Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Георги Драгостинов | |
за да се произнесе, съобрази: По реда на чл. 422 от ГПК са предявени искове с правно основание чл. 485 и чл. 535 от Търговския закон. Ищцовата страна – Ю. И. А. - излага в исковата си молба, че на 11.11.201 година ответното дружество му издало запис на заповед за сумата от .... лв., платими на 11.10.2010 година. Втората ответница авалирала задължението. На падежа не получил плащане, по реда на заповедното производство се снабдил с изпълнителен лист, но ответниците възразили срещу изпълняемото право. По реда на настоящото производство претендира да се приеме за установено спрямо ответниците, че му дължат солидарно сумата по записа, както и направените в заповедното производство разноски в размер на .... лв. В хода на устните състезания ищецът е поискал прекратяване на производството, на което искане ответниците се противопоставят. Съдът приема, че дължи произнасяне по същество, защото искането на ищеца няма десезиращ ефект. Доводът, че производството по делото е недопустимо, защото оригиналът на процесния запис на заповед не е приет като доказателство, а самият той е предмет на делото, е неоснователен. Предмет на делото е вземането за исковата сума, а записът, според ищцовите твърдения, е само юридическият факт, от който произтича то. Разликата между основание и правна последица не е само теоретична, а е застъпена в процедурния закон – чл. 212 от ГПК. Ищецът е поискал съдът да се произнесе по въпроса за дължимостта на сумата от ....лв., а не по въпроса дали сделката запис на заповед е валидна. Разгледана като оттегляне на иска, претенцията отново няма десезираща последица. Според закона – чл. 232 от ГПК - без съгласието на ответника ищецът може да оттегли иска си до приключване на първото заседание по делото. Съпоставителното тълкуване на чл. 143 и чл. 372 от ГПК налага извода, че в производството по търговски спорове първото по делото заседание се провежда неприсъствено – в хода да двойната размяна на книжа между страните. С допълнителната искова молба по чл. 372 от ГПК законът свързва извършването на редица процедурни действия, крайният срок за които в общия исков процес е приключване на първото заседание по делото – привличане на трети лица, предявяване на обратен и инцидентен установителен иск и други. Виждането, че първото по делото заседание в процедурата по чл. 365 и сл. от ГПК е неприсъствено следва и от нормите на чл. 375 и 376 от ГПК, непредвиждащи друго, освен регламентираното в текста едно единствено съдебно заседание за събиране на допуснатите доказателства и провеждане на устните състезания. От позицията на застъпеното гледище следва, че искането за прекратяване на делото е просрочено, щото на самостоятелно основание да десезира съда, а за това е нужно съгласие на ответниците. Доколкото такова съгласие липсва, спорът следва да бъде разгледан по същество. Искането за прекратяване на делото не може да се разглежда като отказ от иска. За десезиращия му ефект становище на ответната страна не се изисква. Стриктно разпоредителния характер на отказа от иск пречи съществуването му да се извежда по тълкувателен път, заради което съдът приема, че искането за прекратяване на делото не е основано на отказ от иск. Ответниците – „Г.”-Е.,гр. Л. и Г. М. С. - оспорват исковете с възражения, че записът е неавтентичен: не носи подписите на авалиста и законния представител на ответното дружество. Въз основа на това оспорване твърдят, записът да е нищожен поради липса на изявление – чл. 26 във връзка с чл. 44 от ЗЗД. Между страните не съществувало каузално отношение, а то било условие за валидността на записа. Явявал се нищожен и на това основание. Не бил предявен за плащане в предвидените от закона срокове. Претендират разноските по делото. Съдът обсъди доводите на страните и като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК, приема за установено следното: Не се спори, установява се от обясненията на страните, съществуването на подписан документ, в които за автори са посочени двамата ответници, първият като издател, а вторият – като авалист, че документът съдържа в текста си израза „запис на заповед” и обещание от страна на ответното дружество на 11.10.2011 година да се заплати на ищеца сумата от 340 000 лв. Изложената фактическа обстановка налага извод за доказаност и основателност на предявените искове. По безспорен начин по делото е установено съществуването на вземане по запис на заповед на стойност исковата сума. Според нормата на чл. 535 от ТЗ издателят дължи плащане на посочения в записа падеж, а авалистът е отговорен по същия начин, като за вземането са солидарни длъжници – чл. 485 от ТЗ. Така искът се явява доказан по основание и основателен в търсения размер. Стойността на разноските, направени в рамките на заповедното производство е установен с платежните документи по приложеното частно-гр.дело № 3311 по описа на Г. районен съд за 2011 година. Този иск е доказан и основателен в търсения размер. Доводите на ответниците са неоснователни и не могат да се вземат предвид при решаване на спора. Макар спорният запис да не е приет като доказателство по делото, съществуването му, и то с в изискуемата от закона писмена форма и реквизити по чл. 535 от ТЗ, се установява от обясненията на страните. Последните са нарочно регламентирани като доказателствено средство – чл. 175 и сл. от ГПК. Съвпадение‗о на обясненията на насрещните страни доказва съществуването на менителничната сделка в изискуемата от закона писмена форма по несъмнен начин. Според чл. 178 от ГПК доказателствената сила на документите произтича от закона, не е плод на преценката на съда и на обстоятелствата по делото и може да бъде елиминирана единствено по реда на исковия процес, било в рамките на съществуващ такъв – чл. 193 от ГПК, било в отделно дело - чл. 124, ал. 4 от ГПК. Без подобно оспорване, доведено до влязло в сила решение, твърдението за неавтентичност на частен документ не може да бъде съобразено – чл. 180 от ГПК. Това важи за представени и приети по делото като доказателства документи, още на по-голямо основание ще важи, както е в казуса, за документи, стоящи вън от доказателствения материал по делото. Затова тезата на ответниците, че не са подписвали спорния запис не може да бъде съобразена и интерпретирана като основателна. Заради недоказаното по делото оспорване автентичността на записа, неоснователен е и доводът за нищожността му на основание липса на изявление по чл. 26, ал. 2, предложение второ във връзка с чл. 44 от ЗЗД. В разрез със закона е виждането, че зависимостта между каузално и менителнично отношение е еднопосочна и каузалния фактически състав изцяло детерминира съдбата на абстрактния, в казуса - на записа на заповед. Подобно съотношение законът не е уредил. Законодателният подход е връзката между две паралелно съществуващи права позитивно да се регламентира – срв. чл. 138 и сл., чл. 150 от ЗЗД и други. Наличността на каузално отношение не само не е причина за съществуване на вземане по запис – записът е абстрактна сделка и без правна стойност е въпросът съществува ли причина за издаването му - но законът регламентира паралелното съществуване на притезанията по каузалното и по менителничното отношение. Обстоятелството, че и двете вземания задоволяват един и същи интерес не води до постулираната от ответниците еднопосочна връзка каузално – менителнично отношение, а до невъзможност по правилата на неоснователното обогатяване на два пъти да се получи плащане по каузалното и по абстрактното отношение. За да не се стигне до това законът е уредил помощните права на страните по ефекта за установяване на погашения – чл. 492 от ТЗ. По-специално възникването на менителнично правоотношение не се предпоставя по необходимост от действително основно правоотношение – така К., А. Чекът в българското право, С.,1992, Sibi,103 и сл. Да се приеме тезата на ответниците би означавало да се обезсмисли институтът на менителничните ефекти. Тя оставя без отговор въпроса кому ще са нужни издаването на запис, менителница или чек, щом тяхната валидност изцяло зависи от каузалния повод, заради който са създадени. Страните биха могли, би им се наложило, винаги да упражняват правата си по основното правоотношение под страх от невъзможност да установят каузата за издаване на ефекта и оттук - записът да бъде признат за недействителен. Точно заради това законът е елиминирал основанието като условие за валидността на абстрактните сделки. Особено биха били злепоставени добросъвестните приобретатели-джиратари. На тях дефинитивно основното правоотношение им е неизвестно – чл. 464 от ТЗ – и не биха могли да установят основата, въз основа на която страните са уговорили и вземане по запис. Непредявяването на записа за плащане не влияе на дължимостта на сумата по него, когато се касае за издателя – чл. 514, ал. 1 от ТЗ. Платец при записа е издателят, заради което текстът визира него като отговорно за плащане лице при пропуснат срок за предявяване на записа за плащане. Същото – в смисъл, че дължи сумата и в хипотеза на непредявен за плащане запис - важи и за авалиста, защото той е задължен като издателя – чл. 485, ал. 1 от ТЗ. По изложените съображения съдът Р Е Ш И: Признава за установено, по реда на чл. 422 от ГПК, че „Г.”-Е.,гр. Л., ЕИК: ...като издател и Г. М. С., ЕГН: *, от гр. Г., бул. „М.” № 34, като авалист по запис на заповед от 11.11.2010 година солидарно дължат на Ю. И. А., ЕГН: * сумата от ..../ ..../ лв., на основание чл. 485 и чл. 535 от Търговския закон, както и сумата от 26 800 /двадесет и шест хиляди и осемстотин лева/ лв., разноски по частно-гр.дело № 3311 по описа на Г.районен съд за 2011 година. Решението подлежи на обжалване пред Великотърновски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните. Съдия: |