Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 18.01.2021 Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
шестнадесети декември Година 2020
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 2774 по описа за 2020
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът „А.” Е. твърди в исковата си
молба, че на 11.01.2019 г. подписал с Б. приложение 1
към рамковият им договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
11.04.2018 г., по силата на което вземането, произтичащо от договор за стоков
кредит № 331035/07.02.2018 г., който бил сключен между Б. и ответницата, му било
прехвърлено изцяло, заедно с всички привилегии, обезпечения, принадлежности и
лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза за правото на кредитора да
прехвърли вземането си в полза на трети лица. Б. го упълномощило да уведоми
длъжниците за извършената цесия. На ответницата било изпратено по пощата уведомление
за цесията с изх. № УПЦ-П-ДСК/331035/18.02.2019 г., което било връчено редовно
на синът й на 21.02.2019 г. Към исковата
молба представял заверено копие от уведомлението, като молел съда да го връчи с
исковата молба и приложенията към нея в случай, че ответницата оспорела
връчването му. Подписвайки договора за кредит същата заявила, че й била
предоставена своевременно преддоговорна информация по чл. 5 ЗПК и общи условия,
с оглед вземане на информирано решение за сключване на договора за кредит. По
същият кредитодателят й отпуснал стоков кредит в размер на 1207.29 лева за
закупуване на стоки, описани в договора, които се продавали от съответния
търговец. Подписвайки договора същата се съгласила кредитът да бъдел усвоен чрез
превод на сумата по банковата сметка на търговеца, което било изпълнение на
задължението на кредитора да предостави кредита. Договорната лихва по кредита
била в размер на 336.58 лева, а общата стойност на плащанията по него била 1543.87
лева. Отвентицата се задължила да върне кредита в срок до 07.08.2019 г., на 18
месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от
договора, в който бил посочен падежът на всяка вноска, като първите 17 били в
размер на 86.99 лева, а последната - в
размер на 65.04 лева. Срокът на договора бил изтекъл на 07.08.2019 г. и не бил
обявяван за предсрочно изискуем. Съгласно ОУ, при забава в плащането на месечна
погасителна вноска, от деня, следващ падежа в погасителния план, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвявала с договорения лихвен процент,
увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. На това
основание на ответницата била начислена лихва за забава от 25.06.2018 г. до
подаване на заявлението в съда в общ размер от 117.42 лева. Същата на платила
заема и за ищецът възникнал правен интерес да предяви вземането си по съдебен
ред и подал заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, която била
издадена по образуваното ч.гр.д. № 718/2020 г. и връчена на ответницата при
условията на чл. 47 ГПК. Искането е да се признае за установено по отношение на
ответницата, че дължи на ищеца сумата от 974.62 лева за главница по 14 броя
погасителни вноски от 25.06.2018 г. до 7.08.2019 г. по договора за кредит, с
25.26 лева договорна лихва от 25.06.2018 г. до 7.08.2019 г., със 117.42 лева
обезщетение за забава от 25.06.2018 г. до подаване на заявлението в съда, и законна лихва върху главницата от същата
дата до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 718 описа за 2020 г. на Старозагорския
районен съд. Претендира за сторените по делото и в заповедното производство
разноски.
Ответницата С.П.М., редовно призована,
не е подала писмен отговор, не се явява, не изпраща представител и не взема
становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните вземания ищецът е подал на
14.02.2020 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу ответницата. За разглеждането му е образувано приложеното ч.гр.д. № 718/2020
г. на СтРС, по което на 18.02.2020 г. е издадена исканата заповед, която е
връчена на ответницата при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това на 29.07.2020
г., в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 14.02.2020 г.,
когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответницата
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
На 07.02.2018 г. ответницата, като
кредитополучател, е сключила при общи условия с Б., като кредитор, представения
от ищеца договор за стоков кредит № 331035, който несъмнено представлява такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК (л. 5-10).
По този договор Б. е предоставила на ответницата
на 07.02.2018 г., уговорения в същия кредит от общо 1207.29 лева, част от 1096
лева от който е платен на посочения в договора търговец, от който ответницата е
закупила посочените в чл. 1 от договора стоки, а останалата част от 111.29 лева
е платена за застрахователна премия на посочения в същия договор застраховател,
за сключване с ответницата, чрез Б., на посочената в договора застраховка. Тези
обстоятелства се установяват от представените от ищеца и неоспорени от
ответницата служебни бонове, съгласие за присъединяване на застрахованите лица
и общи условия на застраховане (л.
11-18). Страните са
уговорили за ползването на този кредит възнаградителна лихва от 34.72 % годишно
(л. 5). Този кредит, заедно с уговорената
лихва от 336.58 лева, или общо 1543.87 лева, ответницата е следвало да върне на
18 разсрочени месечни вноски, всяка по 86.99 лева и една последна в размер на 65.04
лева, в срок до 07.08.2019 г. (л.
7). По делото няма
данни ответницата да е извършвала плащания за погасяване на този кредит до
приключване на съдебното дирене (чл. 235, ал. 3 ГПК).
На 11.01.2019 г. между Б. и ищеца е
сключено представеното по делото допълнително споразумение за цедиране на
вземания по рамковия им договор за покупко-продажба на вземания от 11.04.2018
г. (л. 19-26). С него Б. е цедирало на ищеца вземанията си от ответницата по
процесния договор за стоков кредит (л. 25). За тази цесия ответницата е
уведомена от ищеца, като пълномощник на Б., на 21.02.2019 г., с получаването по
пощата на уведомлението за същата от подписалият се в известието за доставяне
неин син (л.
27-29). Въпреки, че това уведомление
не изхожда от цедента, а от ищеца, като негов пълномощник, упълномощен с
представеното и по делото пълномощно, ВКС приема, че такова упълномощаване не
противоречи на целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III
г.о.).
При тези установени по делото
обстоятелства, съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за съществуване в негова полза на процесните вземания по договора за кредит,
са недоказани още в своето основание, защото е нищожна цесията, с която Б. му е
цедирала същите.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това, а в случая
специалният чл. 26, ал. 1 ЗПК не е позволявал на Б. да цедира на ищеца с
допълнителното споразумение към рамковият им договор за цесия вземанията си по
този кредит. Последният е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9,
ал. 1 ЗПК, а според специалният чл. 26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли
вземането си по него на трето лице само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност, а
случаят не е такъв. Според нормата на чл. 24 ЗПК, към него се прилагат (съответно - доколкото са съвместими с естеството му – б.р.) и нормите на чл. 143-148 ЗЗП, а според
чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
приложимата му с оглед датата на сключването на договора редакция, преди изм.
ДВ, бр. 100/2019 г.),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорката, която
дава възможност на търговеца/доставчика, без съгласието на потребителя, да
прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да
доведе до намаляване гаранциите за потребителя. Понеже съответното
приложение на тази норма определя като неравноправна всяка клауза, която предвижда възможност за кредитора да цедира без съгласието на потребителя и само вземанията
си по договора за кредит (а
не и задълженията си по него),
а е известно, че цесията променя само кредитора (Р 114-2019-II т.о., поради което длъжник на
задълженията по същия договор си остава цедента, както и заместването в дълг по
чл. 102 ЗЗД променя само длъжника по договора, но не и предмета/правата и
задълженията на страните по него), то е очевидно, че „гаранциите за потребителя“, до
намаляване на които може да доведе според същата норма клауза за цесия в
потребителския договор за кредит, без съгласието на потребителя, не са тези на
стоките или услугите по смисъла на раздел II, Глава V ЗЗП. Защото кредитът не е стока, нито
услуга в тесния смисъл на думата, нито има нещо общо с обективната страна на
същия договор, предмет на създаденото с него правоотношение. Тъкмо напротив.
Гаранциите, посочени в чл. 143, т. 15 ЗЗП, касаят, при съответното му
приложение и в случая, само субективната
му страна - кредитора/търговеца, с който потребителят е избрал да сключи този
договор. Защото именно заместването му без негово съгласие с друг кредитор при
цесията, може да доведе до намаляване на
гаранциите за потребителя, защото не той, а кредиторът му е икономически
по-силната страна в правоотношението, която може да прилага и нелоялни
търговски практики. А целта на ЗЗП и ЗПК е да защитават по-слабата страна в
същото и от такива практики, а тази страна несъмнено е потребителят -длъжник
(чл. 1 ЗЗП и чл. 2 ЗПК). Поради това законът не само дава право на последния да
избере кой да му бъде кредитор още преди сключването на договора за кредит (защото
последният по дефиниция изисква и неговото съгласие, за да се създаде тази
правна връзка между тях - чл. 8, ал. 1 ЗЗД). Но определя като
неравноправна и всяка клауза в такъв договор, която предвижда възможност, без
негово съгласие, да бъде заменен с друг този избран вече от него кредитор (чл.
143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК). Поради това не може да се приеме, че
длъжникът не може да избира кой да му бъде кредитор по договора за
потребителски кредит, и то при положение, че не само нормите на цялата Глава II от специалния ЗПК предвиждат именно с
тази цел правила за предоставяне на същия на преддоговорна информация, именно за
да избере с кой точно кредитор след това да сключи такъв договор (чл. 5, ал. 1 ЗПК), но и императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не позволява на избраният
вече кредитор да се замества с/цедира на друг вземанията си по същия договор,
ако последният не предвижда такава възможност/клауза/, която пък нормата на чл.
143, т. 15 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК обявява за неравноправна, ако позволява
това да става без съгласието на длъжника. Поради това, независимо че общата
норма на чл. 99 ЗЗД не изисква такова съгласие за цесията, специалните норми на
чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК го изискват при договорите за потребителски
кредит.
Не би могло да бъде и иначе. Не само
защото нормите на чл. 143-148 ЗЗП (към което приложение препраща чл. 24 ЗПК) въвеждат само разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО (§13а,
т. 9 от ДР на ЗЗП),
а в последните не се третират въобще въпросите за гаранциите на стоките или
услугите, които са предмет на съвсем
друга Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции,
разпоредбите на която са въведени поради това в друг раздел II на Глава V от ЗЗП (§13а, т. 9 от
ДР на ЗЗП), но не към тяхното
приложение препраща специалната норма на чл. 24 ЗПК, а само към приложение на
чл. 143-148 ЗЗП, а не и на останалите разпоредби на ЗЗП (чл. 24 ЗПК). Но и защото, чл. 24 ЗПК препраща към съответно (доколкото е съвместимо с естеството му) приложение на чл.чл. 143-148 ЗЗП при
договорите за потребителски кредит (в този смисъл и Р 144-2017-II т.о.). А след като е така и кредитът не е
стока, нито услуга в тесния смисъл на думата, не би могло да се приеме, че
„гаранциите за потребителя“, до намаляване на които може да доведе според
съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП прехвърлянето без негово съгласие само
на вземанията (но
не и на задълженията)
по такъв договор, са
„гаранции на стоките“ по смисъла на ЗЗП. Аргумент в тази насока е и практиката
на ВКС, според която, неравноправна клауза в потребителски договор е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, независимо дали има за
предмет или постига някой от изброените след това в чл. 143, т. 1-18 ЗЗП конкретни резултати (Р 237-2017-I т.о.). В този смисъл, неравноправна следва да
бъде според съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП и всяка клауза в
договора за потребителски кредит, която предвижда възможност за кредитора да
прехвърли правата си (а
не и задълженията си)
по него на трето лице, без съгласието на потребителя, независимо дали това може
да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя.
Именно такава в случая е клаузата на чл.
16 от общите условия на процесния договор за кредит, според която, кредиторът
има право да прехвърли на трето лице правата си
по договора за кредит (л.
10). Тя е
неравноправна, както според общата предпоставка на чл. 143 ЗЗП, така и по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в посочената му редакция), защото дава
възможност на кредитора да прехвърли по всяко време, без съгласието на ответницата,
правата си по договора за кредит, на всяко трето лице, което избере, независимо
дали то е друга банка или финансова институция/заложна къща/лихвар или друго
лице. А това несъмнено може да доведе до намаляване на гаранциите за ответницата
– длъжник (дори
и да се приеме, че това условие на чл. 143, т. 15 ЗЗП се прилага и при
прехвърлянето само на правата/вземанията, но не и на задълженията, при
потребителските договори за кредит), защото за нея съвсем не е без значение дали неин кредитор
е избраната в случая от нея банка или друг правен субект, който според същата
клауза е възможно и да не бъде такава и да прилага нелоялни търговски практики.
А в същото време в договора не е предвидена равноправна възможност/клауза,
която да предвижда възможност за ответницата да се замества в дълга си по същия
договор, с всяко трето лице, което тя избере, без да иска съгласието на
кредитора си за това заместване (което иначе чл. 102 ЗЗД изисква в договор за такова
заместване, именно защото и за кредиторът не е все едно кой му е длъжник –
избраното от него или друго лице, което е възможно и да е неплатежоспособно). А това несъмнено е значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по този договор и
обуславя, и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗПК, извод за неравноправност на
клаузата на чл. 16 от общите условия на същия договор, както според общата
предпоставка на чл. 143 ЗЗД, така и по смисъла/съответното приложение на чл.
143, т. 15 ЗЗП (ред.
преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.).
Тази неравноправна клауза е уговорена в
чл. 16 от общите условия на договора за стоков кредит, поради което не е
уговорена индивидуално (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Поради това е нищожна, защото е
неравноправна, както според общата предпоставка на чл. 142 ЗПП, така и по
смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е била уговорена индивидуално (чл. 146, ал.
1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това несъществува в правния мир от датата
на сключване на този договор на 07.02.2018 г., а в същия няма друга такава,
която да предвижда възможност за кредитора Б. да цедира вземанията си по него
срещу ответницата на трето лице.
Според чл. 26 ЗПК обаче, кредиторът може
да прехвърли на трето лице вземането си по договора за потребителски кредит
само при условие, че същият предвижда такава възможност. А в случая процесният
договор за стоков кредит не предвижда такава възможност, защото клаузата на чл.
16 от общите му условия, предвиждаща това, е неравноправна, както според общата
предпоставка на чл. 142 ЗПП, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, поради което
е нищожна по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК, защото не е
уговорена индивидуално. А друга такава няма уговорена в този договор.
Поради това Б. не е имала никаква законова
възможност да прехвърли на ищеца с допълнителното споразумение към рамковия им
договор за цесия и процесните вземания срещу ответницата по договора за стоков
кредит, от който се претендира тяхното възникване и съществуване, защото
последният не предвижда такава възможност (чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99,
ал. 1 ЗЗД). Поради това цесията, с която Б. е цедирала на ищеца тези вземания,
се явява нищожна в тази й част, с която те са му били прехвърлени, по силата на
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 ЗЗД, защото противоречи на забраната на чл. 26,
ал. 1 ЗПК, която не допуска прехвърлянето им по смисъла на чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А
след като цесията, с която процесните вземания са цедирани от Б. на ищеца, е
нищожна в тази й част, тя не е и произвела в същата й част присъщите й правни
последици (чл. 99 ЗЗД). Поради това не му е прехвърлила същите вземания. Поради
това последният не е техен титуляр/кредитор на това основание (придобИ.ето им с
тази цесия/приложението към нея), на което се позовава в исковата си молба. Ето
защо те не съществуват в неговия патримониум и не той е активно
материалноправно легитимиран да иска плащането им от ответницата. А след като
по делото няма доказателства в процесното спорно правоотношение той да е
носител/титуляр/кредитор на тези вземания спрямо ответницата към релевантната
дата на приключване на съдебното дирене по делото, на посоченото в исковата му
молба основание (придобИ.ето им с посочената цесия от предишния й кредитор),
той не може да се признае въз основа на тази цесия за техен
носител/титуляр/кредитор спрямо ответницата. Поради това не е и активно
материалноправно легитимиран да претендира с исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК
установяване на тяхното съществуване в негова полза спрямо нея. Ето защо тези
му искове са недоказани още в своето основание. Поради това, като
неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, ведно с акцесорните му искания за
признаване съществуването на негово вземане и за законна лихва върху главницата
от подаване на заявлението му в съда, от когато тези му искове се смятат
предявени с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, до изплащането й, както и за
присъждане на сторените по делото и в заповедното производство разноски, без
преди това да се обсъждат и по отношение на техния размер, защото това се явява
безпредметно. В този случай обаче, не следва да се обезсилва издадената в
негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (т. 13 ТР 4-2014-ОСГТК).
При този изход на делото, само
ответницата има право да й се присъдят разноски по същото и в заповедното
производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР 4-2014-ОСГТК). В същите обаче няма
данни тя да е сторила разноски, нито е налице нейно искане за присъждането им, поради
което такива не й се и присъждат.
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на С.П.М., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължи сумата от 974.62 лева за главница от невърнат кредит по
договор за стоков кредит № 331035/07.02.2018 г., с 25.26 лева договорна лихва
от 25.06.2018 г. 07.08.2019 г., със 117.72 лева обезщетение за забава от
25.06.2018 г. до 14.02.2020 г., и законна лихва върху главницата от 14.02.2020
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед № 293/18.02.2020
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 718 описа за
2020 г. на Старозагорския районен съд, както и искането на А. за присъждане на
сторените по настоящото дело и по ч.гр.д. № 718 описа за 2020 г. на
Старозагорския районен съд разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: