Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 16.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четиринадесети май през 2019
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Антоанета Петрова като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 3671 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 5156518/04.10.2018
г. на „Т.– В“ ООД срещу решение № 474665/21.08.2018 г., постановено по гр. дело
№ 19301/2017 г., СРС, 142 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на
ищеца С.Х.П. сумата от 18 000 лв., представляваща дължими и незаплатени
възнаграждения по договор от 31.08.2009 г. за периода от 01.07.2015 г. до
31.03.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
28.03.2017 г. до окончателното плащане на същото, както и сумата от
2 531,72 лв. – мораторна лихва за забава върху главницата за периода
10.07.2015 г. – 28.03.2017 г.
В жалбата се твърди,
че решението е неправилно и необосновано поради допуснати от съда съществени
процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане и всички събрани по делото
доказателства. Поддържа се, че СРС не е установил правилно фактите по делото и
това е довело до погрешни правни изводи относно момента на прекратяване на
договора за правно обслужване. Въззивникът поддържа, че съгласно сключения
между тях договор, последният може да бъде продължен и след изтичане на срока
му, но само по изрично съгласие на страните, а не с конклудентни действия,
както неправилно е възприел СРС. На следващо място се твърди, че необосновано първоинстанционният
съд е приел, че процесния договор е прекратен едва на 31.03.2016 г. – след
получаване на писмо от ответното дружество, във връзка с което на ищеца била
изплатена сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неспазено
предизвестие за прекратяване на договора, каквото писмо изобщо не е представено
по делото. В нарушение на процесуалните правила СРС не е взел предвид приетата
по делото електронна кореспонденция между страните, в която е обсъждано
прекратяването на договора, считано от 30.06.2015 г. и съответно последиците от
прекратяването му и е постигнато съгласие прекратяването да е със задна дата, а
възложителят да заплати на изпълнителя обезщетение за неспазено предизвестие
при едностранното му прекратяване.Въззивникът поддържа, че тази кореспонденция,
макар и неподписана от страните има качеството на електронен документ съгласно
ЗЕПЕД и съдът е следвало да прецени нейната доказателствена стойност с оглед на
останалите доказателства по делото. Твърди се, че в тежест на ищеца е било да
докаже наличието на мандатно правоотношение през процесния период, вкл. да
докаже продължаване действието на договора и след изтичане на срока му -
01.09.2014 г., което последният не е сторил в производството пред СРС.
Въз основа на
изложеното жалбоподателят моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо
него бъде постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени изцяло.
Претендира разноски за въззивното производство в размер на 360 лв. – за държавна
такса по жалбата.
Въззиваемата страна –
ищец С.Х.П. – редовно уведомен на 18.01.2019 г. за подадената жалба, не е
депозирал отговор на същата. В открито съдебно заседание оспорва жалбата, като
поддържа, че същата е неоснователна.
Софийският градски съд като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по
същество е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно поради допуснати от съда
съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото
доказателства, които са от значение за спора, което е довело и до неправилно
установяване на фактите по делото. Ето защо, за да разреши материално правния
спор, въззивният съд следва да извърши собствена преценка на доказателствата и да
подведе установените факти под приложимата материалноправна норма.
Производството
пред СРС е образувано по искова молба от 28.03.2017 г., подадена от С.Х.П., в която се
твърди, че в качеството си на адвокат ищецът е сключил на 31.08.2009 г. с
ответното дружество договор за абонаметно правно обслужване за периода
01.09.2009 г. – 01.09.2014 г. с платимо на 10-то число всеки месец
възнаграждение в размер на 2 000 лв. В исковата молба се сочи, че и след посочения
срок възложителят е продължил да му възлага задачи и да му заплаща месечно
възнаграждение до 30.06.2015 г. Изложено е, че след 30.06.2015 г. ответникът – възложител му е заплатил на
11.04.2016 г. единствено сумата от 2 000 лв.-обезщетение за недадено
предизвестие, вместо дължимите възнаграждения за периода 01.07.2015 г. до
31.03.2016 г. в размер на 18 000 лв. Изложено е също така, че въпреки
многократните опити за доброволно уреждане на спора, до този момент дължимото
възнаграждение за процесния период не е заплатено от ответника. С исковата
молба се претендира и обезщетение за забава в размер на 2 531,72 лв. върху
всяко едно от неплатените възнаграждения за периода от 10.07.2015 г. до
28.03.2017 г.
В отговора
си от 31.08.2017 г. ответното дружество „Т.– В“ ООД не е оспорило сключването
на договора за правно обслужване, както и размера на уговореното месечно
възнаграждение от 2 000 лв. Не е оспорено и обстоятелството, че при
изтичане на срока на договора – на 01.09.2014 г., ищецът е продължил да
изпълнява възложените му от дружеството ангажименти и задачи, като му е
заплащано месечно възнаграждение в размер на 2 000 лв., както и че на
11.04.2016 г. на ищеца е платена сумата от 2 000 лв., представляваща
обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване на договора. Ответната
страна поддържа, че договорът за правно обслужване е прекратен на 30.06.2015
г., поради което след тази дата на адв.П. не са възлагани никакви задачи и не
му е заплащано възнаграждение. Твърди се, че на 18.06.2015 г. е проведена среща
между управителя на „Т.–В“ ООД и адв.П., на която законният представител на
дружеството е направил устно волеизявление за едностранно прекратяване на
договора за правно обслужване. Предвид липсата на писмен документ между
страните за прекратяване на договора, в началото на м.02.2016 г. е инициирана ел.
кореспонденция за подписване на споразумение с адв.П., уреждащо окончателно
отношенията между страните във връзка с прекратяването на договора за правно
обслужване, като е изпратен файл, съдържащ проект на споразумение, в което
изрично е посочено, че датата на която процесния договор се счита за прекратен,
е 30.06.2015 г.. На 07.02.2016 г. на ел.поща на законния представител на
дружеството – К.В.е получен отговор от адв.П., съдържащ текстови файл с нанесени
промени в текста на споразумението, коментари към него и претенции за заплащане
на суми за твърдени извършени юридически услуги на трети юридически лица, с
които управителят Вътев бил свързан. На 28.02.2016 г. от адв. П. е изпратено
ново ел.писмо до дружеството, съдържащо като прикрепен файл проект на
споразумение, изготвено от него, в което изрично е посочено, че датата на
прекратяване на договора за правно обслужване е 30.06.2015 г. От тази
кореспонденция между страните се установявало, че макар и да не се е стигнало
до подписване на изрично споразумение, уреждащо последиците от прекратяване на
договора, страните са постигнали съгласие договорът да се счита прекратен на
30.06.2016 г., поради което претенцията на ищеца за заплащане на месечно
възнаграждение по договора след тази дата е неоснователна.
С исковата молба
е представен договор за правно обслужване от 31.08.2009 г., сключен между „Т.–
В“ ООД и адв. С.П., с който на последният е възложено правното обслужване на
дружеството за периода 01.09.2009 г. – 01.09.2014 г., изразяващо се в правна
защита на имуществените и неимуществените права на дружеството;писмени и устни
консултации, отнасящи се до дейността на дружеството, подготовка и обосновка на
договорите, сключени от възложителя; предприемане на необходимите правни
действия за събиране на вземанията на възложителя; явяване в управлението на
дружеството или на друго уговорено място; спазване на правилата за
конфединциалност, като изпълнението на възложената работа може да се приема,
извършва и предава на хартиен, електронен носител, както и устно по телефона. В
т. ІІ.2 е предвидено, че срокът на договора може да бъде продължен за нов срок,
когато в срока на договора същият не бъде прекратен или при изрично съгласие на
страните, направено в срока на договора. Уговорено е месечно възнаграждение в
размер на 2 000 лв. платимо по банков път на десето число на съответния
текущ месец. Съгласно раздел VI, страните са се споразумели, че договорът се прекратява както следва: а/ с
изтичане на уговорения срок, ако същият не бъде по съгласие на страните;
б/поради невъзможност за изпълнение на задълженията на някоя от страните с
предизвестие от 30 дни; в/ с предизвестие от 30 дни, направено добросъвестно,
след изтичането на срока по договора и г/ при прекратяване на дейността на
възложителя.
От страна
на ответника е представена електронна кореспонденция от м. февруари 2016 г., от
която е видно, че на 04.02.2016 г. на ищеца е изпратено проекто-споразумение за
прекратяване договора за правно обслужване, с което да се установи, че срокът
по договора е изтекъл на 01.09.2014 г., но изпълнителят е продължил да
осъществява възложеното му до 30.06.2015 г., за което е получил възнаграждение,
като . На 07.02.2016 г. адв. П. е върнал проекто-споразумението с нанесени от
него корекции, като в придружаващият текст е посочил, че изпраща свои бележки и
аргументи по изпратения му проект. Изразил е готовност за коректно прекратяване
на взаимоотношенията. На 28.02.2016 г. адв.П. е изпратил изготвен от него
проект на споразумение, след проведен разговор с управителя на дружеството, в
което споразумение изрично е посочено, че договорът за правно обслужване,
сключен на 31.08.2009 г. се прекратява по желание на възложителя, без
предизвестие, считано от 30.06.2015 г., като възложителят приема да заплати на
изпълнителя сумата от 2 000 лв., съставляваща обезщетение за недадено
предизвестие по чл. VI.1, б.“в“ от
договора. В о.с.з. от 07.06.2018 г. ищецът е уточнил, че счита договорът за
прекратен с писмо, изходящо от ответника от 17.03.2016 г., но такова не е
представено по делото. Оспорил е доказателствената стойност на представените от
ответника имейл съобщения, като е поддържал, че същите представляват частни
неподписани документи, но не е оспорил факта, че имейлите от 07.02.2016 г. и от
28.02.2016 г. са изпратени от неговата електронна поща -„******@yahoo.com.“.В същото съдебно съдебно заседание
ищецът е дал обяснения по реда на чл. 176 ГПК, в които заявява, че при многократните
си срещи с управителя на дружеството през лятото на 2015 г., последният не му е
отправял устно предизвестие за прекратяване на договора, поради което счита, че
договорът е прекратен с получаване на писмо от ответника с изх. №
396/17.03.2016 г., което не е представено от него по делото. Заявява, че в
действителност страните са обсъждали договорът да бъде прекратен със задна
дата- 30.06.2015 г., но той не приел това предложение. Управителят на ответното
дружество поддържа че на среща с адв.П., проведена на 18.06.2015 г., му е
заявил, че след 30.06.2015 г. прекратява договора за правно обслужване.
При така събраните
доказателства настоящият въззивен състав приема за установени по делото следните
факти и обстоятелства: 1/сключен между страните договор за абонаментно правно
обслужване със срок на действие 31.08.2009 г. – 01.09.2014 г., който с оглед
предмета му съдържа елементи на договор за изработка, а не на договор
за мандат /задълженията на изпълнителя са да дава писмени и устни консултации, отнасящи се
до дейността на дружеството, да подготвя и обосновава договорите, сключени от
възложителя, като липсват задължения за ищеца да действа от
името и за сметка на ответното дружество при воденето на преговори или
сключване на сделки/;
2/продължаване на договора след изтичане на срока му - 01.09.2014 г. до
30.06.2015 г., доколкото в отговора на исковата молба е налице признание, че
след 01.09.2014 г. до
30.06.2015 г., ищецът е продължил да изпълнява възложените му от дружеството
ангажименти и задачи срещу заплащане на месечно възнаграждение в размер на
2 000 лв. В тази връзка следва да се посочи, че наведеното едва във
въззивната жалба възражение, че между страните не е постигнато изрично съгласие за
продължаване на договора след 01.09.2014 г., поради което същият е прекратен с
изтичане на срока му, е преклудирано и не следва да бъде обсъждано. На следващо
въззивният съд приема за установено, че договорът е прекратен чрез отправено от
законния представител на ответника едностранно волеизявление преди изтичане на
новия срок на договора, за което последният е заплатил на ищеца обезщетение за
неспазено предизвестие в размер на 2 000 лв., както и факта, че между
страните е постигнато съгласие относно датата на която ще считат договорът за
прекратен, а именно 30.06.2015 г. Тези фактически изводи се основават на
приетата по делото, но необсъдена от СРС, електронна кореспонденция между
страните, обективираща постигнато съгласие относно датата, от която считат
договора за правно обслужване за прекратен в резултат на извършеното от възложителя
едностранно волеизявление за прекратяване. Във връзка с възраженията на ищеца
относно доказателствената стойност на разменената електронна кореспонденция следва
да се отбележи, че Законът за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги / загл. изм. ДВ, бр.85/2017 г., преди изм. ЗЕДЕП/, урежда правните
последици от електронните изявления, а тяхното пренасяне като електронни
съобщения, в разновидността им „електронна поща“, се урежда в Закона за
електронните съобщения. Съгласно § 11, ДР от ЗЕС „електронна поща“ е съобщение
във вид на текст, изпратено чрез обществена електронна съобщителна мрежа, което
може да бъде съхранено в нея или е получено в крайното оборудване на
получателя, а § 22 дефинира „Интернет“ като система от взаимосвързани мрежи,
ползващи интернет протокол, което им позволява да функционират като
самостоятелна виртуална мрежа. Съгласно практиката на ВКС/ решение № 77 от
17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г., решение № 303/07.10.2013 г. по гр.д. №
3715/2013 г./ електронната поща, когато е изпратена чрез Интернет и съдържа
волеизявление с гражданскоправно значение, съставлява електронен документ по
смисъла на чл.3, ал.1 ЗЕДЕП, като отделен е въпросът дали този документ може да
бъде определен като подписан или не. Разпоредбата на чл.3, ал.2 ЗЕДЕП
приравнява електронния документ на писмения такъв, следователно даденото в
практиката на ВКС разрешение относно връчването на писмени изявления следва да
намери приложение и относно електронните документи. В конкретния случай
отправеното от управителя на ответното дружество предложение за прекратяване на
договора, считано от 30.06.2015 г. е прието от ищеца, видно от неговото писмено
изявление, обективирано в ел.писмо от 28.02.2016 г. до възложителя, съдържащо изготвено
от него споразумение към договора за правно обслужване, в което е посочено, че
договорът се прекратява по желание на възложителя, без предизвестие, считано от
30.06.2015 г., за което възложителят дължи обезщетение в размер на 2 000
лв. по чл. VI.1, б.“в“ от договора, т.е. налице е постигнато съгласие
за прекратяване на действието на договора, считано от 30.06.2015 г., което
съставлява по своята правна същност съглашение, имащо за предмет неговото
прекратяване със задна дата. Фактът, че изготвеното от ищеца споразумение не е
подписано от страните по договора, е без правно значение, тъй като писмената
форма не е форма за действителност на това съглашение. Страните биха могли
валидно да прекратят действието на договора, включително и със задна дата,
стига да е постигнато съгласие за това. Това следва и от разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД
според която договорите могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или
отменени само по взаимно съгласие на страните или на основанията, предвидени в
закона или тези предвидени в договора, при условие, че последните не
противоречат на императивните норми или на добрите нрави. От приетата по делото
кореспонденция, както и от безспорния между страните факт на плащане от страна
на възложителя на обезщетение за неспазено предизвестие, може да се направи
категоричен извод, че такова съгласие е постигнато. По отношение действието на
прекратяването на договорите, законът не предвижда ограничения, т.е. страните
по договора могат да постигнат съгласие прекратяването да бъде със задна дата.
Единствено по отношение на развалянето на договорите са налице императивни
правни норми относно действието му. По правната си същност и последици
прекратяването на действието на писмен договор не може да бъде приравнено на
разваляне на договора поради неизпълнение, поради което императивната
разпоредба на чл.88, ал.1 ЗЗД относно развалянето на договорите за
продължително или периодично изпълнение е неприложима в случая. Ето защо,
въззивният съд приема, че договорът за правно обслужване е предсрочно прекратен
от възложителя без предизвестие, считано от 30.06.2015 г., за което последният
е заплатил на ищеца обезщетение за неспазено 30 дневно предизвестие в размер на
2 000 лв.
С оглед изложеното, настоящият въззивен състав приема, че исковете на ищеца
за заплащане на възнаграждение по договор за правно обслужване за периода от
01.07.2015 г. до 31.03.2016 г., съответно за обезщетение за забава върху тези
възнаграждения, се явяват неоснователни, поради което обжалваното решение, с
което последните са уважени, следва да бъде отменено, като вместо него следва
да се постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора на въззиваемата страна следва да
се присъдят сторените разноски за настоящото производство, които са в размер на
360 лв.- държавна такса за въззивно обжалване. Въззиваемата страна не е
претендирала разноски за производството пред СРС.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 474664/ 21.08.2018 г. по гр.д. № 19301/2017 г., СРС, 142
състав и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от С.Х.П., ЕГН ********** срещу „Т.В“ ООД, ЕИК ******искове с
правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата от 18 000 лв.,
представляваща дължими и незаплатени възнаграждения по договор за правно
обслужване за периода от 01.07.2015 г. до 31.03.2016 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба – 28.03.2017 г. до окончателното плащане на
същото, и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата от 2 531,72 лв.
– обезщетение за забава върху главницата за периода 10.07.2015 г. – 28.03.2017
г., като неоснователни.
ОСЪЖДА С.Х.П., ЕГН **********,
с адрес: *** да заплати на „Т.В“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 360 лв. – разноски за
производството пред СГС.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1, ал.2 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.