Р Е
Ш Е Н
И Е № …..
Гр. София, 09.11.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
юни през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. Съдия : Роси Михайлова
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 8456 по
описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
е по реда на 258 и сл. ГПК.
С
решение № 48313/21.03.2020 г. на СРС 162 с-в, по гр. д. № 46880/2019 г. „Б.И.“ ООД,
ЕИК ******е осъдено да заплати на А.А.П., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД вр. с
чл. 258 ЗЗД сумата от 12 523,
84 лв., авансово платена част от
възнаграждение по договор от 20.07.2018 г. - за ремонтни и
довършителни работи, които е бил развален от възложителя, сумата от 517, 51 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - платени
разходи за общите части на етажната собственост (348 лв. за ремонт на големия
асансьор в сградата и 120 лв. за ремонт на входната врата) и за поправяне на
вреди в съседен апартамент (49, 51 лв. за ремонт на вентилатор в банята), ведно
със законната лихва върху сумите от подаване на исковата молба - 09.08.2019 г. до
окончателното изплащане, разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както следва
: общо 1 415, 92 лв. - разноски в исковото производство, 375, 48 лв. - разноски в производството по обезпечение на
доказателства, по гр. д. № 20953/2019 г. на СРС, 154 с-в, 1 200,73 лв. - разноски в
производството по обезпечение на бъдещ иск, по гр. д. № 39152/2019 г. на СРС, 142 с-в и по изпълнителното дело, образувано въз
основа на обезпечителната заповед.
С
решението са отхвърлени исковете с правно основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 466, 25 лв. - неустойка за забава за периода 10.11.2018 г. - 31.12.2018 г. и с
правно основание чл. 86 ЗЗД - за сумата от 765, 35 лв. - обезщетение в размер
на законната лихва за забава върху главницата за периода 01.01.2019
г. - 08.08.2019 г., както и исковете с правно
основание чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 258 ЗЗД за разликата
над уважения размер от 517, 51 лв. до пълния предявен размер от 1 023, 38 лв.,
представляваща обезщетение за имуществени вреди изразяващи се в изплатени
разходи за общите части на етажната собственост (за ремонт на асансьора в
останалата част, за почистване на входа и за консумирана електрическа енергия
от асансьора), както и за сумата от 545, 48 лв. - представляваща обезщетение за
имуществени вреди изразяващи се в изчислена на база стойност на студена и топла
вода поради премахнати от ответника пломбирани водомери в жилището.
Ищцата
е осъдена за разноски в полза на ответника, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Решението се оспорва от ищцата А.А.П. в частта, в която се отхвърлят исковете с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 466, 25 лв. - неустойка за
забава за периода 10.11.2018 г. - 31.12.2018 г. и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за
сумата от 765, 35 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода 01.01.2019 г. - 08.08.2019 г., както
и в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 258 ЗЗД за разликата над уважения размер от 517,
51 лв. до пълния предявен размер от 1 023, 38 лв. (за 505, 87 лв. общо),
представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи за общите части на
етажната собственост.
В жалбата се излагат съображения, че решението е
постановено в нарушение на материалния и процесуален закон в оспорените части.
Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че ищцата е упражнила правото си да
развали договора с волеизявлението от 31.12.2018 г. В чл. 7. 4 от договора е
предвидено, че при виновна забава изправната страна може да прекрати договора с
писмено предизвестие до неизправната, в какъвто случай неустойката за забава по
чл. 7. 1 от договора се дължи до датата на прекратяване. Срокът за изпълнение е
изтекъл на 09.11.2018 г, като ответникът дължи неустойка за забава за периода
10.11.2018 г. - 31.12.2018 г. (когато договорът е прекратен). Неоснователно СРС
е приел, че предизвестието за прекратяване не представлява покана за плащане,
понеже в него не е конкретизиран размера на претендираното вземане. В писмото
от 31.12.2018 г. ищцата е посочила, че ответникът следва да възстанови
неусвоения аванс. Според ищцата, независимо че в писмото не е посочена
конкретната сума за връщане, изявлението по същество представлява покана за
плащане. Поддържа доводи, че непосочването на конкретна сума в поканата за
разваляне на договора не я лишава от функцията да постави длъжника в забава.
Излагат се и съображения, че ищцата е задължена да направи разходи за
почистване на ЕС, които следва да й бъдат възстановени от ответника и тя не
следва да доказва, чрез оправдателни документи, реалното извършване на разходите.
От показанията на разпитания пред СРС свидетел се установява, че ответникът не
е изпълнител задължението си да почисти общите части на ЕС, съгласно чл. 2. 4
от договора. Сочи се още, че ищцата не следва да доказва отстраняване на
вредата, а само нейното настъпване и причинно - следствената връзка с поведението
на ответника. Излага съображения, че разходите за ремонт на асансьора и
консумираната ел. енергия също са в причинна връзка с поведението на служители
на ответното дружество. ЕС е взела решение тези разходи да се възложат на
ищцата. Поддържа, че разходите са ползване на асансьор са направени във връзка
с пренос на строителни отпадъци и следва да се поемат от дружеството. Моли да
се отмени решението в оспорените части и да се уважат исковете изцяло. Претендира
разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК. Не прави възражение по разноските на
ответника, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът не обсъжда доводите в жалбата свързани с
оспорване на размера на присъдените на ищцата разноски в производството по
обезпечаване на доказателствата, по допускане обезпечение на бъдещ иск и по
изпълнителното дело, образувано във връзка с обезпечителната заповед, понеже те
са относими към производството по чл. 248 ГПК.
Въззиваемата страна по тази жалба - ответникът „Б.И."
ООД, чрез представителя си оспорва бланкетно жалбата като
неоснователна в отговор по реда на чл. 263 ГПК. Моли да се потвърди решението в
оспорените от ищцата части.
От своя страна ответникът „Б.И." ООД, чрез
представителя си, е подал въззивна жалба срещу същото
решение в частта, в която исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД вр. с чл. 258 ЗЗД са уважени. В жалбата излага доводи, че в
тази част СРС неправилно е приел, че по договора е извършено авансово плащане
от ищцата. Поддържа, че съдът не е обсъдил в цялост доказателствата, в това
число тези, събрани по реда на обезпечаване на доказателствата по чл. 207 ГПК. Твърди,
че от представените от ищцата фактури и платежни нареждания действително е
установено плащане, но от страна на трето за спора лице - ДЗЗД Л.И.****, респ. „Лидер инженеринг“
ЕООД, участващо в ДЗЗД. От тези документи не може да се изведе извод, че
плащанията са извършени от името и за сметка на ищцата. Неоснователно СРС се е
позовал на показанията на свидетеля Ж.П.относно установяването на посочените
факти. Сочи, че е оспорил като антидатирани и
несвоевременно представени в процеса договора за наем от 08.01.2018 г. и
решение на ОС от 12.01.2018 г. на ДЗЗД „Л.И.****“. Според ответника от доказателствата
следва извод, че той е действал по правоотношения с ДЗЗД „Л.И.****“, ао не с ищцата. Възразява, че ищцата не разполага с право
на иск срещу „Б.И." ООД, тъй като в договорните отношения с ответника
материално легитимирано е третото за спора лице ДЗЗД „Л.И.****“. Дори да се приеме,
че процесният договор за ремонт е развален, ищцата
няма право да получи суми, които са платени от трети за спора лица. По делото
няма доказателства ищцата да е встъпила в правата на тези лица срещу ответника
и да има регресни права срещу него. Неправилно СРС се
е произнесъл по исковете като не е разграничил правоотношенията с ищцата и с
ДЗЗД „Л.И.****“. По отношение на останалите разноски - за ремонт на асансьор и
външна врата, се поддържа, че дори да е доказано извършването им, те са за
сметка на наемателите по договора от 08.01.2018 г., а не на ищцата. Моли да се
отмени решението в оспорената уважителна част. Претендира разноски, съгласно списък.
Не прави възражение по разноските на ищцата, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ищцата А.А.П., в отговор по
реда на чл. 263 ГПК, оспорва като неоснователна жалбата на ответника. Според
нея правилно СРС е приел, че тя е заплатила авансовите суми на ответника чрез
трето за спора лице, за каквото плащане няма пречка по смисъла на чл. 73 ЗЗД. Задължението
на ищцата не е било интуито персоне,
а ответникът не е се е противопоставил на плащането, извършено от третото лице,
а го е приел и е започвал извършване на СМР съгласно договора за ремонт, сключен с ищцата. Излага
доводи, че изпълнението от третите лица погасява вземането на кредитора и освобождава
длъжника, след като тези лица са имали интерес да изпълнят чуждо задължение. Неоснователно
ответникът излага твърдения за антидатиране на
договора за наем от 08.01.2018 г. и протокола от ОС на ДЗЗД „Л.И.****“. Подържа,
че ответникът не е неправил възражения за липса на валидно плащане по договора
с него, а се е възползвал от плащането и е започнал да изпълнява задълженията си по него. Освен това по делото липсват
доказателства за други облигационни правоотношения между извършилите плащане
трети за спора лица и ответното дружество. Сочи се, че основателно СРС е
кредитирал свидетелските показания, които кореспондират с писмените
доказателства по спора. За първи път в жалбата се прави възражение на ответника
за липса на писмен договор за осъществяване на надзор, какъвто не е
задължителен. Моли да се потвърди решението в оспорената от ответника част.
Ищцата А.А.П. е подала и
частна жалба срещу определение № 129503 от 23.06.2020 г. на СРС, 162 с - в, гр.
д. № 46880/2019 г. постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без
уважение молбата й за изменение на решението в частта по разноските. Поддържа,
че претенциите за заплатени разноски в производството по обезпечаване на
доказателствата и в обезпечителното и изпълнителното производство са заведени
като отделен иск за това не фигурират в списъка на разноски. Твърди, че съдът
не е присъдил изцяло дължимите на ищцата разноски съобразно изхода от спора. Възразява
за прекомерност на адвокатския хонорар на ответника за СРС, който следва да
бъде намален. Моли да се отметни определението и да се уважи искането за
присъждане на разноски в цялост.
Ответникът „Б.И." ООД не е депозирал отговор по
частната жалба, но в съдебно заседание на 15.06.2021 г. я оспорва като
неоснователна. Моли да се остави без уважение.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия въззивният
съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от доводите на
страните в жалбите.
Решението е валидно и процесуално допустимо в
оспорените части и е постановено при изцяло изяснена от СРС фактическа
обстановка, която настоящият състав не намира за нужно да преповтаря в цялост,
а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
Решението е влязло в сила в частта, в която е
отхвърлен иска с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр. с
чл. 258 ЗЗД - за сумата от 545, 48 лв. - обезщетение за имуществени вреди от
изчислена на база стойност на студена и топла вода, поради премахнати от
ответника пломбирани водомери в жилището, тъй като не се оспорва от ищцата и
съдът не го обсъжда в тази част.
Както се посочи, относно законосъобразността на
решението, въззивният съд е обвързан от доводите на двете страни по жалбите.
По жалбата
на ответника, в частта, в която исковете
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр.
с чл. 258 ЗЗД и чл. 262, ал. 2 ЗЗД са уважени – като взе предвид доводите в
настоящото производство, въззивният състав намира следното :
Като е съобразил твърденията на ищеца СРС основателно и в съответствие с
материалния закон е приел, че се претендира връщане на получена парична сума,
дадена на отпаднало правно основание по чл. 55, ал. 1, предл.
3 ЗЗД - поради разваляне на договора за ремонтни и
довършителни работи от 20.07.2018 г., сключен между страните.
По въпроса
за разпределението на доказателствената тежест по спорове във
връзка с неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал.
1 ЗЗД е налице
трайна практика на съдилищата и по специално на ВКС, обективирана
в решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г. на
ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 на ВКС, ІV ГО на ВКС, решение № 211 от 26.11.2013 г. по т. д. № 1082/2012
г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и др. Според тези решения и в трите
хипотези на неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1 ЗЗД - начална
липса на основание, неосъществено или отпаднало основание, общият правопораждащ
положителния факт е факта на плащане на сумата, чието връщане се претендира (в тази
насока е и ППВС 1/79 - т. 1). Фактическият състав
на предявеното в
случая вземане включва извършено плащане
от ищеца, получено от ответника, наличие на първоначално правно основание за получаване
на плащането и отпадане на това основание
впоследствие.
В съответствие
с материалните и процесуални норми СРС е приел, че основателността на иска се
обуславя от доказване на първо място, че ищцата е изправна страна, т. е. че е
извършила в полза на ответника престация на парична
сума, която е получена от ответника, въз основа на договор, който впоследствие
е развален поради виновно неизпълнение на задълженията по него от страна на
ответника. Ответникът от своя страна следва да установи, че е налице основание
за получаване (задържане) на престацията като докаже,
че е изпълнил задълженията, за които е получил плащането.
В
случая между страните не е спорно, а и от приетите пред СРС писмени
доказателства се установява, че на 20.07.2018 г. А.А.П.
е сключила с „Б.И." ООД договор, по силата на който е възложила на
ответника изпълнението на ремонтни СМР в описания апартамент съобразно
количествено - стойностна сметка (приложение № 1, представляващо неразделна
част от договора (чл. 1.1)), в която е посочена единичната цена на всяка
дейност и общо възнаграждение на изпълнителя в размер на 28 747, 97 лв. без
ДДС.
Според
клаузата на чл. 2 от договора, възложителят следва да плати аванс в деня на подписването му в размер на
16 219, 43 лв. без ДДС - 19 463, 31 лв. с ДДС, а след това да направи две
междинни плащания - в размер на до 17 %, респ. до 16 % от стойността на
договора, при достигане на съответен обем на работите, удостоверени с
двустранно подписан между страните протокол, както и окончателно доплащане на
разликата до 100 % от стойността на всички СМР при окончателно завършване на
възложената работа.
Първоинстанционният
съд основателно е приел, че става въпрос за договор за изработка, чийто предмет
е детайлно индивидуализиран в договора и приложение № 1 - количествено - стойностната
сметка. Срокът за изпълнение на работата е ясно посочен в договора - 75 работни
дни, считано от датата на плащане на аванса и предоставяне на изпълнителя на
достъп до обекта съгласно графика за СМР. Липсата на детайлна разбивка кои
конкретни дейности изпълнителят ще извършва във всеки конкретен ден от този
период не опорочава сделката - тя е действителна и поражда валидно права и
задължения за двете страни. Въззивният състав споделя
извода на СРС по повод възраженията на ответника, които се поддържат и във въззивното производство, че липсата на график на СМР
(какъвто по делото не се спори, че не е изготвен) не е равнозначна на липса на
предмет на договора и не води до нищожност на сделката, понеже подобен график
не е част от същественото съдържание на процесния
договор.
По повод спорния в производството въпрос касаещ плащането на авансовата сума по договора, което е извършено от трети
за спора лица, въззивният състав приема следното :
Пред
СРС са представени преводно нареждане от 25.07.2018 г. за плащане по банков път
на сумата от 19 463, 31 лв. от „Л.И.****" ДЗЗД в полза на ответното
дружество„Б.И." ООД, с посочено основание „авансово плащане за изпълнение
на СМР, фактура № 1752/20.07.2018 г.“, както и платежно нареждане от 09.11.2018
г. за кредитен превод на сумата от 3 438, 53 лв. от „Л.“ ЕООД в полза на
ответника с посочено основание „фактура 1792 втори аванс, договор за Л.И.****".
От
приетите фактури (л. 97 и л. 145 от делото на СРС) е видно, че са издадени от „Б.И."
ООД, а като получател е посочен „Л.И.****" ДЗЗД за сумата от 19 463, 31
лв., респ. 3 438, 53 лв. с ДДС, с отразено основание и в двете фактури
„авансово плащане по договор за СМР".
Във
връзка с възраженията на ответника за липсата на връзка на извършилите
плащането лица с ищцата П., пред СРС тя е представила писмени доказателства, от
които е видно, че на 08.01.2018 г. е сключила с дружеството „Л." ЕООД, на
което е и управител и едноличен собственик, договор за наем на процесния имот за срок от 2 години. Съгласно чл. 4. 5 от същия дружеството - наемател е поело
задължение да заплаща разходите за всички ремонти и поддръжка на апартамента.
От протокол от ОС на съдружниците в „Л.И.****"
ДЗЗД от 12.01.2018 г. се установява, че „Л." ЕООД, с управител и едноличен
собственик ищцата А.П., е съдружник в ДЗЗД заедно с „Л.И.“ ЕООД. На събранието
е взело решение ДЗЗД да ползва за офис наетия имот и да покрие разходите за
ремонта му.
Описаните
писмени доказателства несъмнено установяват, че макар и извършени от трето лице
(„Л.И.****" ДЗЗД, респ. „Л." ЕООД, като участник в ДЗЗД), престациите на сумите от 19 463, 31 лв. и 3 438, 53 лв.
касаят именно задължения на ищцата за заплащане на аванс по договора за ремонт
с ответника от 20.07.2018 г. Фактът, че реално и осъществено плащане в полза на
ответника и е получено от него не се опровергава от останалия доказателствен материал и се подкрепя от извънпроцесуалното поведение на ответника, които не
оспорва, че е започнал изпълнение на задълженията си по процесния
договор след плащане на авансовите суми. Към имейл от 25.09.2018 г. ответното
дружество е приложило протокол за извършени СМР до този момент, изпратен до
свидетеля Ж.П., според който платения на 25.07.2018 г. аванс от 16 219, 43 лв.
без ДДС (предпоследен ред от таблицата, л. 143 от делото) е приспаднат от
дължимата по договора сума. По този начин с извънпроцесуалното
си поведение ответникът е признал, че сума погасява именно задължението на
ищцата по процесния договор за ремонтни дейности.
Освен
това „Б.И.“ ООД е издало фактури на третите лица за получените от него плащания,
които като дати на извършване съвпадат напълно с периода на възникналото между
страните по спора облигационно правоотношение. Не са налице данни и нито се
излагат твърдения за съществуване на самостоятелни правоотношения между
ответното дружество и извършилите плащанията трети лица, което да съставлява основание
за заплащане в полза на ответника на посочените суми. Доводите на ответника в
този смисъл, поддържани във въззивната жалба, са недоказани.
Относно възражението
на ответника, че задълженията на ищцата за платени от трето за спора лице, поради което активната легитимация по иска за
връщане на сумите принадлежи на това лице, а не на ищцата, въззивният състав приема следното :
Възражението е неоснователно. Съгласно нормата на чл. 73 ЗЗД всяко задължение, което не е intuito
personae, може да се изпълни от
трето лице, като вътрешните отношения
между ищеца и третото лице са
илеревантни по отношение погасителния ефект на извършеното
плащане. С плащането
настъпва погасяване на задължението. За да има погасителен ефект изпълнението от трето лице съгласно
чл. 73 от ЗЗД, е необходимо последното да е знаело, че
изплаща чужд дълг и да е извършило
плащането с желание да освободи длъжника
от задължението.
В същото време извършеното от третото
лице изпълнение на чужд дълг
има същия погасителен ефект като този при изпълнение на длъжника. За настъпване
на погасителния ефект е без значение
дали третото лице има или
няма интерес от изпълнението на чуждия дълг.
Законът не изисква наличието на правен интерес
като предпоставка за изпълнението на третото лице.
Правният интерес има значение само
във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило
плащането, и длъжника,
чието задължение се погасява и се
отнася до възможността на третото лице да
се суброгира в правата на кредитора, съгласно чл. 74 от ЗЗД. (в този смисъл решение № 197 от 07.02.2012 г. по т. д. № 1043/2010 г. на ІІ Т.
О. на ТК на ВКС).
Следва да се посочи, че хипотезата на чл.
73, ал. 1 от ЗЗД не урежда промяна
в облигационното отношение на страната на
длъжника, а самият факт на изпълнението,
което може да бъде изпълнено
от всеки, освен ако интересът
на кредитора не налага изпълнението
да бъде престирано
именно и само от длъжника, както се посочи. Несъмнено паричните задължения на ищцата към ответника не са
такива за лично незаместимо действие, поради което те биха
могли да бъдат изпълнени от всяко трето
лице. Наличието или не на
правен интерес на третото лице
за извършване на плащането е без значение за
валидността на изпълнението, а единствено за възможността му да се
суброгира в правата на ответника срещу
ищеца. (арг.
от чл. 74 ЗЗД). Пасивно легитимиран
по евентуална бъдеща претенция на третото лице
за платената от него сума
би бил ищецът,
а не ответника.
Погасителният ефект на изпълнението следва от нормата на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, предвид факта, че кредиторът безспорно
се е възползвал от него, а то
е настъпило със заверяване на сметката
му (аргумент от чл. 75, ал.
3 ЗЗД). В този контекст и с оглед констатирания факт на погасяване на
задължението на ищцата към ответника, независимо дали изпълнението на третото лице е извършено при наличие
на правен интерес, ищецът се явява активно
легитимиран да предяви иска по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният сътав
намира, че е налице и следващия елемент на
състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като към момента на извършване
на плащанията е съществувало валидно правно основание - процесния договор е действащ.
По
отношение на последния елемент от фактическия състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД - отпадане на основанието за плащане на сумата - ищцата
е твърдяла, прекратяване (разваляне)
на договора на основание чл. 87 ЗЗД - поради неизпълнение
в цялост (лошо изпълнение) на задълженията на ответника.
По този въпрос въззивният състав приема следното :
Съгласно чл.
87, ал. 1 ЗЗД когато длъжникът по един
двустранен договор не изпълни задължението
си по причина,
за която отговаря, кредиторът може да развали
договора, като даде на длъжника
подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще
смята договора за развален. Хипотезата на чл. 262, ал. 2 ЗЗД, урежда правото на възложителя да развали договора
ако стане явно, че изпълнителят
няма да може
да изпълни в срок работата или
че няма да
я изпълни по уговорения или надлежен начин. Следователно разпоредбата на чл. 262, ал.
2 ЗЗД препраща към
нормата на чл. 87
ЗЗД.
Въззивният съд споделя
извода на СРС за неоснователност на възражението на ответника за липса на
предоставен подходящ срок за изпълнение преди разваляне на договора, по смисъла
на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 3. 1 от договора, срокът за извършване на
ремонтните дейности е бил 75 работни дни, считано от датата на плащане на
аванса и предоставяне на изпълнителя на достъп до обекта съгласно графика за
СМР. Съгласно уговорката в чл. 7. 4., виновната забава от петнадесетдневен срок
е основание за прекратяване на договора с писмено предизвестие, отправено от
изправната до неизправната страна, което има сила от датата на връчването му.
Като
е съобразил посочените клаузи от договора, СРС обосновано е приел, че страните изрично
са уговорила право на изправната страна да развали (прекрати) договора без да
дава подходящ срок за изпълнение на другата страна, тъй като такъв е уговорен в
самата договорна клауза - развалянето на договора може да бъде предприето след изтичане
на 15 дни от изпадането в забава на длъжника.
Както
се посочи, първоначалният аванс от 19 463, 31 лв. с ДДС е преведен на изпълнителя
на 25.07.2018 г. и към тази дата на ответника е бил осигурен достъп до обекта, което
обстоятелство се потвърждава от показанията на свидетеля Ж.А.П.които настоящият
състав също преценява като обективни, предвид непосредствените му впечатления.
Свидетелят
е посочил, че лично е предал ключовете от апартамента на собственика на
дружеството преди плащането на аванса. Следователно, срокът за изпълнение на
възложените СМР е започнал да тече от 25.07.2018 г. и уговорените 75 работни
дни за изпълнение на задълженията на ответника за завършване на възложената
работа са изтекли на 08.11.2018 г., а допълнителният 15 - дневен срок на забава
на ответника е изтекъл на 23.11.2018 г., както приема и СРС.
В
производството не е спорно, че нито към първата, нито към втората дата възложената
работа е изпълнена в цялост, следователно ответникът е изпаднал в забава на
изпълнението на основното си задължение по договора. Във връзка с предаването
на работата от ответника, според свидетеля П., обектът е предаден в много лошо
състояние, негоден за ползване, като голяма част от СМР са некачествено изпълнени.
Показанията на свидетеля се подкрепят и от електронното писмо от ответника до
ищцата от 18.12.2018 г. (л. 133 от делото на СРС), с което е изпратен график за
довършване на неизпълнените СМР.
От
този момент в полза на ищцата А.П. е възникнало право да развали договора. За
упражняване на това право ищцата е изпратила писмено уведомление до ответника на
31.12.2018 г., в което се съдържа изявление, че счита договора за прекратен
(развален). Ответникът не оспорва, че е получил писмото по имейл на 31.12.2018
г. (това обстоятелство се потвърждава в становището му по делото за обезпечение
на доказателства).
Предвид
изложеното договорът основателно е приет от СРС за развален, съгласно чл. 2. 5 от него. Съобразно правилото на чл.
55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, изпълнителят следва да върне
на възложителя съответна част от полученото от него възнаграждение, което
надхвърля стойността на изпълнените частично СМР.
От
заключението на СТЕ, приета в производството по реда на чл. 207 ГПК по
обезпечение на доказателства (по гр. д. № 20953/2019 г. по описа на СРС, 154
състав), се установява, че изпълнените СМР от ответника са на стойност 8 648, 33
лв. без ДДС, респ. 10 378 лв. с ДДС. След приспадане на тази сума от общо
платеното по договора възнаграждение от 22 901, 84 лв. остатъкът за
възстановяване е в размер на 12 523, 84 лв., който подлежи на връщане от
ответника като получен на отпаднало основание.
Предвид
изложеното в съвкупност предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл.
3 ЗЗД е основателен и законосъобразно е уважен изцяло. Жалбата на ответника
срещу решението в тази част е неоснователна.
По жалбата на ищцата срещу
решението в частта, в която се отхвърля иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 466, 25 лв. за
неустойка за забава за периода 10.11.2018 г. - 31.12.2018 г., въззивният съд също споделя изводите на СРС.
В
случая не е спорно, че в чл. 7. 1. от договора е уговорено, че при неспазване
на срока за завършване на възложената работа от изпълнителя, същият дължи на
възложителя неустойка в размер на 0, 1 % от стойността на договора за всеки ден
забава.
Основателно обаче СРС приел, че така
уговорената неустойка би се дължала само при забава в изпълнението на договорената
престация, ако договорът не беше развален. След като
е налице разваляне (прекратяване) на договора поради неизпълнението на ответника
изправната страна няма право на обезщетение за забава в размер на уговорената неустойка, а
единствено на компенсаторно
обезщетение, заместващо изпълнението. В тази хипотеза остава единствено правото
на кредитора на обезщетение за вредите от цялостното неизпълнение.
По
този въпрос СРС е съобразил задължителните разяснения в Тълкувателно решение №
7/13.11.2014 г. по тълк. дело № 7/2013 г. на ВКС,
ОСГТК. В ТР ВКС приема по задължителен за съдилищата път, че „не се дължи неустойка за забава по
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, когато двустранен договор, който не е за продължително
или периодично изпълнение, е развален поради виновно неизпълнение на длъжника. Дължима в такава хипотеза е единствено неустойка за обезщетяване на вреди от
неизпълнението поради разваляне - неустойка за разваляне, ако
такава е била уговорена“. Според
мотивите на ВКС, при развален
договор, съгласно
чл. 88, ал. 1 ЗЗД, с оглед обратното действие на развалянето,
заплащане на т.
н. „мораторна“ неустойка
не се дължи,
тъй като вземането за нея
произтича от договор, който се счита за
несключен.
В
заключение обосновано СРС е направил извод, че не се дължи неустойка за забава за
периода в размер от 1 466, 25 лв. за периода 10.11.2018 г. - 31.12.2018 г. - от
изпадането на ответника в забава до датата на разваляне на договора и е
отхвърлил иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
По жалбата срещу решението в
частта, в която е отхвърлен иска по чл. 86 ЗЗД - за обезщетение за забава върху главницата в размер на 765,
35 лв. периода 01.01.2019 г. - 08.08.2019
г., в допълнение към изложеното от СРС и като взе предвид доводите на
страните във въззивното производство, настоящият
състав приема следното:
В хипотезата
на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД забавата
за връщане на сумата, дадена
на отпаднало основание, няма конкретен срок за
изпълнение, поради което забавата на длъжника ще настъпи след покана от
кредитора, съгласно общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са разясненията по т. 7 от ППВС № 1/79 г. ( така и според решение № 113 от
31.07.2015 г. по т. д. № 929/2014 г., т. к., І т. о. на ВКС, решение № 270 от 06.07.2015 г. по гр. д. № 5923/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС
и др.) В
практиката на ВКС се приема, че изискуемостта на вземането възниква
от отпадане на основанието, но длъжникът изпада
в забава и дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от деня на
поканата за изпълнение.
Основателно
СРС е приел, че ищцата не е отправяла покана за заплащане на сумата от 12 523, 84
лв. преди подаването на исковата молба, в която да е даден срок на ответника за изпълнение на задължението,
след изтичане на който той да е поставен в забава.
Неоснователно
в жалбата на ищцата се поддържа, че такава покана съставлява писмото до
ответника за прекратяване (разваляне) на договора, получено на 31.12.2018 г. Действително
в писмото е посочено, че изпълнителят дължи връщане на неусвоения остатък от
аванс по чл. 2. 5 от договора, но ищцата не е предоставила срок за изпълнение
на задължението, след изтичане на който ответникът би изпаднал в забава. Основателно
СРС е приел, че такива покани не представляват нито молбата за обезпечение на
доказателства, нито тази за обезпечение на бъдещ иск, която изобщо не се връчва
на ответната страна.
Предвид
изложеното до момента е обоснован извода на СРС, че не са ангажирани
доказателства за поставяне на ответника в забава преди предявяване на исковата
молба на 09.08.2019 г. и това е най-ранния момент на изпадането му в забава. С
атакуваното решение искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на лихва за
забава върху главницата за периода от 01.01.2019 г. -
08.08.2019 г. в размер на 765, 35 лв. законосъобразно
е отхвърлен като неоснователен.
По жалбата на ищцата срещу
решението, в частта, в която е отхвърлен иска с правно
основание чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 258 ЗЗД - обезщетение за претърпени
имуществени вреди от изплатени разходи за общите части на етажната собственост
- за ремонт на асансьора, за почистване на входа и за консумирана електрическа
енергия от асансьора за разликата над уважения размер от 517, 51 лв. до пълния
предявен размер от 1 023, 38 лв. (за 505, 87 лв. общо), въззивният съд също споделя
изводите на СРС и препраща към тях, на основание чл. 272 ГПК.
В допълнение следва да
се посочи само, че съгласно чл. 82 ЗЗД обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са
пряка и непосредствена последица от неизпълнението
и са могли да бъдат предвидени
при пораждане на задължението, а ако длъжникът е недобросъвестен - всички преки и непосредствени вреди. От общия смисъл
на разпоредбата следва, че дължащото
се обезщетение при неизпълнение на едно договорно
задължение обхваща онези вреди, които
намаляват имуществото на кредитора или
респективно - не увеличават същото, т. е. имуществените вреди, които се изразят в претърпяна загуба или пропусната полза.
Изцяло в тежест на ищеца по този иск
е да докаже, пълно и главно, че са реално са направени разноски за
отстраняване на щети по общите части в сградата и в съседен апартамент, които
са в причинна връзка с неизпълнение на задълженията на ответника по договора.
В
случая от писмени доказателства пред СРС (уведомително писмо от касиер на
етажната собственост и платежно нареждане от 09.10.2018 г.) действително се
установява, че А.П. е платила в полза на касата на ЕС в процесната
сграда сумата от 973, 87 лв., представляваща стойност на извършени през м. 08.
и м. 09.2018 г. ремонт на асансьорите и входната врата в сградата, такси за
почистване на входа за м. 07. и м. 08.2018 г., както и стойност на потребена електрическа енергия за асансьора за периода
20.07.2018 г. - 18.09.2018 г. Спорно е било каква част от заплатените разходи са
в причинна връзка с поведението на ответника и неговото неизпълнение по процесния договор.
Основателно
СРС е приел, че не се установява извършването на разходи в размер на 160 лв. за
почистване на входа и на 168, 87 лв. за потребена ел.
енергия от асансьора от страна на ЕС да са в резултат от виновно поведение на
ответното дружество. Не са ангажирани доказателства, че сумите са използвани за
почистване на входа и заплащане на ел. енергия именно в резултат от неизпълнението
на ответника по процесния договор. Независимо, че
ищцата е превела на ЕС парични средства в претендирания размер, след като няма
данни те да са използвани за обезщетяване на конкретна вреда в общите части на
сградата не е налице основание за възстановяването им от ответната страна като
обезщетение за претърпяна вреда от неговото поведение.
Същият
извод следва и относно претенцията за заплащане на потребената
електрическа енергия за асансьора в сградата в размер на 168, 87 лв. за периода
20.07.2018 г. - 18.09.2018 г. Тази сума
също не съставлява имуществена вреда от неизпълнението (некачествено изпълнение)
на договорните задължения на ответника, тъй като разходите са извършени по –
скоро във връзка с изпълнение на задълженията на ответника по договора за
ремонт, а не са свързани с неизпълнение на задълженията му.
Предвид
изложеното основателно СРС е приел, че ответникът не отговаря за заплащане на
разходите за почистване на входа и за ел. енергия на асансьора в размер на 160
лв., респ. 168, 87 лв., поради което исковете за посочените суми са отхвърлени.
По
отношение на обезщетението за вреди от ремонта на асансьора в сградата, от писмените
и гласни доказателства обсъдени от СРС се установява, че големият асансьор в
сградата е бил претоварен от служители на ответното дружество при премахване на
замазката на пода, в резултат на което е пропаднал и не е бил в състояние да се
движи. Основателно при това СРС е направил извод, че между нанесената вреда на
големия асансьор в сградата, репарирана от ЕС и възстановена от ищцата, и поведението
на служителите на ответника във връзка с изнасяне на отпадъци от ремонта, е
налице причинна връзка.
Според
количествено - стойностната сметка от 13.09.2018 г. обаче, ремонтът на големия
асансьор е на стойност 348 лв. с ДДС, която е заплатена от етажната собственост
на „А.Л.Г.“ ООД в рамките на общо преведената сума от 525, 60 лв. Въззивният състав приема, че основателно искът за
обезщетение за вредите по чл. 82 ЗЗД е уважен само за посочените 348 лв., а за
разликата до пълния предявен размер от 525, 60 лв. е отхвърлен. Като е
съобразил доказателствата обосновано СРС е приел, че в останалата част става
въпрос за вреди свързани с ремонт на малкия асансьор в сграда, за който няма данни
да е повреден в резултата от поведение на служители на ответника (гласните
доказателства и протоколът от 09.08.2018 г. касаят единствено увреждането от
тежкия товар на големия асансьор в сградата).
Съдът не обсъжда
останалите претендирани от ищцата разходи, доколкото решението не се оспорва в частта, в
която е отхвърлен иска за заплащане на сумата
от 545, 48 лв. - обезщетение за претърпени имуществени вреди изразяващи се в
изчислена на база стойност на студена и топла вода поради премахнати от
ответника пломбирани водомери в жилището. В тази част решението е влязло в
сила.
Поради съвпадане на решаващите мотиви
на настоящата инстанция с тези на СРС, решението следва да се потвърди в
оспорените и от двете страни части, както е постановено.
По частната жалба на ищцата А.П. срещу определение № 129503 от 23.06.2020
г. на СРС, 162 с - в, гр. д. № 46880/2019 г. постановено по
реда на чл. 248 ГПК - в частта по разноските :
С
оспореното определение СРС е оставил без уважение искането на ищцата за
изменение на решението в частта по разноските, като неоснователно.
Въззивният съд констатира, че в
решението СРС е определил дължимите на ищцата разноски за държавни такси,
адвокатски хонорар за един адвокат и депозит за вещо лице, както в исковото
производство, така и в производствата по обезпечаване на доказателствата, по
обезпечаване на бъдещ иск и в изпълнителното дело въз основа на издадената
обезпечителна заповед, като е съобразил всички присъдени разноски с изхода на
спора в исковото производство, с оглед задължителните тълкувателни разяснения
на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на
ВКС, ОСГТК, т. 5.
Настоящият
състав не намира основание за промяна изводите на СРС. Следва да се отбележи,
че присъждането на разноски в производството в полза на ищцата, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, е законна последица от уважаване на исковете й, а не
съставлява самостоятелна претенция по делото, в какъвто смисъл са възраженията
в частната жалба. Освен това следва да се посочи, че СРС е разгледал, но е уважил
направеното от ответника възражение за прекомерност на платените в
производствата по обезпечение на доказателства и на бъдещ иск адвокатски възнаграждения
от страна на ищцата, като е приел, че не е налице основание за намаляването им,
тъй като са уговорени в минималните размери съобразно разпоредбите на чл. 7,
ал. 7, вр. с ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г.
Не
е налице и основание за промяна в изводите на СРС и относно присъдените в полза
на ответника разноски за адвокатско възнаграждение съобразно отхвърлената част
от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. При определяне на тези разноски първоинстанционният съд е съобразил възражението на ищцата
по чл. 78, ал. 5 ГПК като е намалил хонорара на ответното дружество съобразно
фактическата и правна сложност на спора и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/2004 г. до сумата от 1700 лв. с ДДС. Като е взел предвид отхвърлената
част от исковете, съдът е присъдил на ответника разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 341, 88 лв. Не са налице основания за промяна в изводите
на СРС.
Предвид
изложеното до момента в съвкупност въззивният състав намира, че определение № 129503 от 23.06.2020
г. на СРС, 162 с - в, гр. д. № 46880/2019 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, следва да се потвърди.
По разноските пред СГС : С оглед изхода на спора, тъй като жалбите и на двете
жалби няма да бъдат уважени, разноските във въззивното
производство остават в тяхна тежест, както са направени.
Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 48313/21.03.2020 г. на СРС 162 с-в, по гр. д. № 46880/2019 г., в частите, в
които „Б.И." ООД, ЕИК ******е осъдено да заплати на А.А.П.,
ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3
ЗЗД и чл. 82 ЗЗД вр. с чл. 258 ЗЗД, сумата от 12 523, 84 лв., представляваща авансово платена част от възнаграждение
по договор за ремонтни и довършителни работи от 20.07.2018 г., развален от
възложителя, сумата от 517,
51 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди - разходи за общите части на етажната собственост (348 лв.
за ремонт на големия асансьор в сградата и 120 лв. за ремонт на входната врата)
и за поправяне на вреди в съседен апартамент (49, 51 лв. за ремонт на
вентилатор в банята), ведно със законната лихва върху сумите от подаване на
исковата молба - 09.08.2019 г. до окончателното им изплащане и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК - разноски по делото, както и в частта, в която се ОТХВЪРЛЯТ
исковете с правно основание чл.
92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, съответно - за сумата от 1466, 25 лв. - неустойка
за забава за периода 10.11.2018 г. - 31.12.2018 г. и за сумата от 765, 35 лв. -
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
01.01.2019 г. - 08.08.2019
г., както и исковете с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр.
с чл. 258 ЗЗД за разликата над уважения размер от 517, 51 лв. до пълния
предявен размер от 1 023, 38 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди изразяващи се в изплатени разходи за ремонт на асансьора в
останалата част, за почистване на входа и за консумирана електрическа енергия
от асансьора.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, в която е
отхвърлен иска по чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 258 ЗЗД - за сумата от 545, 48 лв. - обезщетение
за имуществени вреди, изразяващи се в изчислена на база стойност на студена и
топла вода поради премахнати от ответника пломбирани водомери в жилището.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№ 129503 от 23.06.2020 г. на СРС, 162 с - в, гр. д. № 46880/2019 г.,
постановено по реда на чл. 248 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от получаване на съобщенията до страните, че е
изготвено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1 . 2.