осъждане ответника да заплати сумата 1 941лева
/след
допуснато изменение в размера на иска с протоколно определение от 13.01.2020г./
и след приспадане на определено застрахователно обезщетение в размер на 424 лева
за дължима застрахователна премия/, представляваща
обезщетение за претърпените имуществени вреди на л.а «***» с рег. № ***,
настъпили на 28.05.2019г., докато автомобилът е бил паркиран в гр.Варна на ****,
изразяващи се в счупване на предно панорамно стъкло тонирано със сензор, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба на 13.09.2019г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба ищецът
излага, че е собственик на л.а «***» с рег. № ***. Твърди, че на 15.05.2019г. с
ответника е сключен договор за имуществена застраховка «Каско +», полица
№440119031027539, със срок на действие и застрахователното покритие
16.05.2019г.- 15.05.2020г. и размер на застрахователната сума 15 хил.лева. Дължимата
застрахователна премия от 1227,12лева е следвало да бъде платена на четири
равни вноски от по 281,78лева всяка, първата от които платена при сключване на
договора. Твърди се, че на 28.05.2019г., докато автомобилът е бил паркиран на *****в
гр.Варна, същия е бил увреден и собственикът му е намерил автомобила със
счупено предно панорамно стъкло тонирано със сензор. На 28.05.2019г. ищецът
уведомил застрахователя за събитието, който образувал щета № 44010311903953 и
изготвил опис - заключение за увредения детайл. По образуваната щета
застрахователят определил застрахователно обезщетение в размер на 424 лева
прихванато от дължима застрахователна премия. Твърди, че за възстановяване на
увреждането реално нужната сума е 2 000 лева. Поради това ищецът
претендира застрахователно обезщетение в размер на действително необходимата за
възстановяване на автомобила сума, която заявява първоначално в частичен размер
и след приспадане на полученото вече обезщетение. Претендират се и законните
лихви от предявяване на иска до изплащане на задължението ведно със сторените
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника, с който искът се оспорва като
неоснователен. Не оспорва, че страните са обвързани застрахователно
правоотношение, но се твърди, че полицата е сключена при клауза „Доверен
сервиз“, която дава право на застрахования собственик при нанесени частични
щети да се ползва от услугите на сервиз, с който ответното дружество има
сключен договор, съгласно т.3.2 ОУ. По изрично желание на застрахования
застрахователното обезщетение може да бъде определено по „експертна оценка“ на
застрахователя. Твърди се, че в подаденото от ищеца уведомление до него, той е
посочил, че желае застрахователното обезщетение да бъде определено по експертна
оценка. В изпълнение на задълженията си по договора, ответникът е направил
оглед на автомобила и описал увредения детайл- челно стъкло- тонирано със
сензор- за подмяна. Преписката е приключена с мнение за определяне на
застрахователно обезщетение от 424 лева, определено по експертна оценка на
застрахователя на основание чл. 12.1 ОУ съгласно действащата му методика за
определяне размера на застрахователното обезщетение. Тази сума е удържана за
погасяване на дължимата застрахователна премия от 1 217,02 лева на основание
т.5.5 ОУ. Поради това, ответникът оспорва исковата претенция по размер и сочи,
че предвид посочените клаузи на ОУ, ищецът е упражнил правото си и е посочил
условията, при които желае да бъде определено застрахователното обезщетение. Моли
за отхвърляне на иска.
В открито съдебно заседание ищецът чрез
пълномощника си по делото е направил възражение за нищожност на клаузите на
чл.72, и чл.74 от ОУ като противоречащи на КЗ и чл.143 от ЗЗП, на основание
чл.26 ЗЗД.
Първоначално искът е бил предявен като частичен за
сумата от 100 лева от общо 1 576 лева, като с протоколно определение от
13.01.2020г., по молба на ищеца, размерът на иска е изменен до пълния размер от
1 941 лева, на основание чл.214 ГПК.
Въззивният
съд, въз основа на изложените от страните твърдения, доводи и възражения,
събраните доказателства, намира за установено следното от фактическа
страна:
При преценка редовността на
жалбата, съдът констатира, че същата е подадена от надлежно легитимирана
страна, чрез редовно упълномощения процесуален представител, в преклузивния
срок. На изискванията за редовност отговаря и постъпилия отговор по жалбата.
Съгласно чл.369 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на обжалваното
решение, а по допустимостта му – в обжалваната част. По отношение правилността
на съдебния акт съдът е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
С въззивната жалба, предмет
на производството, се обжалва осъдителната част на постановеното от РС решение,
за разликата над 550.51 лева до присъдените с решението 1517 лева, съответно в
разпределените разноски. Основните доводи на въззивника се състоят в неправилна
преценка от съда на събраните доказателства, относимо към изводите за
определяне размера на обезщетението съобразно средните пазарни цени към датата
на увредата. Поддържа се довод, че с договора и приложимите към същия Общи
условия на застрахователя, страните са постигнали друга уговорка относно начина
на определяне на обезщетението – чрез отремонтиране в доверен сервиз и/или
остойностяване на вредите по експертна оценка. С жалбата не се оспорва
заключението на приетата САТЕ както и не са правят нови доказателствени
искания.
Въззивният съд, с оглед на
изложеното, не коментира приетите за безспорни и ненуждаещи се от доказване
обстоятелства, които не са предмет и на въззивното оплакване: между страните е
налице валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка на л.а
«***» с рег.№***, «Каско +», полица №440119031027539; по повод настъпило
застрахователно събитие на 28.05.2019г. ответникът е образувал щета и е
констатирал следните увреждания на застрахованата вещ- челно стъкло- тонирано със
сензор- за подмяна; че застрахователят е определил
обезщетение в размер на 424лева, прихванато с дължима застрахователна
премия.
Предявеният иск намира
правното си основание в разпоредбата на чл.405 КЗ. За уважаване на иска, следва
да бъде установено наличието на застрахователно правоотношение между страните,
по което същите са изправни, настъпване на застрахователно събитие във време на
застрахователно покритие по полицата, претърпените вреди и техният размер. В
подлежащите на установяване факти спорен пред въззивната инстанция е единствено
размерът на обезщетението.
Съобразно заключението на
в.лице, увреденият детайл представлява челно стъкло тонирано със сензор, с
подгряване. Възстановяването на детайла изисква неговата подмяна. По отношение
нужната стойност по отстраняване на увреждането заключението е изготвено в
няколко варианта на стойности на труд и материали, съответно - по средни
пазарни цени, по цени на доверени сервизи и по Методика на застрахователя. Според
заключението, нужната стойност на база средни пазарни цени на пазара на
резервни части и труд е 1 941,14 лева, по цени на доверени сервизи – 1 405,50 лева,
а по експертна оценка - 974,51 лева. В с.з. вещото
лице уточнява, че не е открило на пазара да се предлага идентично челно стъкло
на стойност 400 лева, колкото е заложил застрахователят при извършване на
калкулацията, поради което при определяне стойността му по експертна оценка е
взело стойността на детайла като оригинален и е приложил 40% овехтяване.
Стойността на труда по договорите на дружеството с доверени сервизи за
автомобили извън гаранционен срок на експлоатация в.л. сочи да е 12 лева на час
с ДДС, което било по- ниско от пазарните цени за региона.
Във връзка с начина на
определяне на обезщетението застрахователят се позовава на разпоредбите на
чл.12 ОУ, раздел Каско, съгласно които при частична щета на застрахованото МПС,
застрахователното обезщетение се определя по един от начините избрани от
застрахования - по експертна оценка съгласно действащата Методика на
застрахователя за определяне размера на застрахователното обезщетение или по
представени оригинални разходни документи - при сключена специална договореност
„доверен сервиз“. Видно от застрахователната полица, в случая е налице допълнителна
договореност „доверен сервиз“. При завеждане на щетата, видно от Уведомление за
щета от 28.05.2019г. /на л.8/ ищецът е избрал обезщетяване по експертна оценка,
която съгласно чл.12.1.1 се извършва по действаща Методика на застрахователя.
Съгласно чл.405 КЗ, при
настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати
застрахователно обезщетение в уговорения срок. За определяне размера на
обезщетението съдът съобразява нормата на чл.386, ал.2 КЗ, съгласно която, то
трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване
на събитието. Обезщетението не може да надвишава действителната (при пълна
увреда) или възстановителната (при частична увреда) стойност на застрахованото
имущество. За действителна се смята стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се закупи друго със същото качество, съгласно
чл.400 КЗ, а за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността
за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число
всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане
на обезценка /чл.400, ал.2 КЗ/.
Застрахователят се позовава
на договорната свобода и постигнатите между страните уговорки за начина на определяне
на обезщетението съобразно Общите условия към договора за имуществено
застраховане, в частност тези на т.12.1 и т.12.1.1 от ОУ. /отговор към искова
молба/ като поддържа определяне на обезщетението по експертна оценка.
Въззивният състав намира за
по неоснователно по същество възражение за приоритет на ОУ на застрахователя
пред нормите на КЗ. Методиката на застрахователя следва да бъде съобразена като
минимална долна граница в случаите, когато между страните не е налице спор
относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, но при съдебно
предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи същото съобразно предвидените императивни законови правила. В
разглеждания казус приложимите съгласно Методиката параметри за определяне на
размера на обезщетението не отразяват адекватно действителната стойност на
причинените вреди, тъй като не отчитат средната пазарна стойност, достатъчна
към момента на увреждането за закупуване на ново имущество от същия вид,
респективно пазарната стойност на ремонта за отстраняване настъпилата вреда.
Поправката на вещта изисква подмяна на панорамното предно стъкло при това с
друго, което да отговаря на особените свойства на увреденото.
В устните си обяснения
вещото лице посочва /л.83/, че не е открило на пазара идентично на увреденото
стъкло – челно панорамно стъкло със сензори подгряване. От заключението е видна
и огромната разлика между стойността за закупуване на ново челно стъкло в
размер от 2 196.40 лева /за оригинална част/ до 1 278.50 лева –за
нова резервна част от алтернативен доставчик. Вместо това, по Методиката
стойността на детайла възлиза на 878.56 лева, след прилагане процент за
овехтяване от 40%.
При съдебно решаване на
спора, съдът следва да се съобрази с нормата на чл.400, ал.2 КЗ, съгласно която
размерът на дължимото обезщетение при частична увреда, представлява
възстановителната му стойност като цена на всички присъщи разходи за доставка,
монтаж и други, които са необходими за възстановяване на това имущество във
вида преди увредата, без прилагане на обезценка /в тази насока Решение №
57/07.07.2016 г. по т. д. № 3751/2014 г. на ВКС, първо т. о/. Затова при
съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, в хода
на която липсват данни за реално извършен ремонт и доказателства за осъществени
разходи, не е предложено отремонтиране в доверен сервиз, съдът следва да
определи застрахователно обезщетение по действителната стойност на вредата към
момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл.386, ал.2 КЗ,
като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да
проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба №
24/08.03.2006г. на КФН. Тази методика е от значение при определяне обезщетението
от самия застраховател, евентуално Гаранционен фонд, но не може да бъде
обвързваща по отношение на съда, който прилагайки разпоредбите на КЗ, в
частност чл.400 и чл.386 КЗ, следва да съобрази Методиката само като минимални
стойности, но да определи обезщетението в размер на среднопазарната стойност на
ремонта. Горна граница на обезщетението представлява посочената в договора сума
от 15 000 лева.
Безспорно клаузите на КЗ
имат приоритет пред клаузите на ОУ въпреки зачитане на договорната свобода
между страните при сключване на имуществената застраховка. Цитираната от
застрахователя клауза от „Оценка на щетите и размер на обезщетенията” от ОУ,
препраща при определяне размера на обезщетението по цена съобразно експертна
оценка, което директно противоречи на закона, а и на утвърдената практика при
приложение на нормата на чл.400 КЗ. Освен това, по делото не са събирани
доказателства застрахованото лице да е било наясно с Методиката на
застрахователя и начина на определяне на обезщетенията. Определеното по този начин
обезщетение във всички случаи би се различавало от действителната пазарна цена
на щетата в ущърб на потребителя. Както отбелязва и вещото лице в устните си
обяснения, стандарт е при определяне на експертна оценка да се прилага и
овехтяване/амортизация. Не може да бъде споделено и виждането, че ОУ предвиждат
ограничение в отговорността на застрахователя при увредени автомобили, които са
на възраст над 10 години, единствено до стойността, определена по експертна
оценка. Този извод би противоречал на цитираната по-горе клауза на чл.386 КЗ. В
тази връзка следва да бъде съобразена практиката на ВКС, обективирана в решение
№ 155/05.12.2016 г. по т. д. № 1092/2015 г. на ВКС, 2-ро т. о., в което е
прието, че не е възможно влезлият в сила и действащ застрахователен договор, по
който е заплатена дължима застрахователна премия, да не осигурява пълно застрахователно
покритие за поетия застрахователен риск съобразно вредите на застрахованото
имущество. Поради това съдът намира, че договорът поражда за застрахователя
задължение при настъпване на застрахователно събитие да изплати на
застрахования обезщетение за претърпените от събитието вреди, чиято стойност се
определя от разпоредбата на чл.386 КЗ. При съдебно предявена претенция, съдът е
обвързан при определяне размер на обезщетението от императивните правни норми
на КЗ.
При съобразяване на т.1 от
експертното заключение, кредитирано от съда изцяло, исковата претенция се явява
доказана до размер 1 941 лева. От тази сума следва да бъде приспадната прихванатата
срещу дължима застрахователна премия сума 424 лева, за което не е налице спор,
поради което искът се явява основателен за разликата от 1 517лева. Въззивният
съд намира възприетия от първата инстанция размер на обезщетението за съответен
на приложимите законови разпоредби. Решението следва да бъде потвърдено изцяло
до претендирания размер от 1517 лева като с оглед параметрите на въззивната
жалба, решението до размера от 550.51 лева не е предмет на обжалване и е влязло
в законна сила. Липсата на отхвърлителен диспозитив в останалата част, за
разликата над 1 517 лева до претендираните 1 941 лева, представлява
допусната в съдебния акт очевидна фактическа грешка, която не се отразява на
въззивното произнасяне поради параметрите на въззивната жалба.
Съобразно тези изводи на
съда, разноски се следват на въззиваемия съобразно приложения списък по чл.80 ГПК, в размер на 370 лева адв.възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Водим от изложеното,
въззивният състав
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№554/07.02.2020г., постановено по ГД №14687/2019г. на ВРС, ГО, 7 състав, в
обжалваната част, за разликата над 550.51 лева до присъдените 1 517 лева,
представляващи застрахователно обезщетение по имуществена застраховка Каско на
МПС съгласно чл.405 КЗ.
В останалата част решението
не е предмет на обжалване и е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА ДЗИ –ОБЩО
ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД, ЕИК *********, София да заплати на А.П.П., ЕГН **********,
Варна, сторените във въззивното производство разноски за адв.възнаграждение в
размер на 370 лева, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: