Р Е Ш Е Н И Е
№ 136
гр. С., 25 февруари
С. районен съд, гражданска колегия, в публично заседание на дванадесети февруари през
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ПЕТРОВА
при секретаря И. И., като
разгледа докладваното от районния съдия
гр.д. № 1678 по описа на съда
за
Постъпила е искова молба
от И.Г. ***, в която ищецът твърди, че в
периода от 31.10.2016 г. до 31.10.2019 г.
заемал длъжността „Командир на отделение“ в група ООР при РУ – С. към ответната дирекция. Като такъв в
съответствие с утвърдените графици
полагал труд по дежурство – на 12-часови смени от 7 ч. до 19 ч. и от 19 ч. до 7
ч.,
съгласно разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР и утвърдени протоколи и графици.
Редът за организацията и разпределението на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивка за периода се
регламентирали от Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г., но в тази наредба не
предвиждала изчисляване на нощния труд в дневен, както е било при действалата
преди това наредба. Поради тези причини ищецът счита, че следва да се приложи
разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата, която предвижда, че при сумарно изчисляване на работното
време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент 1,143, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно
време, установено за подневно отчитане на работното
време за съответното работно място. Счита, че след приравняването на положения
от него нощен труд през посочения по – горе период в дневен се надхвърля нормалната
продължителност на работното му време, като горницата се явява извънреден труд,
който на този етап не му е заплатен. Поради изложените причини моли съда да
осъди ответника да му заплати сумата от 1870,84
лв., представляваща възнаграждение за положен от него извънреден труд в периода
от 31.10.2016 г. до 31.10.2019 г.,
обезщетение за забава за периода от изискуемостта до
датата на подаване на исковата молба в съда – 31.10.2019
г. в размер на 237,98 лв., както и законна лихва върху главницата след
тази дата до окончателното ѝ плащане. Моли съда да осъди ответника да
заплати възнаграждение на процесуалния му представител на основание чл. 38, ал.
2 ЗА.
Ответникът Областна
дирекция на МВР – С. оспорва предявените искове. Признава факта, че през процесния период се е намирал в служебно правоотношение с
ищеца, възникнало на основание Закона за министерство на вътрешните работи
/ЗМВР/, заеманата от него длъжност, както и организирането на работното време
за нея на 12
- часови смени, така както е описано в исковата молба. Счита, че предвид
характера на служебното правоотношение с ищеца, въпросите относно изчисляването
на извънредния и нощния труд се регламентират от специалния закон ЗМВР и
издадените въз основа на него подзаконови актове, а Наредбата за структурата и
организацията на работната заплата и специално, съдържащата се в нея разпоредба
на чл. 9 ал. 2, е неприложима към случая, тъй като е предвидена да регулира
правоотношения възникнали по Кодекса на труда. Изразява становище, че не е
налице празнота в закона, която да обоснове прилагането на това законодателно
решение спрямо служителите на МВР.
Съгласно чл. 187, ал. 1
от ЗМВР работното време на служителите на МВР е 8 часа дневно и 40 часа
седмично при 5-дневна работна седмица, а при работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта между 22 ч. и 6 ч. като работните часове не
следва да надвишават средно 8 часа на всеки 24 часов период. С оглед на тези
разпоредби ответникът счита, че нормалната продължителност на нощния труд е 8
часа и че не се налага преобразуване на нощните часове в дневни, тъй като
съотношението между тях е 1 – т.е. цитираните от ищеца коефициенти са
неприложими, тъй като са относими към трудовите
правоотношения, при които съгласно законовата регламентация, нормалната продължителност
на нощния труд е 7 часа, което налага приравняването му към дневния. Счита, че
полагането на нощен труд в рамките на установеното работно време не се явява
извънреден труд и с оглед неговата продължителност от 8 часа, не се преобразува
в дневен, умножен по съответния коефициент, а се заплаща като нощен. Счита, че
според тълкуване на МТСП превръщането на нощните часове в дневни е установено с
цел увеличеното заплащане на нощния труд, а не за заплащането на извънреден
труд. Поради изложените причини моли съда да отхвърли предявения иск заедно с акцесорната претенция за обезщетение за забава. При
отхвърляне на исковете претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Предявени са искове с
правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2
от ЗМВР и чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Между страните не се
оспорват обстоятелствата, касаещи наличие на валидно служебно правоотношение
помежду им, заеманата от ищеца длъжност съобразно твърденията в исковата молба,
наличието на полаган от ищеца труд през нощта, както и неговия размер,
установен в заключението на назначената по делото ССЕ. Не се оспорва и
наличието на полаган от ищеца извънреден труд, както и че същият е изплатен
съобразно възприетата от ответника теза.
Спорът между страните
касае допустимата продължителност на нощния труд по смисъла на чл. 187, ал. 3
от ЗМВР, приложимостта на разпоредбите на КТ и подзаконовите нормативни актове
– НСОРЗ и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г., както и методиката на изчисляване на задълженията
при евентуално наличие на такива.
През процесния
период работното време на ищеца е организирано на 12-часови смени, като от приложените от ответника писмени
доказателства се установява, че с оглед характера на заеманата от
ищеца длъжност през процесния период същият е полагал труд и през нощта (за времето
от 22 часа до 06 часа), съгласно
утвърдени графици, а отработеното работно време се е изчислявало
сумарно на тримесечен период.
Съгласно чл. 187, ал. 1 от ЗМВР нормалната продължителност на работното време
на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица. Разпоредбата на ал. 3 на чл. 187 от ЗМВР гласи, че работното време на държавните служители
се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за тримесечен период, като опеделянето на 24-часова смяна е по изключение.
При работа на смени е възможно
полагането на труд и през нощта
между 22 и 6 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки
24 - часов период. Разпоредбата е възпроизведена по същия начин в чл.3, ал. 3 от Наредба № 8121з-776 / 29.07.2016 г., която е подзаконовият нормативен акт, който урежда реда
за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане
и компенсирането на работата на държавните
служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето
за отдих и почивките на държавните
служители.
Позовавайки се на тези
разпоредби, ответникът счита, че като специален закон, ЗМВР въвежда нормална
продължителност на работното време през нощта – 8 часа, поради което това
правило не може да се дерогира от неприложим към
служебните правоотношения подзаконов нормативен акт – НСОРЗ. Тезата на ищеца е
противоположна – той счита, че е налице празнота в законовата уредба по ЗМВР,
поради което по аналогия следва да се приложи НСОРЗ.
Тълкувайки нормата на чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР, съдът счита, че същата не установява разрешена (нормална)
продължителност на труд през нощта, а нормира общата продължителност на
работното време при положен нощен труд, като установява невъзможност за
полагане на труд за определено време в последващ период с оглед сумарното
отчитане на работното време. Или с други думи нормата има защитна функция по
отношение на правото на служителя да почива достатъчно дълъг период, след като
част от работните часове в смяната му са отработени през времето от 22 часа до
6 часа, като и в този случай, съобразно отработените часове, не следва да се
надвишава нормалната продължителност на работното време от 8 часа за всеки 24 - часов период. По мнението на съда цитираната
разпоредба поставя изискване например след всяка 24 – часова смяна на служителя
да бъде осигурена 48 - часова почивка, така че средната продължителност на
работното време за общия 72 – часов период да не надвишава средно 8 часа за
всеки от трите 24 – часови периода. В подкрепа на това тълкуване на законовия
текст е употребата на наречието „средно“, чието ползване би било излишно и
необяснимо при влагане на друг смисъл в разпоредбата, както обстоятелството, че
последната поставя изискване относно нормалната продължителност на работното
време, а не на нормалната продължителност на работното време през нощта, още
повече че то, бидейки разположено в периода от 22 часа до 6 часа, не би могло
да надвиши 8 часа по принцип, при което остава неясна необходимостта от
изричното регламентиране на този аритметичен резултат. Поради изложените
причини настоящият съдебен състав приема, че нормата, на която ответникът се
позовава, не съдържа дефиниция за допустима продължителност на нощния труд и че
такава дефиниция не се съдържа въобще в ЗМВР, както и в подзаконовите му
нормативни актове.
От друга страна, нормата
на чл. 188, ал. 2 от ЗМВР съдържа изрична препратка към КТ за държавните служители, които полагат труд
за времето между 22,00 и 6,00 ч., като указва, че същите
се ползват със специалната му закрила. Част от тази специална закрила е изричната уредба на нощния труд в чл.
140, ал. 1 от КТ, съобразно която нормалната продължителност на работното време
през нощта при 5-дневна работна седмица е до 7 часа, като нощен е трудът, който се полага от
22 ч. до 6 ч. – ал. 2 на същата норма. В светлината на тази препратка съдът не намира за
основателно становището на ответника, че разпоредбата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР („Нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица.“) определя еднаква продължителност на работното време през деня и през нощта,
тъй като това тълкуване лишава от действително съдържание регламентираната
закрила на полагащите нощен труд държавни служители и я превръща в голословно
пожелание. Чл. 187, ал. 1 ЗМВР не визира конкретно продължителността на нощния
труд, а чл. 188, ал. 2 от ЗМВР препраща към специалната закрила на нощния труд,
предвидена в КТ, което достатъчно ясно идва да покаже, че защитните мерки по КТ
спрямо работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение през
нощта, най – съществената от които е намалената продължителност на работното
време, намират приложение и спрямо служителите на МВР.
Ищецът безспорно е
полагал труд през нощта с продължителност от 8 часа, при разрешени 7 часа, като
този труд не е отчетен и заплатен като извънреден. Не се оспорва от ответника,
че до момента тази разлика не се е считала за отработено време извън нормата и
съответно не е съобразявана при определяне норматива отработени часове,
съответно положен извънреден труд. Съотнасянето на
нормалната продължителност на работното време през нощта към нормалната му
продължителност през деня изисква ползването на коефицент,
чиято стойност, определена по аритметичен ред, е 1.143, поради което същият следва да се приложи без оглед на изричната
му регламентация в подзаконов акт по ЗМВР или КТ, тъй като произтича пряко от
нормите на закона. В тази връзка промененото съдържание на чл. 9г от НРВПО в
периода от 01.01.2018 г. до 17.07.2018 г. не би могло да се отрази върху
изискването на седемчасова нормална продължителност
на нощния труд, а оттам и върху приравняването на нощните часове в дневни, тъй
като тази последица се извежда от закона, който представлява нормативен акт от
по – висш ранг спрямо цитираната наредба.
Съдът не споделя
виждането на ответника, че разликата между часовете нощен труд, определени със
и без коефицента, представлява фиктивни часове, които
не са отработени от ищеца и не попадат в квалификацията за извънреден труд,
който представлява работа извън редовното работно време (чл. 187, ал. 5 ЗМВР).
Те надхвърлят редовното работно време през нощта, чиято продължителност следва
да бъде 7, а не 8 часа, поради което тезата, че коефицентът
бил приложим единствено при заплащането на нощния труд като такъв, е неприемлива. Коефицентът
действително следва да приравни възнаграждението на служителя, който работи 7
часа през нощта, с това, което би
получил, ако бе работил 8 часа, но при положение че той е работил 8 часа, при
положение че е следвало да работи 7, горницата се явява извънреден труд, който
при сумирано изчисляване на работното време би могъл да се определи като размер
единствено чрез използването на коефицента. Ако
общата продължителност на работното време на ищеца за тримесечния период на
сумираното му изчисляване съответстваше на изискването за седемчасово
работно време през нощта, прилагането на коефицента
би послужило единствено за определяне на възнаграждение, равностойно на
дневното; в конкретния случай е налице превишение на тази продължителност, тъй
като не е спорно, че тя се определя на база осемчасово работно време през деня
и нощта, поради което горницата следва да бъде заплатена по правилата за
заплащане на извънредния труд. Същите правила регулират и продължителността на
работното време при работниците и служителите по трудово правоотношение, поради
което не е основателен доводът, че ползването на коефицента създава привилегия за служителите на МВР.
Чл. 187,
ал. 6 ЗМВР гласи, че извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение
върху основното месечно възнаграждение. От изчисленията на приетата по делото
ССЕ става ясно, че за периода на
исковата претенция ищецът е положил 1847 часа нощен труд, които след
умножаването им с коефицента достигат 2111 часа;
разликата между двата размера е 264 часа, за които се дължи възнаграждение за
извънреден труд в размер на 1870,84 лв.
В този размер предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи, като
на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата следва да се присъди
обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня,
следващ изтичането на всеки период на сумирано изчисляване на работното време
(за първия период – 01.01.2017 г.) до датата на подаване на исковата молба в
съда – 31.10.2019,
в размер на 237,98 лв., както и законна лихва след тази дата до окончателното
ѝ плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 100 лв. за
експертиза. Съгласно
чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и
съдействие на свои близки, като в тези случаи (ал. 2) ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от
предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2, което другата страна
се осъжда да заплати. В компетентността на съда не попада изследването на
степента и характера на близките отношения между адвоката и неговия клиент,
като в тази насока е от значение факта, че оказаната правна помощ е безплатна,
достатъчен да обоснове отношения от естеството на посочените в чл. 38, ал. 1,
т. 3 ЗА. Поради тези причини ответникът следва да заплати на процесуалния
представител на ищеца – адв. М.Д. адвокатско
възнаграждение в размер на 377,61 лв., изчислено по реда на Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а поради
цялостното уважаване на исковете искането на ответника за присъждане на
разноски за юрисконсултско възнаграждение следва да
се остави без уважение. На основание
чл. 78, ал.
6 ГПК, ответникът следва да заплати по сметка
на СРС дължимата
държавна такса за разглеждане на исковете в размер на 84,35 лв. Воден от горното и на
основание чл. 235 ГПК, С.районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – С. с адрес: гр. С.,
бул. „М.“ № .., представлявана от директора Ю. К., да заплати на И.Г.Г. с ЕГН ********** *** сумата от 1870,84 лв. (хиляда осемстотин
и седемдесет лв. и 84 ст.), представляваща възнаграждение за извънреден труд за
периода от 31.10.2016 г. до 31.10.2019 г., обезщетение за
забава върху тази сума в размер на законната лихва от деня, следващ изтичането
на всеки период на сумирано изчисляване на работното време (за първия период – 01.01.2017 г.) до датата на подаване на исковата
молба в съда – 31.10.2019 г., в размер на
237,98 лв. (двеста тридесет и седем лв. и 98 ст.), законна лихва върху главницата от 01.11.2019 г.
до окончателното ѝ плащане, както и направените по делото разноски в
размер на 100 лв. за експертиза.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – С. с адрес: гр. С.,
бул. „М.“ № .., представлявана от директора Ю. К., да заплати на адвокат М.Б.Д.
адвокатско
възнаграждение в размер на 377,61 лв. (триста седемдесет и седем лв. и 61 ст.).
ОТХВЪРЛЯ
искането на Областна дирекция на МВР –
С. с адрес: гр. С., бул. „М.“ № .., представлявана от директора Ю. К., за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – С. с адрес: гр. С.,
бул. „М.“ № .., представлявана от директора Ю. К., да заплати по сметка на РС – С. държавна такса
за настоящото производство в размер на 84,35 лв.
(осемдесет и четири лв. и 35 ст.).
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Окръжен съд – С.с въззивна жалба, в
двуседмичен срок, считано от 26.02.2020 г.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ……………..
/М. Петрова/