№ 718
гр. София, 31.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Калина Анастасова
Десислава Ал. Алексиева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20211100505803 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 232329 от 03.10.2019 г. по гр.д. № 12248/2018 г. по описа на СРС,
51 с-в, е признато за установено, на основание чл. 124, ал.1 ГПК по отношение на Г. Н.
П., ЕГН **********, с адрес: гр. ****, че М. Г. П., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, ул. ****, не е собственик на апартамент, находящ се на втори етаж от
двуетажна сграда, построена в гр. София, Район Витоша, ул. ****, бивш
административен номер 25, със застроена площ 74,94 кв.м., състоящ се от две стаи,
хол, кухня, сервизни помещения, заедно с припадащите се 46,83 % ид.ч. от правото на
строеж върху имота, където е построена сградата, и 46,83 % ид.ч. от общите части на
сградата, построена в УПИ III-41, кв. 13 по пл. на гр. София, м. Бояна, представляващ
обект с идентификатор 68134.1943.861.1.1 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. София, одобрени със Заповед РД-18-68/ 02.12.2010 г. на изпълнителния
директор на АГКК.
В срок е подадена въззивна жалба от ответника М. Г. П. /три подадени въззивни
жалби в срока по чл.259, ал.1 ГПК/ с излагане на доводи за неправилност на решението
на СРС, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и
поради необоснованост. Заявява, че решението противоречи и на морала и етичните
норми. Неправилно съдът приел, че ищецът се легитимира като собственик въз основа
на нищожен договор за продажба на апартамент, който се намира на друг номер - № 29
1
на ул.Подграмада в гр.София, а не на бивш административен номер ул.****.
Поддържа, че на административен адрес ул.**** не съществува сграда на два етажа с
такъв апартамент на втория етаж, а съществува сграда на етаж и половина със
собственик – друг гражданин. Съответно, на ул.**** съществува такъв апартамент на
втори етаж в двуетажната сграда, но със собственик – ответника. Заявява, че е
практически невъзможно имот с посоченото описание – апартамент с площ от 74.94
кв.м. на ул.Подграмада, бивш № 25 да е бил продаден на Н.С. П. и В.В. П.а с договор за
продажба на държавен имот от 30.11.1971 г. Заявява, че приложения по делото договор
е нищожен, неистински и подправен. На самият договор било изписано, че имота се
намира на ул.****, а не е посочен пл.№ на имота, който се намира през три парцела. С
оглед това и наследодателите на ищеца са били собственици на друг имот, който е
различен от спорния.
Поддържа, че предявения иск е недопустим поради липса на правен интерес от
установителна защита по посочения ред, тъй като в хода на процеса ищецът не е
доказал че притежава право на собственост върху имота на посоченото основание –
чрез покупка и наследствено правоприемство. Обективираната в договор за продажба
на държавен имот от 30.11.1971 г. сделка е недействителна, тъй като е сключена в
нарушение на правилата на чл.15, ал.1 от НПЖДЖФ-сключена е от зам. Председател
на РНС, действащ като представител на председателя на ИК на СГНС, а цитираната
разпоредба допуска делегиране на правомощия само от председателя на РНС по
сключване на договора. Въз основа на утвърденото решение се сключва договор, който
се подписва от председателя на ИК на ОНС, или от натоварено от него длъжностно
лице, а не от председателя на ОНС респ. от председателя на СГНС. Това води до
нищожност на сключената сделка и оттам на издадените въз основа на нея нотариални
актове. По тези възражения съдът не се е произнесъл в постановеното решение.
Отделно от това сочи, че в производството е установено чрез събраните гласни
доказателства, че е придобил собствеността върху имота по давност. Неправилно съдът
приел, че при преценка събраните в производството гласни доказателства не са
установени фактическите доводи на ответника за упражнявана фактическа власт върху
имота с намерение за своене в посочения период, т.е. че не е доказано, че същият е
придобил собствеността на имота по давност. Моли за обезсилване на постановеното
решение и прекратяване на производството по делото. При условията на евентуалност
за неговата отмяна и отхвърляне на исковете по чл.124, ал.1 ГПК. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна Г. Н. П. е подала писмен отговор, в който оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни правни и фактически доводи,
за това че постановеното от първата инстанция решение е допустимо, правилно,
законосъобразно и обосновано.
2
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно.
С оглед доводите по въззивната жалба за недопустимост и неправилност на
постановеното решение, съдът намира следното:
Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за
собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно
право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да
придобие права, ако отрече правата на ответника - Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК. В случая ищецът се е позовал на
придобиване на собствеността на имота на основание покупко-продажба, наследство и
дарение. С оглед на горното ищецът има правен интерес да предяви отрицателния
установителен иск, доколкото в производството са установени фактите, от които
произтича заявения от него правен интерес.
С постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 36/18.04.2016 г. по гр. дело
№ 3678/ 2015 г. на ВКС, първо ГО е изразено следното становище по въпроса за
правния интерес от предявения иск в светлината на приложението на ТР № 8/ 2012 г. на
ОСГТК на ВКС, което се възприема от настоящия състав. Със същото е прието, че с
оглед разясненията в ТР № 8/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване
на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато
ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на
твърдяни от двете страни права върху един и същ обект, позовава се на фактическо
състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. По
принцип за наличието на правен интерес се съди от твърденията в исковата молба, а с
тълкувателно решение е прието, че ищецът по отрицателен установителен иск за
собственост следва да докаже и фактите, от които произтича този правен интерес.
Поради това и с оглед представените доказателства следва да се приеме, че
ищецът има правен интерес от предявения отрицателен установителен иск и
възражението за недопустимост на иска поради недоказване на правния интерес и за
прекратяване на делото е неоснователно. Както е посочено с дадените разяснения с ТР
3
№ 8/ 2012 г. ответникът доказва фактите, от които произтича твърдяното от него и
отричано от ищеца право, а ищецът фактите, от които произтича заявения от него
правен интерес.
Именно с оглед даденото разрешение и при съобразяване изразеното становище
в Решение № 9/10.02.2017 г. постановено по гр.д.№ 6320/2015 г.по описа на ВКС,
Второ ГО по реда на чл.290 ГПК, което се възприема от настоящия състав съдът
намира доводите на ответника за недопустимост на предявения отрицателен
установителен иск за собственост за неоснователни.
По отношение оплакванията за неправилност на постановеното решение, съдът
намира следното:
Чрез приетите пред първата инстанция писмени доказателства и констатациите
на приетата СТЕ, които настоящия състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се
установява, че недвижим имот, представляващ двуетажна вила с дворно място,
находящо се в м. Антовете - Бояна-София с площ от 3718 кв.м., представляващо имот с
пл.№ 283, кв. 13, в.з. Бояна, е завзет като държавен от Г.С. П. въз основа на
изпълнителен лист 17-47-7/ 1947 г. на Соф.обл.съд- VII нак.отд. В акта за държавна
собственост № 2559/ 1952 г. вилата е описана като състояща се от сутерен (избено
помещение) с две стаи, приземен етаж от три стаи и хол и втори етаж от две стаи и хол.
Чрез представената преписка по закупуване по реда на НПЖДЖФ на апартамент
с площ от 74,94 кв.м., заедно с припадащите се 46,83 % ид.ч. от общите части на
сградата и толкова от правото на строеж върху мястото, находящо се в гр. София, ул.
Подграмда № 25 (сега № 29), съдържаща копие от договор за продажба на държавен
недвижим имот от 30.11.1971 г., се установява, че апартамент с площ от 74,94 кв.м.,
находящ се на ул. Подграмада № 25, ет. втори, кв. 13, парцел HI- 41, в.з. Бояна, заедно
с 46,98 % ид.ч. от общите части на сградата и толкова от правото на строеж върху
мястото е бил продаден на Н.С. П. и на В.В. П.а- родители на ищеца. Чрез
представените удостоверение за наследници на В.В. П.а и удостоверение за наследници
на Н.С. П. се установява, че В.В. П.а е починала през 1990 г., че съпругът й Н.С. П. е
починал през 1993 г., както и че техни наследници по закон са синовете им — Г. Н. П.
/ищец в производството/ и С.Н. П..
Доводите на въззивника, че сделката от 30.11.1971 г. е недействителна, тъй като
е сключена в нарушение на чл.15 от Наредбата за продажба на жилища от държавния
жилищен фонд /отм. ДВ. бр.81 от 12 октомври 1973г./ от страна на продавача, чрез зам.
Председател на РНС, действащ като представител на председателя на ИК на СГНС, а
не от председателя на РНС, съдът намира за неоснователни. Както е посочено с ТР №
47 ОТ 01.03.1967 Г. ПО ГР. Д. № 2045/1967 Г., ОСГК НА ВС, преценката, направена с
издадените по реда на НПЖДЖФ административни актове, кой имот да се продаде и на
кого е част от акта за създаване волята на продавача и като такава е част от
4
административния акт, поради което не подлежи на съдебен контрол. На съдебен
контрол, според дадените разяснения, подлежи въпросът, дали между купувача и
продавача е постигнато съгласие и дали това съгласие не е засегнато от някакви
пороци. Например дали купувачът има правоспособност да купи или за него
съществува забрана съгл. чл. 2 от Закона за реда за прехвърляне вещни права върху
някои недвижими имоти.
Настоящият състав споделя изразеното становище в постановеното по реда на
чл.290 ГПК Решение № 20 от 04.05.2012 г. по гр.д.№ 1042/2010 г., Г. К., ІІ Г. О. на
ВКС, както и становищата изразени в Решение № 966 от 19.07.2007 г. по гр. дело №
1214/2006 г. на ВКС, V г.о. и Решение № 858 от 21.10.2008 г. по гр. дело № 1123/2007 г.
на ВКС, І г.о., с които възприето разбиране, че възлагането на действия за подписване
на договорите за продажба може да бъде осъществено не само чрез конкретно и пряко
писмено нареждане, но и по другите начини на управление и организация на работата,
възприети в съответния народен съвет. Според същите решения, същественото е, че
законът е допускал председателят на ИК на РНС да натоварва друго длъжностно лице
да подписва договорите за продажба, че подписалият договора е имал качеството на
длъжностно лице като заместник-председател на РНС. С оглед това не е било
необходимо изрично упълномощаване, щом договорът за продажба е подписан от
заместник-председателя на изпълнителния комитет на районния народен съвет, след
като натоварването с тази функция е чрез разпределение на функциите между
отделните ресорни ръководители. Именно и поради това в Решение № 1020 от
28.11.2008 г. по гр. дело № 3839/2007 г. на ВКС, І г.о. отново е прието, че
упълномощаването е извършено в съответствие с чл. 15, ал. 1 НПЖДЖФ (отм.),
защото заместник-председателят е подписал договора, след като е бил натоварен с тази
дейност от изпълнителния комитет, видно от представения протокол.
Следователно, следва да бъде възприето даденото с цитираните четири решения
на ВКС разрешение, според което продажбата на държавно жилище от 30.11.1971 г. е
действителна, ако договорът е подписан от заместник-председателя на Кирковски
РНС, действащ като представител на председателя на ИК на СГНС, определен чрез
разпределение на функциите между отделните ресорни ръководители и без да е
необходимо изрично упълномощаване.
Установява се, че с договор за дарение оформен с нотариален акт за дарение на
идеална част от недвижим имот № 106, том II, peг. № 21828, дело 269/ 2010 г., по описа
на нотариус С.С., наследникът С.Н. П. е дарил на брат си Г. Н. П. притежаваните от
него ½ ид.ч. от апартамент, находящ се в гр. София, ул. ****, с предишен номер 25,
заемащ целия втори етаж от сградата, построена в имота, заедно с 46,83 % ид.ч. от
общите части от сградата и толкова от правото на строеж върху мястото, където е
построена.
5
Съставен е констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 129,
том II, рег.№ 24187, дело 291/ 2010 г., по описа на нотариус С.С., с който Г. Н. П. е
признат за собственик по наследство и дарение на целия апартамент- предмет на
настоящето производство.
Със Заповед от 16.03.1998 г. на областния управител на София Област е уважено
искането на наследниците на Г.С. П. да бъдат обезщетени с компенсаторни записи
съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 и чл. 3, ал. 1 ЗОСОИ за недвижим имот, представляващ част
от дворно място от 2394 кв.м. и 75,47 % ид.ч. от двуетажна вила в с. Бояна, м.
Антовите. В заповедта е конкретизирано, че с акт за държавна собственост № 2559/
09.07.1952 г. е одържавено дворното място с обща площ 3718 кв.м. и двуетажна вила,
построена в него, от Г.С. П., както и че заповедта касае само несъществуващата реално
част от дворното място от 2394 кв.м. и 75,47 % ид.ч. от сградата, продадени с договор
от 30.09.1971 г. на Н. и В. П.и и по друга преписка на Т.Т., за които е постановен отказ
за деактуване. С оглед това и доводите на въззивника, че за имота предмет на
настоящето производство ищецът е получил компенсаторни записи, съдът намира за
неоснователни.
В производството е представен констативен нотариален акт за собственост на
недвижим имот придобит на основание давностно владение № 55, том I, рег.№ 2388,
дело 28/ 2015 г., по описа на нотариус Е.З., видно от който М. Г. П. е признат за
собственик на основание давностно владение на два недвижими имота: незастроен
поземлен имот с идентификатор 68134.1943.864- незастроен имот, находящ се в гр.
София, ул.**** с площ от 496 кв.м. с номер по предходен план 41 от кв. 13, и
незастроен поземлен имот с идентификатор 8134.1943.16, т.е. не е налице идентичност
между имотите с имота предмет на настоящия спор с кадастрален идентификатор
68134.1943.861 и с площ от 1324 кв.м. Според констатациите на експерта по приетата
пред първата инстанция СТЕ, която настоящия състав кредитира напълно по реда на
чл.202 ГПК, имот с кадастрален идентификатор 68134.1943.861 с площ от 1324 кв.м., в
който се намира процесния апартамент попада с цялата си площ от 1324 кв.м. в
очертанията на бивш имот с пл.№ 283 от к.л.615 от стария кадастрален план на
местността от около 1950 г., към който в разписната книга е посочен като собственик
„Държавно- СГНС”. Освен това, чрез представения в производството акт за държавна
собственост № 2559/1952 г. се установява, че към посочения момент в имот с пл.№ 283,
кв.13, в.з. Бояна е построена сграда – двуетажна вила състояща се от сутерен (избено
помещение) с две стаи, приземен етаж от три стаи и хол и втори етаж от две стаи и хол.
Поради това и доводите на ответника, че е придобил собствеността върху
апартамента по приращение по силата на чл.92 ЗС, съдът намира за неоснователни. С
цитираната разпоредба е предвидено, че собственикът на земята е собственик и на
постройките и насажденията в нея, освен ако не е уговорено друго. Доколкото в случая
не е установено ответникът да е собственик на земята, върху която е построена
6
сградата и апартамента, който е предмет на настоящето производство, то, доводите на
ответника че е собственик на посоченото основание се явява неоснователен.
По отношение доводите на ответника, че е придобил собствеността върху
апартамента по давност, съдът намира следното:
С Решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр. д. № 477/1992 г. на І гр. о. се приема, че
за придобиване по давност владението следва да е постоянно, непрекъснато,
несъмнено, спокойно и явно и да е продължило десет години, а с Решение № 1769 от
03.06.1996 г. по гр. д. № 2657/1995 г. на ІV гр.. на ВКС е прието, че за разграничението
дали е налице владение, или държане следва да се изхожда от фактите по делото.
Основното доказателство за установяване на придобивна давност са гласните
доказателства. Правомощие на съдът по същество е да прецени достоверността им и да
формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да
изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските
показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства, заключение
на експертизи, като се ползват и правилата на логиката. Дали е основателно позоваване
на придобивна давност, т.е. дали недвижим имот е придобит по давност, съдът
преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това
упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерението за
своене.
В случая чрез събраните пред първата инстанция гласни доказателства не се
установява ответникът да е придобил по давност имота. Така, съдът не може да приеме
за релевантни за спора показанията на свидетеля Е.Д.Г.. Последното, доколкото
същият възпроизвежда факти, които не се отнасят до процесния имот. Както сочи
свидетеля, през 2012 г.-2013 г. е извършил ремонт на покрива на къща на ответника,
която се намира в Бояна и е на етаж, етаж и половина, т.е. различна от двуетажната
къща, в която се намира апартамент. Поради непълнота в показанията му досежно
описанието на имота и съвпад/идентичност с настоящия, съдът не може да възприеме
показанията му като меродавни и значими за изясняване на спорни по делото факти, а
именно – за това дали ответникът се е ангажирал с ремонт на покрива и оградата в
имота, в който се намира апартамента. Съответно за да извърши преценка съда дали
този ангажимент по ремонт на обща част на сградата е извършен поради намерение за
своене на сградата или по други причини, които биха могли да бъдат възприети като
държане на сградата, а не владение с намерение за придобиване по давност.
От своя страна, чрез показанията на свидетеля Х.К.Х. не се установява, че
ответникът е упражнявал фактическа власт с намерение за своене на имота постоянно,
непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно и да е продължило десет години. Същият
възпроизвежда обстоятелства по това, че е отсядал да нощува на първия етаж в
сградата, а не и факти и обстоятелства досежно апартамента, находящ се на втория
7
етаж. Това дали ответника е имал ключ от втория етаж и се е качвал там не сочи за
упражнявана фактическа власт върху имота – спокойна, явна, несъмнена и
непрекъсната. Освен това дадените от свидетеля Х. показания противоречат на
показанията на свидетелите Б.Т., В.Т. и Т.Т.. От техните показания /на свидетелите
Б.Т., В.Т. и Т.Т./ се установява, че още към 1960 г. процесният апартамент е бил
ползван от семейство П.и. След като родителите Н.С. П. и В.В. П.а починали - 1993 г.
(видно от копията от удостоверенията за наследници на същите, приети по делото)
имотът бил ползван като вила основно от ищеца Г.П. и съпругата му. Посочените
свидетели са категорични, че М.П. никога не е ползвал нито апартамента, находящ се
на втория етаж, нито дворното място, където е построена сграда.
Фактическият състав на владението съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС включва както
обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент
вещта да се държи като своя. За да е налице обаче фактът на владение е необходимо в
обективната действителност да са се породили и неговите допълнителни елементи, а
именно: 1) да е постоянно - т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като
своя да нямат случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по
начин препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато - в
смисъл да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца - чл. 81 ЗС; 3) да е
несъмнено - да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я държи
за себе си; 4) да е спокойно - такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е явно -
владението е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че всеки
заинтересован да може да научи за това, да не е установено по скрит начин, тайно от
предишния владелец.
Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на
непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на
собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица
собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае,
необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот - да осъществява
физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по
стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще може да
узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме
действия по защита на собствеността си.
Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът
държи, лично или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа
власт върху вещ, която лицето не държи като своя. При държането фактическата власт
се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според
презумпцията на чл.69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я
държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна
норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички
8
гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на
собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция
в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като
психично състояние. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всички
лица и случаи, за които се отнася.
В случая не е установено в производството, че ответникът е упражнявал
фактическа власт върху имота с намерение за своене в периода от 1959 г. до настоящия
момент. Не е установено ответникът да е във фактическа власт на имота и
презумпцията на чл.69 ЗС е неприложима. Не са доказани и извършени несъмнени
действия от страна на ответника, с които да манифестира пред трети лица
собственическото отношение към вещта.
Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено като правилно.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от
страните пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 232329 от 03.10.2019 г. по гр.д. № 12248/2018 г. по
описа на СРС, 51 с-в.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от получаването му от
страните пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9