РЕШЕНИЕ
№ 82
гр. ХАСКОВО, 22.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-Г.А
Членове:ДАНИЕЛА К. НИКОЛОВА
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА АНГ. АНГЕЛОВА-СТЕФАНОВА
в присъствието на прокурора П. Й. Ж.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ПЕТЕВА-Г.А Въззивно
наказателно дело от общ характер № 20245600600177 по описа за 2024
година
Производството е по реда на чл. 318 и сл. от НПК.
С присъда № 4/21.02.2024 г., постановена по нохд № 284/2023 г.
Районен съд-Харманли е признал подсъдимия М. Н. У. от с.***, община С.,
за виновен в това, че на 28.08.2015 г. в с.Т. се заканил с убийство на Я. Д. У.
словесно с думите: „ще взема сатъра и ще те разфасовам на парчета“ и тази
закана би могла да възбуди основателен страх у нея за осъществяването й,
поради което и на основание чл.144 ал.3 вр. ал.1 вр. чл.54 ал.1 от НК му
наложил наказание „лишаване от свобода за срок от четири месеца“. Със
същата присъда подсъдимият М. У. е признат за виновен и за това, че на
неустановен ден през месец юли на 2019 г. в с.***, община С., се заканил с
убийство на Я. Д. У. словесно с думите: „*** *** *** ти, да ***, ще та утрепа,
никой няма да та чуй и да та види“, държейки метална тръба /винкел/ над
главата си, насочена срещу нея, и тази закана би могла да възбуди у нея
1
основателен страх за осъществяването й, поради което и на основание чл.144
ал.3 вр. ал.1 вр. чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода за
срок от три месеца“. На основание чл.23 ал.1 от НК съдът определил едно
общо наказание измежду двете наложени в размера на по-тежкото от тях –
„лишаване от свобода за срок от четири месеца“, което на основание чл.66
ал.1 от НК отложил с изпитателен срок от три години. В тежест на
подсъдимия са възложени разноски в размер на 3 051,90 лева – изразходвани
от бюджета на ОД на МВР-Хасково суми за възнаграждения на вещи лица.
Присъдата е атакувана от защитникът на подсъдимия с доводи за
неправилност и необоснованост на съдебния акт. В жалбата се твърди, че
оценката на доказателствата е в разрез с действителното им съдържание,
както и че на някои от тях е отдаден неоправдан превес, а към други е
проявен формализъм. Заявява се още, че множеството противоречия между
доказателствените източници не били отчетени, нито анализирани от съда,
както и не била взета предвид евентуалната заинтересованост на един от
свидетелите-очевидци, чиито показания освен това били непоследователни и
не установявали с категоричност описаните в обвинителния акт заканителни
реплики, твърди още защитникът. Той счита също, че с необходимата
безспорност не било доказано нито едно от двете инкриминирани деяния,
второто от които получило подкрепа единствено в показанията на
пострадалата, като съдът не коментирал и не установил дали това деяние е
извършено преди или след датата 19.07.2019 г., на която синът на
пострадалата нанесъл лека телесна повреда на подсъдимия според влязла в
сила присъда, постановена по НЧХД № 346/2019 г. В същото време
защитникът намира, че фактическата обстановка е била изяснена и затова не
се налага събирането на нови доказателства, нито проверка на вече събраните
такива, с което се обосновава и категорично заявената позиция за
отсъстващата необходимост от повторно изслушване на свидетелите и вещите
лица. Искането в жалбата е за отмяна на атакувания акт и постановяване на
друг, с който подсъдимият да бъде оправдан по предявените му обвинения.
Присъдата е обжалвана и от повереника на частния обвинител Я. Д.
У. в частта, касаеща наложеното на подсъдимия наказание. Твърди се, че то е
неоправдано снизходително и несъответстващо на обществената опасност на
престъплението, характеризиращо се с упоритост и последователност в един
сравнително дълъг период, през който подсъдимият използвал различни
2
похвати за заплашване на пострадалата, преследвайки целта да възбуди у нея
основателен страх за осъществяване на заканите си. В този смисъл
престъпленията разкривали изключително висока степен на опасност и затова
санкционирането им с минимално наказание не отговаряло на преследваните
от закона цели, се заявява още в жалбата. Настоява се за увеличение на
наказанието до предвидения от закон максимален размер, както и за отмяна
на условното осъждане.
Повереникът е депозирал и писмено възражение против жалбата на
защитника, която намира за неоснователна. Моли за нейното отхвърляне,
поддържайки доводите в собствената си жалба.
В съдебното заседание през въззивния съд защитникът поддържа
депозираната жалба със съображения, напълно идентични на изложените в
писмената форма.
Подсъдимият също поддържа тази жалба и прави искане за отмяна
на атакуваната от защитника присъда и постановяване на друга, с която да
бъде признат за невиновен.
Устното становище на повереника е също аналогично на
изразеното в писмен вид. Подкрепя се заявеното в жалбата искане за
увеличаване на наказанието и за отхвърляне на отправената от защитата
претенция за оправдаване на подсъдимия. Към това становище изцяло се
присъединява и частният обвинител Я. У..
Позицията на прокурора от Окръжна прокуратура-Хасково е за
неоснователност и на двете жалби. Той счита, че фактите по делото са
изяснени, законът е правилно приложен, а наказанието справедливо отмерено,
с което се аргументира и искането съдебния акт да бъде потвърден.
Хасковският окръжен съд, след като провери правилността на
обжалваната присъда по направените оплаквания, изтъкнатите доводи и
извърши служебна проверка на същата, констатира следното:
Съдебното производство по НОХД № 284/2023 г. по описа на
Районен съд-Харманли е образувано по обвинителен акт на прокурора от РП-
Хасково, ТО-Харманли, с който против подсъдимия М. Н. У. е повдигнато
обвинение за извършване на две престъпления, квалифицирани като закана с
убийство по смисъла на чл.144 ал.3 вр. ал.1 от НК и извършени, както следва:
3
първото на 28.08.2015 г., а второто – в неустановен ден от месец юли на 2019
г. С Разпореждане от 01.11.2023 г., постановено по реда на чл.247в от НПК,
разглеждането на делото е било насрочено за провеждане на разпоредително
заседание и обсъждане на въпросите, изброени в разпоредбата на чл.248 ал.1
от НПК, след като са разяснени правата на лицата с право на участие в това
заседание, както и процесуалните последици от тяхното упражняване. Това
заседание е било проведено на 29.11.2023 г., като съобразно характера на
предявеното обвинение – за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода
за срок до шест години, в състава на съда са участвали съдия и двама съдебни
заседатели. Участие са взели прокурорът, подсъдимият и защитникът,
пострадалата и упълномощения от нея повереник. С съответствие със заетите
от тях процесуални позиции по разискваните процесуални моменти и след
извършената служебна проверка на относимите към въпросите по чл.248 ал.1
от НПК документи и доказателствени средства, с постановеното от съда
определение на страните (пострадалата е била конституирана като частен
обвинител) е било обявено, че не се констатира основание за прекратяване на
съдебното производство, а отсъствието на искания, респ. възможност за
приложение на някоя от диференцираните процедури, налага насрочване на
съдебното заседание за провеждане на съдебното следствие по общите
правила. И макар съгласно съдържанието на съставения протокол от
заседанието на 29.11.2023 г., горепосоченото определение да е постановено
след проведено съвещание на съдебния състав, то е било подписано
единствено от съдията-докладчик, председателстващ заседанието и това е
първото процесуално нарушение, което е било допуснато в съдебната фаза на
производството. Нарушението е съществено, поради следното:
Последователно и устойчиво е застъпено в съдебната практика становището,
според което актът, с който се решават въпросите по чл.248 ал.1 от НПК,
следва да носи подписи на целия съдебен състав. Това разрешение не е
случайно и то е базирано на характера на обсъжданите в разпоредителното
заседание въпроси, окончателното становище по които е основополагащо за
по-нататъшното развитие както на съдебното, така и на наказателното
производство. От друга страна, разпоредителното заседание представлява
самостоятелен етап от съдебния процес и именно затова той следва да
приключили със съдебен акт, констатиращ наличието или липсата на
основания за прекратяване или спиране на наказателното производство, на
4
такива, препятстващи развитието на съдебния стадий или позволяващи
прилагането на общите или диференцирани правила, а също - необходимостта
от коригиране на очевидни фактически грешки в обвинителния акт, и не на
последно място – адекватността на взетите по отношение на подсъдимия
мерки за процесуална принуда. Всъщност, разрешаването на въпроса по т.6 на
чл.248 ал.1 от НПК, както и предвиденият в разпоредбата на чл.249 ал.3 от
НПК въззивен контрол на определенията по т.3 и т.6 от същата разпоредба, е
достатъчно основание, за да се приеме, че разпоредителното заседание
следва да приключи със съдебен акт, отговарящ на формалните изисквания в
нормата на чл.33 от НПК. А съгласно текста на ал.7 от тази разпоредба
съдебните актове се изготвят като електронен документ в единната
информационна система на съдилищата и се подписват с квалифициран
електронен подпис. Очевидно е, че валидността на всеки такъв акт – в случая
определение, предполага полагането на подпис от всички членове на
съдебния състав, с което действие те удостоверят своето становище по
обективираното в писмен /или електронен/ вид решение по горепосочените
въпроси. В разглеждания случай обаче, участвалите в съдебния състав
съдебни заседатели не са положили нито собственоръчен подпис в
приложения по делото физически носител на електронния документ, нито са
присъединили своя квалифициран подпис в електронно генерираната му
форма, както установи извършената проверка в информационната система. А
липсата на такива подписи е равнозначна на липса валиден съдебен акт,
решаващ присъщите на разпоредителното заседание въпроси. Както се каза,
това нарушение на процесуалните правила е съществено, а освен това то е и
неотстранимо от въззивния съд.
Това обаче не е единственият процесуален порок, съпътстващ
съдебния етап на процеса. Прегледът на изложените към горепосочената
присъда мотиви, с които подсъдимият е бил признат за виновен в извършване
на две престъпления, квалифицирани като такива по чл.144 ал.3 от НК, сочи
на изключителна пестеливост във всеки един раздел от тази част на съдебния
акт – установените фактически положения, съдържанието на
доказателствените източници, анализа и оценката на събраните по делото
доказателства и доказателствени средства, фактическите и правни
заключения, които те налагат. Приетата от съда фактическа обстановка е
представена почти телеграфно, но по-същественото – без каквато и да е
5
яснота относно доказателствената основа, която съдът е имал предвид, за да
приеме нейната безспорна установеност. Нещо повече, доказателствените
източници, дали основание на съда да приеме определени факти за доказани,
дори не са и цитирани, като единствено е отбелязано, че разпитаните в
проведеното на 19.01.2024 г. съдебно заседание свидетели „доста
еднопосочно и последователно потвърждават изложената в обвинителния акт
фактическа обстановка“, която констатация е последвана от такава за
„наличие на свидетел-очевидец“, чиито имена не се споменават, а
отношението на показанията му към едното /или двете/ деяния изобщо не е
коментирано. Ремарката пък относно „заинтересованата“ свидетелка З. У.
/*******на подсъдимия/ не дава каквато и да е възможност да бъде доловена
оценката на дадените от нея показания, чийто единствен коментар се състои в
„обяснимия стремеж да съхрани съпруга си“ и необяснимия след тази
бележка цялостен завършек на доказателствения анализ, след който
съобразителния текст продължава с категоричната, но и изцяло декларативна
заявка за осъществения от обективна и субективна страна състав на
престъплението по чл.144 ал.3 вр. ал.1 от НК и буквалното възпроизвеждане
на диспозитивната част от присъдата. Към това се добавени кратки
обобщителни разсъждения върху правното естество на разглежданото
престъпление, които по никакъв начин обаче не са обвързани с отделните
фактически елементи на инкриминираната дейност, а това очевидни е нямало
и как да стане при отсъстващия разбор на доказателствените източници и
отдаденото значение на всеки един от тях за отделните компоненти на
фактическата съвкупност. На фона на всички тези дефицити на съдебните
мотиви необсъждането на експертния доклад, както и на всички, релевантни
за наказателната отговорност обстоятелства, се оказва само съпътстващо, но
също не пренебрежимо нарушение на задължението за излагане на ясни,
достъпни и разбираеми за страните съображения, чрез които те и най-вече
подсъдимият следва да бъдат информирани за доказателствата, а след това и
за фактическите и правни основания, въз основа на които е била ангажирана
наказателна отговорност. Наред с това, поставеният към мотивите стандарт
категорично изисква отговор на зададените от страните въпроси и на
направените от тях възражения относно доказателствената подкрепа на
определени факти и валидността на доказателствените средства, които
обвинението е ангажирало за тяхното установяване. А в случая такива
6
възражения защитата е формулирала както в хода на съдебното следствие,
така и при съдебните прения, като е поддържала становище за
заинтересованост на посочените от държавното и частното обвинение
свидетели, навеждайки твърдения и за обвързаност на второто от двете
деяния с друг инцидент, станал предмет на приключило вече наказателно
производство. Тези защитни доводи не са получили какъвто и да е отговор
дори в избраната от съда лаконична и схематична форма, която сама по себе
си е предопределила невъзможността да бъде отвърнато с нужната яснота и
изчерпателност на защитната позиция.
Всъщност разискваното нарушение, което няма как да не бъде
окачествено като съществено, е било производно на цялостното
пренебрегване на записаните в разпоредбите на чл.13, 14 и чл.107 от НПК
принципи, изискващи полагането на всички усилия за пълното разкриване на
обективната истина, както и събирането не само на уличаващи, но и на
оневиняващи подсъдимия доказателства, включително по почин на съда.
Проведената в случая доказателствена дейност не е постигнала този изискуем
от закона стандарт, тъй като при прилагането на доказателствените способи е
подходено формално и незадълбочено и така е било компрометирано
изследването на всички съществени за предмета на доказването факти.
Разпитът на свидетелите е протекъл „в резюме“, като изявленията са кратки,
на места неразбираеми, на други – трудно относими към някое от
инкриминираните събития. В преобладаващата част от дадените показания
отсъства времева и фактическа конкретика, необходимостта от каквато не се е
оказала от значение нито за съда, нито за обвинението (а и за защитата),
доколкото уточняващи или допълващи въпроси не са поставени, а опити за
служебна инициатива в тази насока явно не са предприети. По-важното е
друго – между показанията, дадени от свидетелите в хода на досъдебното
производство и тези, представени пред съда, са били налице различия не само
относно тяхната пълнота (която е съвсем обяснима), но и относно
фактическото им съдържание и то за фундаментални предвид повдигнатите
обвинения елементи, а това категорично е налагало приложението на
съответните процесуални механизми, за да бъдат установени причините за
тази нееднопосочност. Нещо повече, най-съществени са били противоречията
в показанията на самата пострадала Я. У., която пред съда е заявила, че с
точност не си спомня датата, на която през 2015 г. подсъдимият я заплашил с
7
думите „…ще взема сатъра, ще те разфасовам, ще те направя на парчета“, но
не е споменала датата на заканата през 2019 г., без да уточнява дали за нея
има конкретни спомени. Точно в противоположната насока са дадените пред
разследващия орган показания. В този разпит, съдържащ на л. 95 от т.1 на
досъдебното досие, Я. У. е посочила, че заканата от 2019 година е била
извършена в периода 15.07.-19.07.2019 г., (когато М. и З. У.и имали малки
котенца, които тя на 18.07.2019 г. се опитала да изведе от двора си), но пък не
е конкретизирала никаква точна дата на заканата от 2015 година, която е
описала като случила се през „лятото на 2015 г.“ и то по начин, немалко
отличаващ се от този, който се съдържа в дадените пред съда показания. При
това положение констатиране и отстраняване на тези разминавания относно
особено важните за предмета на делото факти е било повече от наложително
и то не само в контекста на достоверността на свидетелския разказ, но и
защото именно върху датата на деянието от 2019 година е било
концентрирано едно от основните защитни твърдения за съществуването на
фактическа обвързаност между два инцидента – сега разглеждания и този, по
който е бил постановен влязъл в сила съдебен акт, с който ****на У.
/свидетелят Т. У./ е бил признат за виновен в нанасянето на телесна повреда
на подсъдимия М. У.. Изследването пък на това твърдение е приключило с
представения по делото изпълнителен лист, съдържащ информация, крайно
недостатъчна за проверката на лансираната версия, още по-малко за нейния
анализ в аспекта на дългосрочно влошените роднински отношения, чието
естество и проявления далеч не са били маловажни, предвид характера на
инкриминираната дейност. Абсолютно същият подход се установява и
спрямо твърдението на защитата за влошеното здравословно състояние на
подсъдимия към 28.08.2015 г., когато според обвинението (макар тази дата
изобщо да не се съдържа в показанията на Я. У. от досъдебното
производство) е била реализирана първата от двете закани. В тази връзка
защитникът е поддържал (поддържа и пред въззивния съд), че след претърпян
през месец юли на 2015 г. инсулт на инкриминираната дата /28.08.2015г./
подсъдимият не е бил в състояние най-малко да извърши описаните в
обвинителния акт действия (вдигане на винкел), тъй като последвалите
заболяването физически страдания не му позволявали подобна активност.
Ясно е, че да за да бъде отговорено на това твърдение, е било необходимо
набавянето на допълнителни доказателства /гласни/, а също и получено
8
експертно мнение, тъй като приложеният от защитата медицински документ е
нямало как да предостави нужната доказателствена информация, поради
специфичността на отразените в него данни и производната от това нужда от
специална компетентност. Това че защитата не е направила искания в тази
насока, не е било повод за съда да не изпълни задълженията по чл.107 ал.1 и
ал.3 от НПК, като предприеме по своя инициатива действия за попълване на
доказателствената съвкупност по повод заявените факти и безспорната
наложителност от тяхната проверка. Липсвали са и причини да не бъдат
събрани всички доказателствени материали, които са били набавени в хода на
досъдебното разследване. А прегледът на досъдебното досие сочи, че освен
изслушваното в съдебното следствие заключение, изготвено от вещите лица
З. и К., по делото са били изготвени още два експертни доклада –
първоначален и допълнителен, от психиатъра Р. Д. и клиничния психолог К.
Л., чието мнение по постановените въпроси, идентични с обсъжданите от
изслушаните експерти, не е било еднопосочно с това на последните, а
напротив – почти изцяло противоположно. Вярно е, че прокурорът се е
позовал само на представеното от експертите Д. К. и В.З. становище и е
претендирал единствено неговото приобщаване, но това съвсем не
освобождава съда да вземе служебни мерки, насочени към установяване на
причините за наличното научно разногласие, а след това да изложи своите
виждания по обосноваността на всяко едно от заключенията и правното
значение на експертните изводи за обективната съставомерност на
инкриминираните действия. На практика такава оценка не е била дадена дори
на приетия в съдебното заседание доклад, наличието на какъвто единствено е
маркирано в мотивите и то само относно представените от експертите З. и К.
устни разяснения. Изслушването само на една от трите назначени в хода на
досъдебното производство експертизи поставя и друг въпрос – касаещ
размера на възложените в тежест на подсъдимия разноски, които съгласно
присъдата се равняват на 3 051,90 лева и произтичат от разходите, направени
бюджета на ОД на МВР-Хасково за експертизи. Вижда се от материалите в
досъдебното досие, че на експерта Д. К. от този бюджет е било заплатено
възнаграждение в размер на 596,40 лева, а на експерта В.З. – 617,70 лева или
общият им размер на платената сума възлиза на 1 214,10 лева. При това
положение е очевидно, че горницата над тази сума представлява разходи,
извършени за останалите две експертни заключения, за които прокурорът не
9
е претендирал приобщаване, а съдът не е предприел такова. Именно затова
деловодните разноски, произтичащи от платеното за тези две експертизи, не е
следвало да бъдат поставени в тежест на подсъдимия, който дължи
възстановяване не на всички извършени от бюджета плащания, а само на
тези, които са имали отношение към проведената доказателствена дейност,
довела до осъждането му. Излишно е да се казва, че присъдата не съдържа
мотиви и относно размера на разноските, възложени на подсъдимия У., което
не би било съществен недостатък, ако не бяха налице всички останали
съществени процесуални нарушения, които не позволяват отговор на
поддържаните от страните въззивни доводи, макар изложеното да илюстрира
основателност на защитната позиция за порочност на оценъчната дейност,
дължаща се на отсъстващия доказателствен анализ, но както се установи и на
непълноценната доказателствена дейност, за която принос са имали и
страните в процеса.
Допуснатите нарушения на процесуалните правила, първите две от
които са съществени и неотстраними от настоящия съд, налага отмяната на
атакувания от защитника и от частния обвинител съдебен акт, както и
връщане на делото за повторното му разглеждане от друг съдебен състав.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Присъда № 4/21.02.2024 г., постановена по НОХД №
284/2023 г. по описа на Районен съд-Харманли.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд
от стадия на разпоредителното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10
11