№ 31
гр. Велико Търново, 05.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети януари
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20234000500490 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 59/ 27.02.2023 г. по гр.д. № 743/ 2021 г. по описа на ОС – Русе Л.
Н. К. е осъдена да заплати на М. К. К. и И. П. Д. – К.а сумата 41 653.26 лв., дължима по
договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2021 г. до окончателното
изплащане и е отхвърлен иска срещу нея за сумата над 41 653.26 лв., а В. Л. К. е осъден
да заплати на М. К. К. и И. П. Д. – К.а сумата 13 884.42 лв., дължима по договор за
заем, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане
и е отхвърлен иска срещу него за сумата над 13 884.42 лв. С Определение № 699/
01.08.2023 г. съдът е отхвърлил молбата на М. К. К. и И. П. Д. – К.а за изменение на
решението в частта за разноските.
Производството пред ВТАС е образувано по въззивни жалби на двете страни и
частна жалба на М. К. К. и И. П. Д. – К.а срещу определението на съда по чл.248 ал.1
ГПК.
М. К. К. и И. П. Д. – К.а обжалват решението в частите, с които искът им срещу
Л. Н. К. е отхвърлен за разликата над 41 653.26 лв. до 44 156.69 лв. и искът им срещу В.
Л. К. е отхвърлен за разликата над 13 884.42 лв. до 14 718.90 лв., ведно със законната
лихва върху тези суми. Считат за неправилно възприето от съда, че с внесените от К.
по сметка на М. К. парични суми в общ размер на 5 462.30 лв. тя и съпругът й частично
1
са погасили претендираното с исковата им молба вземане. Със заключението на
приетата по делото експертиза било доказано, че с внесените от тях суми Банка
„Пиреос България“ АД е погасила на съответните падежи конкретни задължения по
изтегления от К. по възлагане от К.и банков кредит, включващи освен главница също
лихви и такси. Самата ответница признала, че договореностите между страните били за
поемане от нея и съпруга й на всички допълнително възникнали в резултат на договора
за кредит плащания за такси, лихви и разноски. От внесената сума била погасена
дължимата главница по кредита в размер на 2 124.39 лв., а с останалата сума в размер
на 3 337.91 лв. били погасени лихви и такси. Поддържат, че ответниците им дължат
сумата 3 337.91 лв. в съотношение ¾ ид. части /2 503.43 лв./ за К. и ¼ ид. част /834.48
лв./ за К.. Молят решението да бъде отменено в обжалваните му части и съдът да
уважи исковите им претенции в пълния заявен размер. Претендират разноски за
въззивното производство.
М. К. К. и И. П. Д. – К.а обжалват и Определение № 699/ 01.08.2023 г.,
постановено в производството по чл.248 ал.1 ГПК, с което съдът е оставил без
уважение искането им за изменение на решението в частта за разноските, които те са
осъдени да заплатят на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. в полза на процесуалния
представител на ответниците. Считат, че на процесуалния представител на
ответниците не е дължимо адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв., тъй като не
е било налице предвиденото в чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв. основание за предоставяне на
безплатна правна защита и съдействие. Ответницата К. притежавала недвижим имот –
гараж – в централната част на града, който бил на изключително висока стойност, а
можело и да се реализират доходи от отдаването му под наем, а ответникът К. от много
години работел в Англия и имал финансови възможности. За да отхвърли искането им
за изменение на решението в частта за разноските, ОС – Русе се позовал на съдебна
практика, която била преодоляна с актуалната такава. Молят определението да бъде
отменено и искането им за изменение на решението да бъде уважено, като не се
присъжда адвокатско възнаграждение.
В срока за отговор на въззивната и въззивната частна жалба не са постъпили
такива от Л. Н. К. и В. Л. К..
Л. Н. К. и В. Л. К. обжалват решението в частта, с която са осъдени да заплатят
сумата 5 670 лв., разпределена между тях съобразно наследствените им права,
включена в общо присъдения в полза на ищците размер. Т.е. Л. К. обжалва решението
в осъдителната му част само за сумата 4 252.50 лв. от присъдената 41 653.26 лв., а В. К.
– само за сумата 1 417.50 лв. от присъдената 13 884.42 лв./. Позовават се на допуснати
нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Съдът
неправилно приел, че К.и са предоставили в заем на К.и освен сумата от 55 330 лв. и
сумата 5 670 лв., за която в нищожния договор за покупко-продажба било вписано, че е
2
получена от продавачите в деня на подписването му. Съдът не съобразил, че липсвала
каквато и да било житейска и правна логика за даването на тази сума, което се
установявало и от събраните доказателства, а също така съдът не зачел задължителните
за страните мотиви на влязлото в сила решение по гр.д. № 684/ 2019 г. на ОС – Русе, в
което било прието, че сумата по договора за кредит, сключен между К.и и Банка
„Пиреос България“ АД е била предоставена на К.и в изпълнение на заемно
правоотношение между тях, възникнало едновременно със сключване на договор за
покупко-продажба. Молят решението в тази му част да бъде отменено и исковата
претенция за горната сума да бъде отхвърлена като неоснователна.
Подаден е отговор на въззивната жалба на Л. К. и В. К. от М. и И. К.и със
становище за нейната неоснователност. Сочат, че съдът правилно и в съответствие с
доказателствата е признал сумата 5 670 лв. за част от предоставения заем. Молят
въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Претендират разноски.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което са процесуално допустими и
следва да се разгледат по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от
ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части. Решението на ОС – Русе е влязло в
сила поради необжалването му по субективно съединените главни искове с правно
основание чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД, които са отхвърлени, както и по евентуалните
искове в частта, с която Л. К. е осъдена да заплати на К.и сумата 37 400.76 лв.
/присъдената сума 41 653.26 лв. – оспорваната сума 4 252.50 лв./, и с която В. К. е
осъден да заплати на К.и сумата 12 466.92 лв. /присъдената сума 13 884.42 лв. –
оспорваната сума 1 417.50 лв./. Съдът намира, че съдебният акт не страда от пороци,
водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е
разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата
недопустимост. Съдът констатира, че ОС – Русе неправилно е квалифицирал спорното
между страните право, като е приел, че е сезиран с един иск на договорно основание –
по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ал.1 ЗЗД за връщане на даденото по договор за заем.
Изложените в исковата молба фактически твърдения очертават две спорни
правоотношения между страните: по договор за заем за сумата 5 670 лв., който ищците
твърдят, че са дали при сключване на прогласения за нищожен договор за покупко-
продажба на недвижим имоти, и по договор за поръчка, за който се излага, че по
възлагане от ответницата К. и съпруга й ищците К.и са сключили от свое име, но за
тяхна сметка договор за банков кредит за сумата 55 330 лв. при задължение
доверителите да го погасяват в съответствие с условията на договора, като поради
неплащане на дължимите вноски се наложило ищците – доверениците, задължени
спрямо банката като кредитополучатели, да погасят този кредит и били увредени с
3
платената главница. Сборът от сумите по двете правоотношения формира посочения
общ размер на исковата претенция – 61 000 лв. Квалификацията на спорното право е
служебно задължение на съда и когато претенцията на ищеца е свързана с договорно
правоотношение, съдът следва да съобрази твърденията му за съществените елементи
на договорната връзка, като е ирелевантно как самият ищец наименува договора. /в
този смисъл са Решение № 215/ 30.10.2019 г. по гр.д. № 4780/2018 г. на IV г. о. на ВКС,
Решение № 196/ 22.06.2016 г. по гр. д. № 956/2016 г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 90/
31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/ 2013 г. на IV г.о. на ВКС/. В случая ищците правилно са
квалифицирали това второ правоотношение като основано на договор за поръчка, но
непрецизно са посочили в петитума на исковата си молба, че претендират сумата
55 330 лв. по договор за заем. Те са се позовали на квалификацията, дадена на
правоотношението им с ответниците от съда при разглеждане на иск между тях по
чл.26 ЗЗД вр. чл.152 ЗЗД, но тази квалификация не обвързва настоящия съд. ВТАС
намира, че ищците са предявили два иска – по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.240 ал.1 ЗЗД за
връщане на сумата 5 670 лв., предоставена по договор за заем, и по чл.79 ал.1 ЗЗД
вр.чл.285 ЗЗД за заплащане на сумата 55 330 лв., представляваща нaпpaвeнитe от
доверениците по договор за поръчка paзнocĸи във вpъзĸa c изпълнeниeтo нa пopъчĸaтa.
Независимо от неправилната квалификация, първоинстанционният съд се е произнесъл
по твърдените факти, при което решението му е процесуално допустимо. Пред
въззивния съд спорът следва да се разреши при правилната квалификация на исковете.
По делото са установени следните релевантни за спора факти: На 29.11.2016 г.
ищците М. и И. К.и сключили с „Банка Пиреос България” АД като кредитополучатели
договор за кредит за сумата от 55 330 лв. Кредитът им е отпуснат целево за
закупуването на апартамент № 14 в гр. Русе, ул. Цар Асен № 26, вх.7, ет.3, който на
същата дата им е бил продаден от сем. К.и с НА за покупко-продажба на недвижим
имот № 38, том V, peг. № 6574, н. дело № 381/ 29.11.2016 г. В нотариалния акт е
посочено, че продажната цена е 61 000 лв., от която сума в деня на подписване на
договора продавачите са получили 5 670 лв., а остатъкът от 55 330 лв. ще бъде
изплатен от купувачите по банков път, изцяло с банков кредит, предоставен им от
„Банка Пиреос България” АД, като продавачите се задължават да преведат сумата от
кредита по сметка на ЧСИ В. М. за пълното погасяване на задължението на В. Л. К. по
изп.дело № 536/ 2016 г. По делото е безспорно, че кредитът е изтеглен от К.и по
възлагане от ответницата Л. К. и съпруга й Л. К. /починал на 08.03.2018 г./, които били
силно притеснени, защото срещу тяхното жилище било насочено принудително
изпълнение чрез насрочена публична продан по изп. дело № 536/ 2016 г. по описа на
ЧСИ В. М. за дълг на сина им – ответника В. К., те не разполагали със средства, за да
погасят задължението, изпълнението на което обезпечили с ипотека върху имота си, а
банките отказвали да им отпуснат кредити поради напредналата им възраст и ниските
им доходи и съществувала реална опасност да изгубят апартамента си. Уговорката
4
между К.и и К.и била със сумата на отпуснатия кредит да се погаси дългът по изп.
дело, а К.и от своя страна да погасят кредита към Банката. Всичко било консултирано
и съгласувано с адв. В. – доверен на К.и, който им разяснил последователността на
необходимите действия за осигуряване на средствата и постигане на целения резултат.
По твърдения на ищците ответниците им обещали възнаграждение за оказаната услуга.
Безспорно е, че на 02.12.2016 г. М. К. превел по банкова сметка на ЧСИ В. М. сумата
55 501.60 лв., а ответницата К. започнала да погасява кредита по договора с „Банка
Пиреос България” АД. Междувременно, на 12.12.2017 г. ищците К.и сами погасили
кредита към „Банка Пиреос България” АД чрез рефинансирането му с кредит от
„Сосиете женерал експресбанк” АД. Внесената сума за погасяване е в размер на 53 690
лв., видно от представената по делото вносна бележка. До момента на погасяване на
кредита същият е обслужван редовно от ответницата К.. Съгласно представените
вносни бележки и заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза до
18.02.2018 г. тя е внесла по разплащателната сметка на М. К. 14 анюитетните вноски
по погасителния план – общо сумата 5 462.30 лв., от която 2 124.39 лв. са отнесени за
погасяване на главница и 3 337.91 лв. – за лихви и такси. С влязло в сила Решение №
164/08.06.2020 г. по гр.д.№ 684/ 2019 г. по описа на ОС – Русе договорът за покупко-
продажба, сключен на 29.11.2016 г. с НА № 38, том V, peг. № 6574, н. дело № 381/2016
г. е прогласен за недействителен на основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.152 ЗЗД като
сключен в противоречие със закона за 3/4 ид. части от имота, собствена на Л. К.. С
решението си съдът е приел, че целта на сключения договор за покупко-продажба е
била да се обезпечи връщане на получен заем, което нарушава забраната на чл.152 ЗЗД
и последиците от тази сделка не могат да бъдат зачетени. За действителността на
договора по отношение на останалата 1/4 ид. част, собствена на В. К., е висящо гр.д. №
3395/ 2021 г. по описа на РС – Русе.
При така изяснената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
Спорът между страните, пренесен пред въззивния съд, е по два иска, заявени в първата
инстанция при условията на евентуалност спрямо иск по чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД:
иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.285 ЗЗД – за сумата 55 330 лв.,
представляваща нaпpaвeнитe от доверениците по договор за поръчка paзнocĸи във
вpъзĸa c изпълнeниeтo нa пopъчĸaтa и иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД за връщане на сумата 5 670 лв., предоставена по договор за заем.
Мотивите на влязлото в сила решение на ОС – Русе по иска по чл.26 ал.1 ЗЗД вр.
чл.152 ЗЗД, че прогласеният за нищожен договор обезпечава заемно правоотношение,
не обвързват настоящия съд.
По иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр.чл.285 ЗЗД: Безспорно между
ищците К.и и ответницата К. и съпруга й Л. К. е съществувало валидно мандатно
правоотношение, по силата на което К.и са възложили на К.и, а К.и са приели да
сключат от свое име договор за банков кредит, с получената сума от който да бъде
5
погасено задължение на К.и като ипотекарни длъжници. Предвид уговорката вноските
по договора за кредит да бъдат заплащани от К.и, същият е сключен за тяхна сметка,
като независимо че за банката страни по правоотношението – кредитополучатели са
К.и, съгласно чл.292, ал.2, изр. второ ЗЗД във вътрешните отношения между К.и и К.и
титуляри на правата и задълженията по договора за кредит са последните. Изявленията
на двете страни по спора за съществените елементи на договора между тях си съвпадат
напълно. Безспорно е, че ищците – довереници по договора за поръчка – са изправна
страна по правоотношението – те са изпълнили точно възложеното им, като са
сключили договор за кредит за сумата 55 330 лв., сумата е усвоена за погасяване
задълженията на сина на доверителите и съответно на задължението на същите като
ипотекарни длъжници. От своя страна по делото се установи, че доверителите са
изпълнили само частично задължението си за заплащане на погасителните вноски по
договора за кредит, като са погасили сумата 5 462.30 лв. Те не са преустановили
виновно плащането на кредита, нито се доказа твърдяната от ищците уговорка за
погасяване на кредита в 6-месечен срок, но факт е, че кредитът е изцяло погасен от
доверениците и като задължени спрямо банката лица те са имали пряк интерес да
сторят това. Съгласно разпоредбата на чл.285 ЗЗД за доверителите съществува
задължението да възстановят на довереника направените разноски заедно с лихвите и
вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката. С погасяването на
кредита от доверениците е изпълнено задължение на доверителите, плащането е за
тяхна сметка и затова последните следва да възстановят направения разход. В
настоящото производство ищците не претендират други платени от тях разходи извън
погасената главница по договора за кредит, поради което от търсената сума 55 330 лв.
следва да се приспадне сумата 2 124.39 лв. – част от внесената от ответницата сума,
която е отнесена за погасяване на главница. Дължимите разноски възлизат на 53 205.61
лв. /55 330 лв. – 2 124.39 лв./, която сума поради смъртта на доверителя Л. К. следва да
бъде разпределена между неговите наследници съобразно наследствените им права,
т.е. 3/4 е дължима от ответницата Л. К. – 39 904.21 лв. и 1/4 от ответника В. К. – 13
301.40 лв.
По иска с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.1 ЗЗД: Съдът
намира, че ищците не са доказали съществуването на заемно правоотношение за
сумата 5 670 лв. Поначало, с исковата си молба те са претендирали връщането на тази
сума, позовавайки се на прогласения за нищожен договор за покупко-продажба, т.е.
като получена от ответниците при първоначална липса на основание. Този иск обаче е
отхвърлен и решението по него не е обжалвано. Изложени са твърдения, че сумата е
предадена на К.и на 29.11.2016 г. при сключването на договора за покупко-продажба,
но липсват твърдения, че последните са поели задължение да я върнат, което е елемент
от фактическия състав на договора за заем. Ответницата изобщо оспорва
обстоятелството, че тя и съпругът й са получили от ищците претендираната сума.
6
Мотивите на първоинстанционния съд, че в прогласения за нищожен договор за
покупко-продажба се съдържа изявление на продавачите К. за получаване на сумата
5 670 лв., са относими към иска по чл.55 ал.1 ЗЗД, при който се претендира връщане на
даденото по нищожния договор, но не и към иска, основан на договор за заем.
Категорично от удостовереното в нищожния договор получаване на сумата не може да
се обоснове извод, че тази сума е дадена на К. в заем. Договорът сочи предаването й
като част от продажната цена за имота, т.е. на съвсем различно от твърдяното от
ищците основание за разместване на имуществени блага от техния патримониум в този
на К.. Освен това ищците са заявили с исковата молба, че във връзка с договора за
поръчка доверителите сем. К. са им обещали възнаграждение и доколкото договорът за
покупко-продажба е сключен с обезпечителна цел по отношение на договора за
поръчка, би могло да се предположи, че сумата 5 670 лв. представлява това
възнаграждение, но претенцията е основана на заемно правоотношение, каквото не се
установява да е съществувало между страните. По изложените съображения искът за
връщане на сумата 5 670 лв. като предоставена по договор за заем е неоснователен
като недоказан и подлежи на отхвърляне.
Видно от горните мотиви, въззивните жалби и на двете страни са основателни,
но това рефлектира само върху осъдителната част на решението, защото исковата
претенция е основателна в по-малък размер от този, който първоинстанционният съд е
уважил. Решението на ОС – Русе следва да бъде потвърдено в частта, с която е
отхвърлен предявеният от М. и И. К.и иск против Л. Н. К. за сумата над 41 653.26 лв.
до 44 156.69 лв. и искът им срещу В. Л. К. за сумата над 13 884.42 лв. до 14 718.90 лв.,
ведно със законната лихва върху тези суми. Решението на ОС – Русе следва да бъде
отменено в частите, с които Л. Н. К. е осъдена да заплати на М. и И. К.и сумата над
39 904.21 лв. до 41 653.26 лв. и В. Л. К. е осъден да им заплати сумата над 13 301.40 лв.
до 13 884.42 лв., дължими по договор за заем, ведно със законната лихва, считано от
25.11.2021 г. до окончателното изплащане. Исковите претенции следва да бъдат
отхвърлени за тези суми като неоснователни.
По разноските: Разноски за въззивното производство са претендирани само от
М. К. К. и И. П. Д. – К.а. Следва да им бъдат присъдени направените разноски за
заплатена държавна такса – сумата 66.76 лв., с оглед приетото от ВТАС, че въззивната
им жалба е основателна – това не е довело до отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната от тях отхвърлителна част само поради основателност и на
въззивната жалба на ответниците срещу осъдителната част на решението. При този
изход на спора пред въззивния съд не е налице основание за присъждане на
допълнителни разноски на К.и за производството пред ОС – Русе.
По въззивната частна жалба срещу Определение № 699/ 01.08.2023 г.,
постановено в производството по чл.248 ал.1 ГПК: Съдът намира за правилно приетото
7
от ОС – Русе, че не са налице основания за изменение на постановеното от него
решение в частта за разноските, които ищците К.и са осъдени да заплатят на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на ответниците адв. В. В..
Видно от договорите за правна защита, сключени между ответниците К.и и адв. В.,
последният е приел да осъществи защитата им по делото безплатно по реда на чл.38
ал.1, т.2 ЗАдв., като е преценил, че те са материално затруднени лица. Поначало съдът
не дължи проверка дали е налице соченото в договора между страните основание за
безвъзмездно предоставяне на правна помощ и процесуално представителство, а е
обвързан от съдържащото се изявление, че защитата е осъществена безплатно. Той
дължи такава проверка само при оспорване от насрещната страна да е била налице
конкретната хипотеза за предоставяне на безплатна защита, като опровергаването й е в
доказателствена тежест на оспорващия. Жалбоподателите К.и не са ангажирали
доказателства, че ответниците са разполагали с достатъчно средства за заплащане на
адвокатската услуга по делото. Обстоятелството, че ответницата К. притежава
недвижим имот – гараж в централната част на града, от който би могла да получава
доходи чрез отдаването му под наем, не е равнозначно на реализирани доходи, а от
обстоятелството, че ответникът К. много години работел в Англия, не се презюмира, че
той е финансово обезпечен. Липсват доказателства, от които да се направи извод, че те
са имали финансова възможност да заплатят адвокатско възнаграждение към датата на
сключване на договорите за правна защита и съдействие. Тази възможност
противоречи и на фактите, които се излагат и се установяват като основание за
възникване на мандатното правоотношение между страните – че ответницата К. и
съпругът й като пенсионери не са разполагали със средства за погасяване дълга на сина
си по висящо срещу него изп. дело и за обезпечаването им са прибегнали до заеми от
трети лица и до сключване на договор с ищците. Самият процесуален представител на
ищците К.и адв. В. в с.з. на 14.09.2022 г. поддържа, че ответниците са били
неплатежоспособни и материално затруднени през целия период, в който са водени
дела между страните. По изложените съображения правилно ОС е присъдил на адв. В.
адвокатско възнаграждение съгласно чл.38 ал.2 ЗАдв., съразмерно на отхвърлената
част от исковете срещу всеки от ответниците, и няма основание за изменение на
решението му относно разноските в тази му част. Обжалваното определение следва да
бъде потвърдено.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 59/ 27.02.2023 г. по гр.д. № 743/ 2021 г. по описа
на ОС – Русе в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. К. К. и И. П. Д. – К.а
против Л. Н. К. иск за сумата над 41 653.26 лв. до 44 156.69 лв. и искът им срещу В. Л.
8
К. за сумата над 13 884.42 лв. до 14 718.90 лв., ведно със законната лихва върху тези
суми.
ОТМЕНЯ Решение № 59/ 27.02.2023 г. по гр.д. № 743/ 2021 г. по описа на ОС –
Русе в частта, с която Л. Н. К. е осъдена да заплати на М. К. К. и И. П. Д. – К.а сумата
над 39 904.21 лв. до 41 653.26 лв., дължима по договор за заем, ведно със законната
лихва, считано от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане, и в частта, с която В. Л.
К. е осъден да заплати на М. К. К. и И. П. Д. – К.а сумата над 13 301.40 лв. до 13 884.42
лв., дължима по договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 25.11.2021 г. до
окончателното изплащане, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявения от М. К. К., ЕГН ********** и И.
П. Д. – К.а, ЕГН **********, и двамата от гр.Русе, ************, против Л. Н. К., ЕГН
**********, от гр.Русе, ********* иск за сумата над 39 904.21 лв. /тридесет и девет
хиляди деветстотин и четири лв. и 21 ст./ до 41 653.26 лв., ведно със законната
лихва, считано от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане, както и предявения от М.
К. К. и И. П. Д. – К.а против В. Л. К., ЕГН **********, от гр.Русе, ********, иск за
връщане на сумата над 13 301.40 лв. /тринадесет хиляди триста и един лв. и 40 ст./
до 13 884.42 лв., предоставена по договор за заем, ведно със законната лихва, считано
от 25.11.2021 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Л. Н. К., ЕГН **********, от гр.Русе, ********* и В. Л. К., ЕГН
**********, от гр.Русе, ********, да заплатят на М. К. К., ЕГН ********** и И. П. Д.
– К.а, ЕГН **********, и двамата от гр.Русе, ************, сумата 66.76 лв.
/шестдесет и шест лв. и 76 ст./ - направени разноски за производството пред ВТАС.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 699/ 01.08.2023 г., постановено в
производството по чл.248 ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9