Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 23.11.2020 г.
СГС, VI-4 състав, в открито съдебно заседание на шести ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ЧОМПАЛОВ
При участието на секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното от съдия Чомпалов т. д. № 1947/18 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
СГС е сезиран с искова молба от „С. Лтд“, с която са предявени срещу длъжника „К.“ ООД- в несъстоятелност искове с правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ, вр. с чл.99 ал.1 ЗЗД, чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, с които се иска да се установи съществуването на вземания на ищеца срещу ответника, който е длъжник в производството по несъстоятелност. Твърди се от ищеца, че на 23.03.2013 г. между „Б.Т.И.“ АД и длъжника „К.“ ООД е сключен договор за заем, по който на длъжника е предоставена в заем сума от 8 800 000 лв. срещу задължение за връщането й, както и заплащането на договорна лихва от 8 % на година. Сочи се, че сумата е била платена на заемателя с платежно нареждане от 29.03.2013 г. С доп.споразумение от 28.03.2014 г. е уговорен заем за 150 000 лв., а сумата е платена на заемателя с платежно нареждане от 04.03.2014 г. Ответникът е платил частично и остава да дължи сумата от 2 237 675 лв. На 14.06.2016 г. е сключен договор за цесия, с който „Б.Т.И.“ АД е прехвърлил на ищеца вземанията по заема срещу длъжника, който на 14.02.2017 г. е подписал споразумение, в което е признал задължения от 2 237 675 лв. – главница, 888 630,51 лв. – лихва за периода 21.03.2013 г. – 14.02.2017 г., и неустойка от 223 767,50 лв. Вземанията са били предявени от ищеца в производството по несъстоятелност на длъжника и са включени в списъка с приети вземания, но по възражение на кредитора „К.т.б.“ АД-в несъстоятелност съдът по несъстоятелността по т.дело N 1326/17 г. на СГС с определение от 12.09.2018 г. ги е изключил от списъка с приети вземания. Иска се от ищеца да се установят вземанията му срещу длъжника в размер на 2 237 675 лв. – главница, 888 630,51 лв. – лихва за периода 21.03.2013 г. – 14.02.2017 г., неустойка от 223 767,50 лв., както и вземане в размер на 194 429,09 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 15.02.2017 г. – 13.03.2018 г.
Ответникът „К.“ ООД- в несъстоятелност, призован по реда на чл.50 ал.2 ГПК, не е подал писмен отговор и не взема становище по исковете.
Синдикът на длъжника е подал писмен отговор, с който оспорва исковете с възражението, че не са представени доказателства за реално получаване на сумите по заема.
На основание чл.218 ГПК, вр. с чл. чл.694 ал.4, изр.2-ро ТЗ „К.т.б.“ АД-в несъстоятелност е конституирана като трето лице на страната на ответника длъжник. Оспорват се исковете с довода, че договорът за заем е реален, но от представените доказателства не се установява цедентът да е предал реално на длъжника сумата по заема. Сочи се, че няма данни да е била заверена сметката на длъжника със сумите по платежните нареждания.
Представен е договор за паричен заем от 29.03.2013 г., от който се установява, че между „Б.Т.И.“ АД и ответника „К.“ ЕООД /сега в несъстоятелност/ е постигнато съгласие „Б.Т.И.“ АД да предостави на „К.“ ЕООД заем в размер на 8 800 000 лв., която сума да се върне в срок до 29.03.2014 г. срещу лихва от 8 % годишно. Уговорено е сумата по заема да се преведе по банков път на заемателя „К.“ ЕООД.
С анекс от 28.03.2014 г. страните по договор за заем са се съгласили действието на договор да се продължи до 29.03.2014 г.
Представено е допълнително споразумение от 03.04.2014 г., от което се установява, че Т.И.“ АД и ответника „К.“ ЕООД са се съгласили да се увеличи размерът на заема със 150 000 лв.
Представено е преводно нареждане от
29.03.2013 г., в което се сочи, че „Б.Т.И.“ АД е наредил да се преведе по
сметка на „К.“ ЕООД сумата от 8 800 000 лв. – по договор.
Представено е преводно нареждане от 04.03.2013 г., в което се сочи, че „Б.Т.И.“ АД е наредил да се преведе по сметка на „К.“ ЕООД сумата от 150 000 лв. – по договор.
Представен е договор за прехвърляне на вземане от 14.06.2016 г., от който се установява, че „Б.Т.И.“ АД е прехвърлил на „С. Лтд“ вземания срещу „К.“ ЕООД в размер на 3 002 915,02 лв., от които главница в размер на 2 237 675 лв. и лихва в размер на 765 240,02 лв. по договор за заем от 29.03.2014 г. и доп.споразумение към него от 04.03.2014 г.
С уведомление от 14.06.2016 г. „Б.Т.И.“ АД е съобщил на длъжника „К.“ ЕООД цесията на вземанията.
Представено е влязло в сила решение от 09.01.2020 г. на СГС по т.дело N 1502/18 г., с което сключеният на 14.06.2014 г. между „Б.Т.И.“ АД и „С. Лтд“ договор за цесия е обявен по предявен от синдиците на„К.т.б.“ АД-в несъстоятелност иск с правно основание чл.60б ал.1 ЗБН за относително недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „К.т.б.“ АД-в несъстоятелност.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на спора пред първоинстанционния съд са искове с правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ, вр. с чл.99 ал.1 ЗЗД, чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Ищецът има качеството на кредитор, който е предявил процесните вземания в производството по несъстоятелност на длъжника „К.“ ЕООД, но с определение от 12.09.2018 г. по т.дело N 1326/17 г. на СГС, вписано на 12.09.2018 г. в ТР по партидата на длъжника „К.“ ЕООД- в несъстоятелност, вземанията му са изключени от списъка с приети вземания на кредиторите. Следователно за ищеца е налице правен интерес да води специалния установителен иск по чл.694 ТЗ, който е предявен на 25.09.2018 г. - в преклузивния 14-дневен срок по чл.694 ал.6 ТЗ.
Претендираните от ищеца в качеството на цесионер вземания произтичат от договор за заем от 29.03.2013 г. и доп.споразумение към него от 03.04.2014 г., сключени между цедентът на ищеца „Б.Т.И.“ АД и длъжника. Договорът за заем е реален, а елементите от неговия фактически състав са 1. съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и 2. предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Доказателствената тежест за пълно и главно установяване на елементите от фактическия състав на договора заем се носи от кредитора ищец, който като цесионер е частен правоприемник на заемодателя.
В подкрепа на повдигнатото в исковата молба фактическо твърдение за реално предаване на паричните суми е представено преводно нареждане от 29.03.2013 г., в което се сочи, че заемодателят „Б.Т.И.“ АД е наредил да се преведе по сметка на „К.“ ЕООД сумата от 8 800 000 лв. – по договор, както и преводно нареждане от 04.03.2013 г., в което се сочи, че „Б.Т.И.“ АД е наредил да се преведе по сметка на „К.“ ЕООД сумата от 150 000 лв. – по договор. От страна на синдика и на третото лице „К.т.б.“ АД-в несъстоятелност, конституирано на основание чл.218 ГПК, вр. с чл.694 ал.4, изр.2-ро ТЗ на страната на ответника длъжник, е направено оспорване на представените с исковата молба преводни нареждания, но от страна на ищеца, който носи доказателствената тежест, не са представени доказателства за факта, че сметката на длъжника „К.“ ЕООД е била заверена със сумите по преводните нареждания. След като не се доказа, че сметката на длъжника е била заверена, съдът приема, че фактическият състав на чл.305 ТЗ, вр. с чл.75 ал.3 ЗЗД не е осъществено в пълнота. Следователно не е налице извършено от заемодателя „Б.Т.И.“ АД безкасово плащане на паричните суми, които съдът приема, че не са постъпили по сметката на длъжника „К.“ ЕООД /сега в несъстоятелност/. Не е извършено „предаване“ на парите по смисъла на чл.240 ал.1 ЗЗД.
След като не се доказа „предаване“ на паричните суми от заемодателя на длъжника, съдът приема, че между „Б.Т.И.“ АД и длъжника „К.“ ЕООД не е възникнало валидно облигационно правоотношение по договора за заем от 29.03.2013 г. и сключеното към него доп.споразумение от 03.04.2014 г. / решение № 444 от 19.02.2016 г. по гр.д. № 5212/2013 Г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр.д. № 1727/2009 г., Г. К., ІV Г. О.на ВКС, решение № 141 от 08.03.2010 г. по т.д. № 798/2008 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/. Това означава, че в полза на цедента „Б.Т.И.“ АД, който е праводател на ищеца, не са възникнали срещу длъжника вземания по заемно правоотношение. Следователно сключеният между „Б.Т.И.“ АД и „С. Лтд“ договор за прехвърляне на вземане от 14.06.2016 г. не поражда прехвърлителен ефект и не води до придобиване на вземания от цесионера– „Nemo plus juris ad alium transferre potest quam ipse habet“ /„никой не може да прехвърли другиму повече права, отколкото сам притежава“/.
По делото е представено споразумение от 15.02.2017 г., с което ищецът и ответникът са се съгласили, че в полза на ищеца съществуват вземания по процесния договор за заем и сключеното към него допълнително споразумение. Споразумението от 15.02.2017 г. съдържа признание на длъжника „К.“ ЕООД- в несъстоятелност за получаване на парите от заемодателя цедент и може да има доказателствена сила в отношенията между ищеца и ответника цесионер, но направеното признание не може да се противопостави на конституираното по реда на чл.694 ал.4, изр.2-ро ТЗ трето лице, имащо качеството на кредитор в несъстоятелността на длъжника „К.“ ЕООД.
При тези факти съдът намира, че в полза на ищеца в качеството на цесионер не съществуват срещу ответника длъжник вземания, произтичащи от процесния договор за заем и сключеното към него доп.споразумение.
За пълнота на изложението следва да се спомене следното – с влязло в сила решение от 09.01.2020 г. по т.дело N 1502/18 г. на СГС сключеният на 14.06.2014 г. между „Б.Т.И.“ АД и „С. Лтд“ договор за цесия е обявен за относително недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „К.т.б.“ АД-в несъстоятелност по предявен от синдиците на „К.т.б.“ АД-в несъстоятелност иск с правно основание чл.60б ал.1 ЗБН. Според нормата на чл.60б ал.2, изр.1-во ЗБН, в случай че сделката по ал. 1 бъде обявена от съда за недействителна, третото лице губи качеството си на кредитор спрямо други лица, ако вземането му се основава на придобити в резултат на тази сделка права. След като искът по чл.60б ал.1 ЗБН е уважен и договорът за цесия е обявен за относително недействителен, третото лице, придобило вземането - цесионерът „С. Лтд“, е изгубило качеството на кредитор спрямо длъжника „К.“ ООД- в несъстоятелност. Това е друго основание за отхвърляне на предявените от ищеца в качеството на цесионер установителни искове.
С оглед на изложеното съдът намира, че предявените искове по чл.694 ал.2, т.2 ТЗ, вр. с чл.99 ал.1 ЗЗД, чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.86 ЗЗД следва да се отхвърлят.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „С. Лтд“ срещу „К.“ ООД- в несъстоятелност искове с правно основание чл.694 ал.2, т.2 ТЗ, вр. с чл.99 ал.1 ЗЗД, чл.240 ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.86 ЗЗД и чл.92 ЗЗД за установяване на вземане в размер на 2 237 675 лв. – главница; вземане в размер на 888 630,51 лв. – договорна лихва за периода 31.03.2013 г. – 14.02.2017 г.; вземане в размер на 223 767,50 лв. – неустойка и вземане в размер на 194 429,09 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 15.02.2017 г. – 13.03.2018 г., произтичащи от договор за паричен заем от 29.03.2013 г. и допълнително споразумение към него от 03.04.2014 г., сключени между „Б.Т.И.“ АД и „К.“ ЕООД /сега в несъстоятелност/, които вземания са придобити от „С. Лтд“ по сключен с „Б.Т.И.“ АД договор за цесия от 14.06.2016 г.
ОСЪЖДА „С. Лтд“, вписан под номер 155074 в Регистъра на търговски дружества на Р.**********, Виктори, Мае, Сейешели, да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 35 906,77 лв.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: