РЕШЕНИЕ № 2600663
гр.
Кюстендил, 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
в открито заседание от девети
март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН
ВАСИЛЕВ-мл. съдия
При участието на секретаря С. Ц. като разгледа
докладваното от младши съдия Василев в. гр. д. №462/2020 г. по описа на Окръжен
съд - Кюстендил и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 268 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалбa с вх. №260106/31.08.2020г. от К.С.п., ЕГН:**********,
адрес: ***, чрез адв. А. А., против решение от 03.08.2020г., постановено по
гр.д. №391/2020г. по описа на Районен съд – Дупница.
С атакувания първоинстанционен акт е
осъдена П. да плати на М. сума в размер на 1000 лв,. – обезщетение за причинени
неимуществени вреди в резултат на действия на П., чрез използвани обидни думи в
писмо от 15.02.2019г., ведно със законна лихва от датата на увреждането –
15.02.2019г. до окончателното изплащане на сумата. П. е осъдена и за разноски в
размер на 400 лв.
Жалбоподателят намира
атакуваното решение за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Тя нямала
намерение да обиди и уязви въззиваемия. Въпросното писмо съдържало единствено оценки и мнения, което
било допустимо с оглед нормата на чл.39, ал.1 от Конституцията на Република
България. Противно на това съдът бил приел, че поведението на П. било
противоправно. Цитираните в жалбата изрази били оценъчни съждения, не приписвали
извършването на престъпления или дисциплинарни нарушения и не можели да се
определят като клеветнически твърдения и не можело да се ангажира отговорността
й по чл. 45 от ЗЗД. В писмото нямало обидни квалификации или позорно
обстоятелство. Обидата била обективно качество и не зависела от субективното
отношение на определено лице към казаното за него и без значение за спора по
делото било дали ищецът се е засегнал. Писмото от 15.02.2019г. не противоречало
и на разпоредбата на чл. 10, т. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи. Тази норма осигурявала свободна оценка на фактите и
възможността тя да се отстоява. Деянието, цитатите, не съставлявало
престъпление. Съдът пропускал, че писмото от 15.02.2019г. било в отговор на защита на интереси на етажна собственост,
на която въззивницата била управител. Въпросното писмо било в отговор на писмо
от въззиваемия от 01.02.2019г. по своето съдържание писмото от 15.02.2019г.
съдържало лични оценки и мнение в резултат на субективни нейни оценки и
възприятия по отношение на въззиваемия. С това упражнила конституционното си
право на отговор, защитавайки интересите на етажната собственост. Начинът на
мислене не можел да се криминализира. С него не била осъществила престъпление
нито от обективна, нито от субективна страна, нито пък деянието й било
противоправно. ЕСПЧОС следвал постулатите на чл.10 от КПЧОС. Съгласно
практиката на ВКС и ВС следвало да се прави разграничение между разгласяването
на позорни обстоятелства от правото на изразяване на лична позиция и мнение на
личността. Предмет на престъплението
клевета можели да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носели
информация за конкретно определено обстоятелство или явление, което да
предизвикало отрицателна оценка на обществото или да преписва извършването на
престъпление. Във въпросното писмо не се съдържали твърдения за позорящи честта
и достойнството на ищеца обстоятелства. Действията на въззивницата били
съобразени с нормата на чл.39 от Конституцията на Република България. Извадените
от писмото цитати не покривали фактическия състав на непозволено увреждане –
противоправно деяние, вреда, вина и причинна връзка между деянието и вредата.
При липсата на един от елементите се стигало до неоснователност на претенцията.
Поведението било противоправно, когато
били допуснати нарушения на предписани или общоприети правила. Отговорността
при непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД се пораждала тогава, когато има
увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие
на едно лице, т.е. да е установена причинната връзка между виновното и
противоправно поведение и увреждането. В конкретния случай нямало противоправно
поведение от страна на ответницата, в резултат на което да били настъпили
вреди, при което положение само може да се ангажира отговорността на последния.
Деликтната отговорност предполагала да бъдат обезщетени виновно причинените
вреди, но само ако действието, което ги било причинило е противоправно, каквато
противоправност в случая не се установявала. Предприетите от ответника действия
- написването и изпращането лично до въззиваемия на писмо, не съставлява
противоправни действия. Определеното обезщетение по делото било явно
несправедливо по размер и изцяло несъответстващо на изискванията на справедливостта.
Решението било постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и делото следвало да се върне на друг състав на
Районен съд - Дупница поради следните съображения: с писмена молба от К.П. било
поискано от първоинстанционния съд да отмени протоколно определение от
24.07.2020г. с което бил даден ход на делото и било обявено същото за решаване,
като с определение от 31.07.2020г. съдът я оставил без уважение. Изложеното в
определението било неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и ограничаващо правото на защита на
ответницата. Ответницата била подала лично в срок писмен отговор по делото като
в същия била посочила за съдебен адрес:*** чрез адв.А.А., видно от кориците на
делото липсвало упълномощаване адвокатът да е и съдебен адрес, предвид на което
ответницата не била редовно призована за датата на съдебно заседание. По делото
липсвали представени доказателства за представителната власт на пълномощника,
предвид което при липса на упълномощен процесуален представител, съгласно чл.
32, т. 1 ГПК, то книжата по делото следвало да бъдат връчени на страната. В
настоящия случай била неприложима разпоредбата на чл.39, ал. 1 от ГПК. С посоченото
протоколно определение бил даден ход по същество на делото, даден бил ход на
устните състезания и същото било обявено за решаване, поради това, че
съгласно определение от 16.06.2020г. постановено в закрито съдебно заседание,
съдът бил допуснал събирането на гласни доказателствени искания като в същото
обаче съдът не бил обявил срок за събирането им, предвид което изцяло
незаконосъобразно и при съществено процесуално нарушение същият е пристъпил към
разпит на свидетелите в първото съдебно заседание и бил обявил делото за
решаване.
Препис от въззивната жалба е получена от въззиваемия, който в
законоустановения срок е депозирал писмен отговор. Иска се отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна
и съответно да се потвърди първоинстанционния съдебен акт - като правилен и
напълно законосъобразен. Районният съд правилно и законосъобразно уважил
предявения иск от въззиваемия И.М., като основателен и доказан, правилно
преценявайки събраните по делото доказателства както поотделно, така и в
тяхната съвкупност.
Първоинстанционният съд бил приел, че са
налице всички кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на
въззивника на посоченото правно основание - чл. 45 от ЗЗД, с изключение на
вината, която се предполага. Съдът правилно бил достигнал до извода, че в
случая от ответната страна били използвани всички описани в исковата молба
обидни думи и изрази. Използваният стил бил язвителен, ироничен и саркастичен,
като основното намерение на ответника-въззивник
било да обиди и уязви ищеца-въззиваем.
Неоснователни и незаконосъобразни били доводите на
въззиваемата страна за неправилност на решението, описани във въззивната жалба,
че използваните от К.П. епитети нямали обиден характер, а действията й не били
противоправни. Неоснователни били твърденията, че действията на К.П. били в
рамките на правото й на мнение и гарантираната й свобода на изразяване. В
жалбата са приложени тълкувания на
използвани в писмото изрази, съгласно български тълковен речник. На база съдържащите
се описания в речника се сочи, че използваните изрази били изключително обидни
епитети, от друга страна изписани били умишлено и целенасочено, с цел да
засегнат честта и достойнството на същия. Тези действия на въззивницата били
нанесли неимуществени вреди на въззиваемия, доказани в първоинстанционното
производство и описани в решението на съда - въззиваемият преживял силна
емоционална травма, чувствал се унижен, странял от съседите, оплаквал се от
безсъние, като тези негативни преживявания продължили дълго време, а след
случая се били проявили и здравословни проблеми при същия.
Правилно първоинстанционният съд бил постановил, че с
използваните обидни думи и изрази П. била
накърнила правата и доброто име на М. и поведението й било противоправно. В чл. 39 - 41 от Конституцията на Република България и в чл. 10 от КЗПЧОС било прогласено
правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и
разпространява информация. В обсега на това право се включвала свободата всеки
да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или
информация независимо от начина на изразяване. Това било едно от основните
права на личността. Това право не било
абсолютно. Самите норми, които го прокламират, въвеждали някои
ограничения, като не позволявали то да бъде използвано за накърняване и
засягане на изрично изброените права и интереси, а също и в общия за всички
права чл. 57, ал. 2 от КРБ, който не допускал злоупотреба с тях, както и
упражняването им, ако се накърнявали права или законни интереси на друг. Такова
ограничително основание се съдържало и в текста на чл. 10, т. 2 от КЗПЧОС,
допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от
процедури, условия, ограничения или санкции, които били предвидени в закона,
необходими били в едно демократично общество и били в интерес на надлежно
указаните цели. Сред ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на
правото на свобода на изразяване на мнения, основният закон изрично посочвал
присъщите за личността - чест, достойнство, добро име. Те именно били обект на посегателство при нанасяне на обидата, какъвто бил и настоящият случай. Поради това гражданската отговорност
за обида и клевета като средство за защита на честта, личното достойнство и
доброто име представлявало такова ограничение на правото на свобода на
изразяване на мнения, което било допустимо и от КРБ, и от КЗПЧОС. Негативните
оценки за определена личност не пораждали отговорност, ако не засягали пряко
достойнството на личността, т.е. ако не осъществявали състава на обидата.
Записаните в писмото на П. епитети представлявали обидни квалификации и
пораждали нейната деликтна отговорност към М.. Правилно съдът бил преценил, че
е изпитал тежко оскърбление, психически и физически дискомфорт, унижение,
засягане на честта, достойнството, авторитета. П. в качеството й на управител
на етажната собственост, била длъжна да е посредник в етажната собственост в
уреждането и преустановяването на конфликти, да уважава мнението на всички собственици
на общи части, да балансира между различните мнения и интереси, а не чрез
обидни и унижаващи личността действия и квалификации да „упражнява
конституционно гарантираното й право на отговор във връзка със защита на права
и интереси на етажната собственост“, както било посочено във въззивната
жалба. Неоснователно
било възражението на въззивната страна, че сумата в размер на 1000 лв. била
несъответстваща на изискванията на справедливостта.
Коментира се в отговора т. 11 от ППВС № 4/1968 г.,
доразвита в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 от ГПК, според която
понятието „справедливост” не било абстрактно, а свързано с цялостна преценка на
обективно съществуващи конкретни обстоятелства, като било необходимо да се
съобразят следните общи критерии: характер и тежест на увредите, обстоятелства,
при които били настъпили, интензитет и продължителност на болки и страдания,
физически и психически последици от увреждането, както и общественото разбиране
за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, отчитане на
конкретните икономически условия в страната и т.н. Неоснователно било
оплакването, съдържащо се във въззивната жалба, за постановяване на
първоинстанционното решение в нарушение на съдопроизводствените правила. С
писмения отговор било представено пълномощно за процесуално представителство по
делото от адв. А. *** със служебен адрес за призоваване гр. ***, ул. „***“ № ***,
което не се отричало от насрещната страна. Призовката за съдебно заседание била
получена на 29.06.2020 г. лично от адв. А., съответно страната се считала за
редовно призована за открито съдебно заседание.
Цитира се решението на ВКС, съгласно което когато страната
има пълномощник по делото, връчването на съдебни книжа се извършва на
пълномощника. От разпоредбата на закона следвало, че в този случай съдът няма
задължението да изпраща призовка на страната, освен ако пълномощията на
адвоката не били оттеглени или пълномощникът не е направил отказ от
упълномощаване, за което съдът да е уведомен, Съгласно чл. 51, ал. 1 от ГПК,
във връзка с чл. 45 от ГПК, връчването на адвокат, в качеството му на
процесуален представител на страната, е приравнено на лично връчване. При
случай на оттегляне на пълномощия или отказ от пълномощия, съдът щял да е
задължен да изпрати лично на страната съдебните книжа, тъй като в този случай
не можело да се приложи правилото на чл. 39, ал. 1 от ГПК за връчване на
представител. Пълномощията на адв. А. не били оттеглени и същата и към момента
била процесуален представител на П..
В съдебно заседание страните редовно
призовани, явява се процесуалния
представител на въззивницата – адв. Т.. Сочи се, че били налице процесуални нарушения
при разглеждане на делото пред Районен съд – Кюстендил. В процесното писмо не
се съдържали обидни думи и квалификации, липсвали доказателства за претърпени
неимуществени вреди. Намира за неоснователна претенцията за разноски, тъй като
липсвало активно процесуално представителство от страна на процесуалния
представител на въззиваемия.
Въззивният съд, след като обсъди доводите на
жалбоподателя и въззиваемия, след проверка
на данните по делото, съобрази следното:
Страните
по спора живеят в сграда, находяща се в гр. ***, ул. „***“ №***. Към момента на
възникване на спора – 15.02.2019г. П. е била управител на етажната собственост.
Въззивницата К.П. е отправила писмо с означена дата 15.02.2019 г. до И.К.М. /
л.8-12 от гр.д. 3391/2020 г. по описа на ДРС/. Авторството на писмото се
потвърждава от писмения отговор на К. П. / л.20-23/. В писмото се съдържат следните изрази „никой от тях /за съседите в
етажната собственост/ не се е държал толкова нагло, безпардонно и
неадекватно…“ - т. 1 от писмото. В т. 4
от писмото е отразено към М. „Вие се държите незряло и неадекватно и не
разбирате това, само вие се опитвате да „надхитрите системата“ като типичните
байганьовци“, в т.6 е записано, че „жената, с която живеете, майсторът Ви,
който е и Ваш „гост и приятел“, доста безсрамно и безскрупулно си играете с
лъжата“, както и „с голяма част от съседите ви хванахме в доста такива лъжи още
при първите си допири с вас и вашата пошлост“ и в т.6.2 се съдържа заявление към
М. „съответно сте затънали в „екскременти“ (т.е. лъжите си) до ушите“, в т. 7
от писмото се съдържа сравнение „като някакви селяндури“.
По
делото е разпитан един свидетел – Д. С., която към момента на разпита –
24.07.2020 г., е била във фактическо съжителство с въззиваемия М.. От
показанията й се установява, че М. след възприемане на съдържанието на писмото
от П., получено от него на 15.02.2020 г. е бил шокиран и унижен. Почувствал се
травмиран и имал неспокоен сън. Изложени са твърдения за породени здравословни
проблеми – повишена кръвна захар и подагра.
От правна страна
съдът намери следното:
Жалбите са подадени в срок, от надлежни страни, процесуално допустими са,
платена е дължимата държавна такса, поради
което съдът пристъпи към разглеждане на тяхната основателност. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269, изр. второ от ГПК
съдът е ограничен в преценката си за правилност на атакуваното решение
според изложеното във въззивната жалба.
Съгласно
нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е
причинил другиму. С оглед алинея втора на същия текст вината на извършилия
деянието се предполага и оборването на презумпцията е в тежест на ответника. За
успешното провеждане на иска по чл. 45 от ЗЗД от страна на ищеца следва да бъде
доказано следното:наличието на деяние – в случая обидните твърдения на П.;
противоправността на деянието; настъпили за ищеца неимуществени вреди и връзка
между деянието и вредите. Липсата, на което и да е от горните, води до
неоснователност на претенцията.
По оплакването,
че писмото от 15.02.2019 г. не съдържало обидни и клеветнически твърдения
спрямо М.:
Посочените
цитати от писмото не могат да бъдат квалифицирани като клеветнически, тъй като с
тях не се разгласява позорно обстоятелство, нито се приписва извършване на
престъпление. В исковата молба на М., обаче, не се съдържа искане за присъждане
на обезщетение в следствие на клеветнически твърдения, а на обидни такива. Дали
твърденията са обидни следва да се изхожда от извода налице ли е отрицателно
засягане на честта или достойнството на лицето. Посочените цитати, както и
районният съд правилно е съобразил, представляват оскърбителни, грозни епитети,
насочени да уязвяват самочувствието на адресата им. Тонът в цялото писмо, макар
да се преценяват отделни цитати в него, поради формулираното в петитума искане,
е арогантен, надменен и е явно демонстрираното чувство на превъзходство и
назидателност. Следва да се посочи, че несъгласието на П. относно начина на
ползване на асансьора от М., е могло да бъде изразено и без непременното
използване на толкова експресивни епитети и без междусъседските емоции да
придобиват толкова междуличностен характер. За обидния характер на цитираните в
писмото изявления, се установява и чрез справка в тълковния и синонимен речник:
пошлост – простащина, вулгарност; неадекватен
- който не съвпада с нормалното /по-надолу ще се поясни защо това не е обида
спрямо М./; селяндур - невъзпитан и
необразован човек; затънал в екскременти - който отправя грозни и неверни
твърдения по адрес на другиго; байганьовщина – синоним на дебелащина и
простащина. Видно от посоченото е силно отрицателния и язвителен заряд на
цитатите от писмото от 15.02.2019 г., несъмнено целящи засягане на честта и
достойнството на М..
Що
се касае до твърдението „никой от тях /отнася се за съседите в етажната
собственост/ не се е държал толкова нагло, безпардонно и неадекватно”, то
същото не съдържа обида за М., тъй като от контекста, в който е употребено това
изявление става ясно, че съседите им нямат такива качества. Доколкото М. не е
назован да има тези качества, то липсва както деяние /за тези думи/, така и
противоправност.
Според
трайната съдебна практика на ВКС, както и в чл. 10 КЗПЧОС, е посочено правото
на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси и получава информация.
В този смисъл всеки човек има право да изразява мнение и свои идеи, което право
не е абсолютно. Упражнявайки това право не може да се засягат правата и
законните интереси, в това число честта, достойнството и доброто име на другиго
– чл.39, ал. 2 от КРБ. Т. е. свободата на изразяване не е безгранична, а е
забранено отрицателното засягане на честта или достойнството на другиго.
Личните оценки са приемливи, но не и когато съставляват обидни квалификации.
По оплакването
за недоказаност на неимуществените вреди:
По
делото е разпитан един свидетел – Д. С., която е във фактическо съжителство с
въззиваемия М.. Това налага преценката на достоверността на обясненията й да
бъде в светлината на чл. 172 от ГПК и не може
изначално, при липса на противоречащи други доказателства да не бъдат
кредитирани показанията й. От посоченото от нея може да се направи извода, че
съдържанието на процесното писмо от 15.02.2019 г. е породило такова душевно
смущение, че е бил накърнен сънят на М., той е бил разтревожен и травмиран в
една не тежка степен. Настоящата инстанция намира, че при правилно
разпределената доказателствена тежест ищецът /сега въззиваем/ успешно е доказал
характера и размера на неимуществените вреди, които е понесъл, посредством
допустимо доказателствено средство, каквото е разпитът на свидетел. С оглед
обстоятелството, че претенцията е за неимуществени вреди, то приложимата норма
на чл. 52 от ЗЗД повелява / както и разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г./, че размерът се определя от съда по
справедливост, в рамките на поисканата сума. На тази база КОС намира, че следва
да бъде потвърден размерът от 1000 лв. Претърпените вреди се изразяват в
накърнената емоционална стабилност на М. и нарушения в съня, като не може да
бъдат кредитирани твърденията, че в следствие на писмото същият е повишил
стойностите от кръвна захар и се е разболял от подагра. За последните две
липсват доказателства установяващи, че са породени именно от обидното
съдържание в писмото. Въпреки, че за
един от изразите в писмото - „никой от тях не се е държал толкова нагло,
безпардонно и неадекватно” се посочи, че не съставлява обидно съдържание, адресирано към М., то с оглед останалите, за които
се приема, че са с обиден характер и вземайки предвид характера на вредите, то
настоящата инстанция ще потвърди решението в присъдения размер от 1000 лв.
Ето
защо, настоящият съдебен състав ще потвърди атакуваното решение от 03.08.2020 г.,
постановено по гр. д. №391/2020 г. по описа на Районен съд – Дупница, като
правилно
По разноските:
С оглед изхода делото и на основание чл. 78 от ГПК
на въззиваемия се дължат разноските, които са направени, поискани пред съда и
доказани. В случая пред КОС липсват доказателства за платено адвокатско
възнаграждение от негова страна за въззивната инстанция. С молба до съда
процесуалният представител на въззиваемия е поискал присъждане на адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция на основание Наредба №1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Това искане е неоснователно
и ще бъде оставено без уважение. Поради това, съдът няма да постанови
осъдителен диспозитив по отношение на разноски във въззивната инстанция.
По обжалваемостта:
С оглед характера на производството и размера на
гражданския иск – 1000 лв., то настоящото решение не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо от ГПК.
Водим от горното, настоящият съдебен състав на
Окръжен съд – Кюстендил,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
от 03.08.2020 г., постановено по гр. д. №391/2020 г. по описа на Районен съд –
Дупница.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.