СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 13253 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 154984 от 01.07.2019 г. по гр. д. № 80403/2018
г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 42 състав, е
отхвърлен предявеният от У. „А.“ ЕАД, ЕИК*********срещу В.Д.А., ЕГН **********, иск, по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК,
с правно основание чл. 109 330, за признаване за
установено, че съществува вземане на ищеца в размер от 620 лв., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК - 10.10.2018 г. до окончателното изплащане на
вземането, относно което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр..дело № 65405/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 42 състав.
Срещу така
постановеното решение, с което предявеният иск е отхвърлен, е подадена въззивна жалба от ищеца У. „А.“ ЕАД, в която са
развити съображения за неправилност и необоснованост на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да
бъде отменено, а исковата претенция да бъде уважена изцяло. Въззивникът твърди, че неправилно първоинстанционният съд
при достигане до крайния си извод, че ответницата е с непрекъснати
здравноосигурителни права, се е позовал единствено на представените по делото
платежни нареждания за внесени здравноосигурителни вноски. Поддържа, че при
разпределяне на доказателствената тежест,
първостепенният съд не му е указал, че следва да представи и други
доказателства в подкрепа на твърдението си, че лицето е с прекъснати здравноосигуртилени права. Изразява несъгласие с
възприетото от районния съд, че е налице неизпълнение на задължението по чл.
86, ал.2, т.6 от ЗЗ. Сочи, че СРС не е взел предвид обстоятелството, че претендираната от ищеца сума за оказана медицинска помощ е
най-ниската цена, нормативно определена от НЗОК. Претендира разноски.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не
е постъпил отговор на въззивната жалба от В.Д.А..
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок
по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
същата е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите му
съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира
следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 42
състав е бил сезиран с иск, по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК,
с правно основание чл. 109 330.
Съгласно
разпоредбата на чл. 109, ал. 1, изр. 2 от Закона за здравното осигуряване
лицата с прекъснати здравноосигурителни права заплащат оказаната им медицинска
помощ. Следователно за да възникне в полза на здравното заведение субективното потестативно право за получаване стойността на болничната
помощ, следва в обективната действителност да са се осъществили следните материалноправни предпоставки (юридически факти): 1. на
пациента да е оказана медицинска помощ; 2. пациентът да е бил с прекъснати
здравноосигурителни права към момента на приемането му за лечение, като не е
заплатил повече от три дължими месечни осигурителни вноски за период от 36
месеца до началото на месеца, предхождащ месеца на оказаната медицинска помощ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗО
неосигурените лица заплащат оказаната им медицинска помощ
по цени, определени от лечебните
заведения.
Страните не спорят,
а и от представените по
делото доказателства се установява,
че ответницата е постъпила
в Клиника по нервни болести на У. „А.“ ЕАД на 29.03.2018
г.
с основна диагноза „исхемичен мозъчен инсулт без тромболиза“.
Ответницата
е била изписана
от болничното заведение на 02.04.2018
г. Няма спор, че в периода на
хоспитализацията й
е била лекувана
по Клинична пътека № 50 – Диагностика
и лечение на „исхемичен мозъчен инсулт без тромболиза“,
както и че в този период спрямо
нея са били проведени медицински процедури и изследвания по посочената клинична пътека, което се
установява и от представената медицинска документация.
Спорният
по делото
въпрос е дали ответницата
към момента на хоспитализирането й
е била с прекъснати здравноосигурителни права,
съответно дали ответната
страна дължи заплащане на оказаната
й медицинска помощ.
За установяване на това обстоятелство ищецът
е представил по делото
извлечение от НАП за здравноосигурителния
статус на В.Д.А., от което е видно, че към 29.03.2018
г. /датата на приема в У. „А.“ ЕАД/
ответницата е с прекъснати
здравноосигурителни права. От
извършената
справка в "Електронни услуги на НАП"
се установява, че неплатените здравни осигуровки са за м. октомври, ноември и декеври 2017 г., както и за м. януари 2018 г. Ищецът
представя и извлечение от
НАП за здравноосигурителния
статус на В.Д.А. към датата на
изписването й от лечебното заведение – 02.04. 2018 г., от което става ясно, че
неплатените здравни осигуровки са за м.октомври, ноември и декеври
2017 г., както и за м.януари и февруари 2018 г.
Справката
е направена служебно от лечебното заведение
в момента на постъпване на
ответницата
за лечение,
съответно при изписването й, от националната база данни на НАП за
здравноосигурителен статус на лицето.
Въззивният
съдебен състав не цени приложените на л. 10 и л. 15 по делото и представени от
ищеца извлечения
от НАП за здравноосигурителния статус
на В.Д.А., доколкото на първо място са
оспорени от ответницата още с отговора на исковата молба, и като копия на недподписани електронни документи не се ползват с
обвързваща ответната страна и съда доказателствена
сила, а и защото съдържанието им се опровергава от останалите събрани и
неоспорени по делото доказателства. Изрично се оспорва от ответницата, че към
момента на хоспитализирането й в лечебното заведения тя е била с прекъснати
здравноосигурителни права. При налични такива твърдения
от ответницата и ангажирани за
установяване на този факт доказателства
за непрекъснатите й здравноосигурителни
права, въззивният
съд не може единствено на плоскостта на представените справки от НАП да формира
извод, че ответницата към момента на приемането й в болничното заведение е била
с прекъснати здравноосигурителни права.
От приложеното по делото на л. 16 удостоверение от НАП-ТД-София, с изх. №
220231800794020/19.04.2018 г., се установява, че към 19.04.2018 г. В.Д.А. е с
непрекъснати здравноосигурителни права. В разрез със
заявеното от въззивника това удостоверение не касае
възстановяване на здравноосигурителни права, които веднъж вече са били
прекъснати, а е индиция, че към съответната дата, на
която се издава удостоверението, лицето, по отношение на което се иска
издаването му е с прекъснати здравноосигурителни права, респ. не е. В такъв
смисъл представеното удостоверение не доказва твърдението на ищеца, че едва
след исковия период /29.03.2018 г. - 02.04.2018
г./, тоест след хоспитализацията на пациента и
предоставената му медицинска помощ, ответницата е заплатила
здравноосигурителните си вноски, поради което й били възстановени, съответно
преди този момент е била с прекъснати
здравноосигурителни права.
Извод, че ответницата
не е била с прекъснати здравноосигурителни права относно релевантния
по делото период - на хоспитализацията й в болничното заведение, а именно 29.03.2018
г.
- 02.04.2018 г., се подкрепя и от
представените по делото платежни нареждания от 20.12.2017 г.; 25.01.2018 г.; 26.02.2018 г.; и 23.03.2018 г. От същите се установява,
че 20.12.2017 г. е заплатена с посочено основание „здравно осигуряване за 2017
г., месец октомври и месец ноември“, сумата от 88 лв., за периода м.10 и м.11.2017
г.; на 25.01.2018 г. е внесена сумата от 44 лв. с посочен период за плащане за здравно
осигуряване за м.12.2017 г. /от 01.12.2017 г. до 31.12.2017 г./; на 26.02.2018
г. е внесена сумата от 40 лв. с посочено период за плащане за м.01.2018 г. /от
01.01.2018 г. до 31.01.2018 г./; и на 23.03.2018 г. е
внесена вноската от 40 лв. с посочен период на плащане за м.02.2018 г. и
основание „здравни осигуровки за 2018 г., месец февруари“.
Противно на
изложеното от въззивника, от представените платежни
нареждания се установява, че към момента на хоспитализирането на ответницата в У. „А.“ ЕАД, тя не е била с
прекъснати здравноосигурителни права. Дължимите се към бюджета
здравноосигурителни вноски са били заплатени от пациента и то в период
предхождащ постъпването й в лечебното заведение. С оглед установеното по делото
обстоятелство, че ответницата към момента на хоспитализацията й не е била с
прекъснати здравноосигурителни права, доколкото всички към този момент
здравноосигурителни вноски са били заплатени, то неоснователно се претендират
от нея суми за оказаната й медицинска помощ, и претенцията на ищеца се явява
изцяло неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Независимо от възприетия
от настоящия въззивен състав извод, че ответницата
към момента на приема й в болничното заведение е била с непрекъснати
здравноосигурителни права, както по същество е приел и СРС, правилен се явява и
изводът на районния съд за недължимост от ответницата
на претендираната, на основание чл. 109, ал.1 ЗЗО сума, и поради обстоятелството, че са били нарушени правата на пациента по чл.
86, ал.2, т.6 ЗЗ във вр. с чл. 109, ал.2 във вр. с чл. 169, ал.2 от НРД 2012 г.
Въззивникът е
длъжен след като установи, че пациентът А. е бил с прекъснати
здравноосигурителни права /което обстоятелство не се доказа по делото/, да
уведоми ответника при хоспитализирането му за това, както и е длъжен по чл. 86,
ал. 2, т. 3 ЗЗ – да го информира за цената на всяка една медицинска услуга,
манипулация, лечение и лекарствените продукти в болничната помощ. По делото
няма данни и доказателства въззивникът да е изпълнил
тези си задължения, с което е нарушил правата на въззиваемия
като пациент, като го е лишил от възможността да възстанови
здравноосигурителните си права като плати неплатените до момента вноски,
съгласно чл. 109, ал. 2 и 3 ЗЗО, да се откаже от лечението или да избере друго
лечебно заведение.
Според постоянната
съдебна практика /обективирана в определение №
378/14.04.2016 по дело № 903/2016 на ВКС, ГК, IV г. о и др. / разпоредбите на
чл. 109 330 не следва да се разглеждат изолирано от останалите разпоредби в
закона, касаещи правата на пациентите. Съществува връзка
/"корелация") между правото на пациента по чл. 86, ал. 2, т. 6 от
Закона за здравето да бъде информиран за всички услуги и цени в лечебното
заведение и задължението му по чл. 109, ал. 1 330 за заплащане на оказаната му
медицинска помощ, ако е с прекъснати здравноосигурителни права. Пациентът
следва да е наясно е цената, която ще бъде длъжен да заплати за оказаното му
лечение, за да може да прецени /и с оглед на цената/ дали иска предоставянето
на медицинската услуга или не. Смисълът на уведомяването по чл.
86, ал. 2, т. 3 ЗЗ на
пациента при приемането му в болницата, е лицето да
е
наясно, че към датата на
постъпване в болничното заведение е с прекъснати здравноосигурителни права,
и съответно информирането му,
че ако не
възстанови статуса си преди датата
на дехоспитализация, следва да заплати
стойността на оказаната му медицинска
помощ. Разпоредбата на чл.
86, ал. 2, т. 3 ЗЗ цели пациентът да е
запознат, че ако не заплати здравноосигурителните си вноски, ще трябва да
заплати за извършените услуги по ценоразписа на лечебното заведение,
като чрез задължението за уведомяване по чл. 86,
ал. 2, т. 3 ЗЗ, на пациента се осигурява възможност да бъдат
платени своевременно
дължимите здравноосигурителни
вноски.
Липсват представени
по делото доказателства, че ищецът е
изпълнил задължението си да информира ответницата за цената на всяка една
медицинска услуга, манипулация, лечение и лекарствените продукти в извънболничната и болничната помощ. Няма данни за
уведомяване на ответницата нито в момента на постъпването й в болницата, нито
по време на престоя й там, нито при изписването. По този начин, нарушавайки
правата на пациента, ищецът го е лишил
от възможността да възстанови здравноосигурителните си права, като плати неплатените
до момента вноски, да се откаже от лечението или да избере друго лечебно
заведение. След като ищецът не е изпълнил задължението, то той не би могъл да
се възползва от собственото си виновно поведение за сметка на ответницата,
поставяйки я в крайно неблагоприятно положение и лишавайки я от възможност да
изпълни задължението си за плащане на дължимите здравноосигурителни вноски и
възстановяване на здравноосигурителните си права.
При липсата на
ангажирани по делото от страна на ищеца доказателства, че е изпълнил
задължението си да уведоми ответницата, при приемането й в болницата, че следва
да заплати за извършените услуги по ценоразписа на лечебното заведение, и по
този начин я е поставил в невъзможност да плати своевременно дължимите здравноосигурителни
вноски, то за бездействието си следва да понесе разноските за лечението й.
Следователно въззивникът
не е доказал по делото и другата
предпоствка за уважваване на претенцията
му, а именно изпълнение на задължението по чл.
86, ал. 2, т. 3 ЗЗ за уведомяване. И
на това основание искът следва да се отхвърли.
Приетото от
настоящия съдебен състав становище, че към момента на хоспиталицацията
в лечебното заведение, пациентът не е бил с прекъснати здравноосигурителни
права, доколкото е внесъл за релевантния период всички дължими вноски към
бюджета на здравното осигуряване, и съответно не може от него да се ангажира
отговорност за заплащането на оказаната му болнична помощ, както и констатираното неизпълнение на
задължението на ищеца по чл. 86, ал.
2, т. 3 ЗЗ, прави безпредметно обсъждането на останалите наведени
от въззивника във въззивната
жалба доводи за порочност на атакуваното първоинстанционно
решение.
Поради съвпадане изводите
на двете инстанции, въззивната жалба като
неоснователна следва да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд - потвърдено като правилно и
законосъобразно.
По
разноските:
При този изход на спора право
на разноски има въззиваемата страна, която обаче не
претендира такива, поради което не следва да й се присъждат. При този изход на делото въззивникът
няма право на разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 154984 от
01.07.2019 г. по гр. д. № 80403/2018
г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
42 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.