Р Е Ш
Е Н И Е
№ 94 09.01.2019 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII - ти граждански състав, в публично заседание на единадесети
декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 108 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация по чл. 422, във връзка с чл. 415 от ГПК,
вр. с чл. 79 и сл. ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1, чл. 86, чл. 92 и чл. 99 ЗЗД.
Ищецът
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски” № 114, етаж Мецанин,
представлявано от у. – Р.А. и Т.К., чрез пълномощника – ю. С., е предявил
против Д.А.Д., ЕГН ********** ***, иск
за признаване на установено, че ответникът следните суми: 342,80 лева
– главница, дължима по договор за паричен заем № ****/*** г., сумата от 115,04 лева– неустойка за неизпълнение
на договорно задължение, сумата от 41,75 лева – мораторна лихва за периода от
17,07,2016 г. до 29,09,2017 г., ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 03.10.2017
г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 9314/04.10.2017
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 15461/2017
г. на ПдРС.
В исковата молба ищецът твърди, че по
силата на договор за паричен заем № ****/*** г.
сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД в качеството си на заемодател и
ответника в качеството си на заемател, заемодателят е предоставил парична сума в размер на 600
лева. Уговорена била договорна лихва в размер на 40 лева, поради което общата
стойност на плащанията по кредита е договорена в размер на 640 лева, платими на
16 седмични погасителни вноски.
Излага, че съгласно клаузите на договора, заемателят
се е задължил в 3-дневен срок от подписване на договора на заем да предостави
на заемодателя обезпечения, посочени в договора. Поради неизпълнение на
задължението на заемателя да предостави обезпечение на задълженията му в
предвидения в договора срок, съгласно уговореното от страните, на същия е
начислена неустойка за неизпълнение в размер на 115,04 лева. На заемателя –
ответник по делото била начислена и лихва за забава в общ размер на 41,75 лева
за периода от 17,07,2016 г. до 29,09,2017 г. Твърди се, че на 01.08.2017 г.
било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., по силата на който вземането на „Изи Асет Мениджмънт” АД било
прехвърлено в собственост на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД,
ЕИК *********, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Тъй
като ответникът не е изплатил изцяло задълженията си договора за паричен заем,
то ищецът подал заявление по чл. 410 ГПК срещу ответника, по което било
образувано цитираното частно гр. дело, но тъй като длъжникът подал възражение
срещу издадената заповед, се предявявали настоящите установителни искове за
съществуване на вземанията. Моли същият да бъде уважен. Претендират се и
разноски за заповедното и исковото производство.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът Д.А.Д., е депозирал писмен отговор на исковата молба,
с който изразява становище за недопустимост, в условията на евентуалност – за
неоснователност на предявените искове.
На първо място, ответникът твърди, че предявените
искове са недопустими, тъй като ищецът не бил активно процесуално легитимиран
да предяви исковете – предмет на настоящото производството.
На второ място, ответникът оспорва предявените искове
като неоснователни, по основание и размер. Първо, възразява, че Д.А.Д. няма
отношения с ищеца, до неговото знание не е достигала информация, че „Изи Асет Мениджмънт” АД е прехвърлило на ищеца свои вземания, вкл. и по
процесния договор за паричен заем № ***/*** г. В тази
връзка оспорва твърдението на ищеца, че ищецът е кредитор на ответника, като
заявява, че ответникът не му дължи каквито и да било суми. Оспорва твърдението
в исковата молба за настъпила предсрочна изискуемост, тъй като не е налице
надлежно връчено уведомление от страна на ищеца за настъпването на предсрочна
изискуемост на вземането. Твърди, че предявеният иск по чл. 422 ГПК, се явява
преждевременно предявен и съответно неоснователен, тъй като Д.А.Д. не е
уведомен надлежно за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита преди
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Оспорва Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 30.01.2017 г., като счита, че същият е
нищожен, поради липса на индивидуализация на прехвърлените вземания по
основание и размер, като липсва идентичност на основанията. Твърди, че не може
да се направи извод, че вземането на „Изи
Асет Мениджмънт” АД по процесния
договор за заем е идентичен с вземането, което ищцовото дружество има към
ответника след издадената заповед за изпълнение, тъй като съгласно списъка на
прехвърлените вземания „Изи
Асет Мениджмънт” АД е продала дълг съобразно нейните изчисления и извлечения,
а към момента в който встъпва ищецът, афиширайки права въз основа на договор за
цесия, размерът на дълга е по-различен към момента на издадена вече заповед за
изпълнение, т.е. към нега са включени такси и разноски по заповедното
производство, на които ищцовото дружество не е легитимиран собственик и няма
права върху тях, т.е. не са идентични вземанията съгласно приложения списък на
закупените вземания, тъй като в него не са включени разноските по образуване и
водене на заповедно производство, за които ищецът, претендира в установителния
процес.
От друга страна, сочи, че тълкуването на волята на
страните по договора, налага извод, че същият има възмезден характер. В тази
връзка, непосочването на цената в самия договор, се явява липса на съществен
елемент, поради което и следва да се приеме, че договорът е нищожен, поради
липса на основание, съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД. Сочи, че в Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 30.01.2017 г. – приложен по
настоящото дело липсва посочена цена на дълга на ответника, което се явява
съществен елемент за предмета на делото, а именно размера на дълга. Подписаното
по-късно на 01.08.2017 г. и приложено към договора за цесия Приложение № 1 не
доказва, че дългът е изкупен, тъй като в самия договор за цесия от 30.01.2017
г., няма посочена цена на дълга, което е основание договорът да е нищожен
защото е без предмет в момента на сключването му. Ето защо, счита, че ищецът в
настоящото производство е страна по недействителен договор за цесия, поради което
за същия липсва активна материалноправна легитимация да реализира правата на
кредитора по събиране на вземането. Излага, че действителността на договора за
цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно
основание, което трябва да е определено или поне определяемо. Неопределяемостта
на прехвърлените вземания води до недействителност на цесията, поради
недействителност на продажбата, на основание на което тя е извършена, т.е.
поради липса на предмет, съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД, в която връзка е цитирана
практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК.
Оспорва и размера на предявените искове, като твърди,
че няма непогасени задължения към ищеца по делото.
Предвид изложеното, счита предявените искове за
недопустими и моли производството по делото да бъде прекратено, а при условията
на евентуалност, искането е да се отхвърлят предявените искове като
неоснователни. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, след като
прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приетото за послужване ч.гр.д. №
15461 по описа за 2017 г. на ПдРС, се
установява, че ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за следните суми: 342,80 лева – главница, дължима по
договор за паричен заем № **** г., сумата от 115,04 лева– неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
сумата от 41,75 лева – мораторна лихва за периода от 17,07,2016 г. до
29,09,2017 г., сумата от 10,82 лева- договорна лихва за периода от 31,03,2016
г. до 14,07,2016 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 03.10.2017 г. до
окончателното й изплащане Срещу заповедта в срока по чл. 414, ал.2 ГПК
било подадено възражение и на основание чл. 415 ГПК на ищеца били дадени
указания да предяви иск за установяване на вземанията си. Претенциите, предмет
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
15461 по описа за 2017 г. на ПдРС, и предмет на настоящата искова молба са
напълно идентични, поради което и производството се явява допустимо.
С влязло в сила определение на
настоящия състав от 09.02.2018 г. производството по делото е прекратено досежно
сумата от 10,82 лв. – договорна лихва.
Предмет
на производството са останалите предявени искови претенции.
По
легитимацията на ищеца
Тъй като въпросът за легитимацията на
ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно съединени искове, той
следва да бъде изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността
на всеки един от тях.
Неоснователен е доводът на ответника,
че тъй като цесионерът – „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД не е
страна по договора за кредит, то той не бил легитимиран да предявява искове с
правно основание чл. 422, ал.1 ГПК. Действително, на настоящия състав е
известно решение № 1 от 01.02.2017
г. по т. д. № 3228/2015 г. на II т.о. ВКС,
в което е прието, че при частно правоприемство на заявителя на основание
договор за цесия, настъпило след издаване на заповедта, цесионерът, който няма
качеството банка, не е легитимиран да води иска по чл. 422, ал.1 ГПК. Даденото
разрешение обаче е приложимо само при издадени заповеди за незабавно изпълнение
на основание чл. 417, т.2 ГПК, както е било по цитираното дело на ВКС. Само при
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.2 ГПК качеството банка е
определящо за легитимацията на ищеца, доколкото именно това му качество му дава
възможност да води производството по по-благоприятния ред на чл. 417 ГПК,
вместо по общия ред - чл. 410 ГПК. В случаите на издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК липсват изисквания относно наличие на специално качество на
субекта, поради което и даденото от ВКС разрешение е неприложимо към настоящия
казус.
Неоснователен
е и доводът, че уведомлението за цесията е ненадлежно връчено. Действително, от
изричния текст на чл. 99, ал.3 и ал.4 ЗЗД следва, че поначало легитимиран да
съобщи на длъжника за извършената цесия е цедентът (предходния кредитор). В
този смисъл е и уместно цитираната в отговора съдебна практика - решение № 123
от 24.06.2009 г. по търг. д. № 12/2008 г. на Върховен касационен съд. Това
разрешение обаче, намира приложение само в случаите, когато цесионерът не е
снабден с нарочно пълномощно от цедента да извърши от негово име съобщаването
на цесията. Трайна е практиката на ВКС, че ако цесионерът е надлежно
упълномощен от цедента, той може да извърши уведомяването по смисъла на чл. 99,
ал.3 и чл. 99, ал.4 ЗЗД. Така решение №
156/30.11.2015 г., постановено по т.д. № 2639/2014 г., ВКС, II т.о., решение № 114 от 07.09.2016 г. по т. д.
362/2015 г. на II т.о.,
ВКС. На лист 21 от делото е приложено нарочно пълномощно от „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с което упълномощава ищеца да извърши уведомяването за
извършената цесия на всички длъжници, чиито задължения са предмет на цесията.
Пак
съгласно константната практика на ВКС уведомлението за извършената цесия може
да се извърши и с връчване на препис от исковата молба, точно какъвто е и
настоящият случай. Така решение 114 от 07.09.2016 г. по т. д. 362/2015 г. на II т.о., ВКС, решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д.
№ 1711/2013 г., I т. о., ВКС.
Неоснователен
е и доводът, че договорът за цесия е нищожен, поради липса на индивидуализация
на вземанията, които са негов предмет. Действително, в сключения рамков договор
за прехвърляне на вземания, конкретни вземания не са описани. Това обаче не
означава, че договорът е с неопределен предмет. В чл. 2, ал.1 от договора
изрично е предвиден ред, по който ще се определят вземанията, предмет на
рамковия договор. Договорено е това да стане на по-късна дата с подписване и от
двете страни на Приложение № 1, в което подробно да бъдат изброени вземанията.
Това приложение № 1 е представено на л. 22-24 от делото. В него изрично е
посочено, че се издава въз основа на сключения между страните договор за рамков
кредит, подписан е от двете страни, съдържа детайлен списък от подробно
индивидуализирани вземания, включително и това към ответника. Всичко
гореизложено дава основание да се приеме, че договорът за цесия не е нищожен
поради неопределеност на предмета му.
Същите
съображения важат и за изложеното възражение, че в договора за цесия не е
определена покупната цена на вземанията. В § 3 от договора е изложен подробен
механизъм, по който страните при взаимно съгласуване на волите да определят
конкретната изкупна цена на всяко вземане. Тоест, цената в договора за
възмездна цесия е определяема, което е достатъчно да се приеме, че същият не е
нищожен поради неопределеност на предмета. В този смисъл следва да се съобрази,
че и двете страни по договора за цесия са търговци, следователно за тях се
прилагат общите правила за търговските сделки, уредени в ТЗ. В този смисъл дори
и цената по договора за възмездна цесия да беше абсолютно неопределена, то
договорът пак не би бил нищожен, доколкото на основание чл. 326, ал.2 ТЗ ще се
дължи средната пазарна цена.
Неоснователен
е доводът за липса на идентитет между прехвърленото вземане и вземането,
предмет на заповедта за изпълнение и исковата молба. Съгласно чл. 99, ал.2 ЗЗД прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите
му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
противното. От цитираното правило следва, че цесионерът се явява легитимиран да
претендира от длъжника не само сумите, които са с настъпил падеж към момента на
цесията, но и такива, които ще станат изискуеми след това, и в този смисъл ще
„уголемят” вземането - напр. непадежирали вноски към момента на цесията от
главното вземане, начислени след датата на цесията лихви, неустойки, разноски
за принудително изпълнение и др. И при претендиране от длъжника на суми, които
са станали изискуеми след датата на цесията, вземането си остава същото, което
е било предмет на договора за цесия.
Неоснователен
е доводът, свързан с необявената надлежно предсрочна изискуемост на кредита.
Никъде в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба
като основание не се сочи настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Точно
обратното - твърди се, че всички вземания са с настъпил падеж.
По иска с правно основание чл. 240,
ал.1 ЗЗД
За да се уважи иск с правно основание
чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да са налице следните материалноправни предпоставки
(юридически факти), а именно: 1. валидно сключен договор за заем; 2. предаване
на заемната сума от заемодателя на заемателя;
3. настъпил падеж за връщане на заемната сума от заемателя на
заемодателя; 4. липса на плащане от страна на заемодателя.
По делото не е спорно, а и се
установява от събраните доказателства, че на 23.03.2016 г. между ответника и „Изи
Асет Мениджмънт” АД е сключен договор за
предоставяне на паричен заем № ***** г.
Съгласно чл. 3
от договора, същият има силата на разписка. Договорът е надлежно подписан от
ответника и в този смисъл удостоверява предаването на заемната сума в размер на
600 лева от заемодателя на заемателя.
От чл. 2, т.5
от договора се установява, че падежът на последната вноска за връщане на главницата
по заема е изтекъл на 14.07.2016 г., преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК.
От заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните,
което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се установява, че
възстановеният размер от главницата е 257,20 лева, а невъзстановеният е 342,80
лв. Съответно, предявеният иск за главницата с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД
за главницата в размер на 342,80
лв. ответникът следва да бъде осъден да
заплати и законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 03.10.2017
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 86 ЗЗД
По смисъла на чл. 86 от ЗЗД длъжникът
дължи обезщетение за забавено плащане от деня на забавата, а тогава, когато
няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава от момента на
поканата- чл. 84 ал. 2 от ЗЗД. В настоящия случай вземането на ищеца произтича
от договор за паричен заем, в който е посочен крайна дата, на която ответникът
следва да върне получената в заем сума – 14,07,2016 г., поради това ответникът
е изпаднал в забава от 14,07,2016 г. В тази връзка задължението за забава се
дължи за периода от 14.07.2016 г. до 29,09,2017 г. Така претендираната лихва за
забава следва да се уважи в пълния претендиран размер от 41,75 лв., която сума
е по-малка от тази посочена от в.л.по допусната ССЕ.
По
иска с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Фактическите предпоставки за уважаване
на иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД са следните: 1. валидно поето
задължение от страна на ответника. 2. неизпълнение на това задължение или
наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между
страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще
се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините,
водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника -
случайно събитие, непреодолима сила и др.
В чл. 4, ал. 2 от договора за заем
между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ответника е предвидено, че при неизпълнение на
задължението по чл. 4, ал. 1 от договора на заемателя се начислява неустойка за
неизпълнение в размер на 230,08 лв. Чл. 4, ал. 1 от договора за заем предвижда,
че заемателят следвало в 3-дневен срок от подписване на договора за заем да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно: две физически лица -
поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи на
Заемателя служебна бележка за размер на трудовото възнаграждение, нетният
размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000,00 лв.; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за
паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки
за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад
да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителите подпипсват
договор за поръчителство ИЛИ банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, която
е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора за заем.
Настоящият
съдебен състав намира, че искът
с правно основание чл. 92 ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли по следните съображения. Съгласно задължителните указания на ТР №
1/2009 г. ОСТК съдът следи служебно за нищожността на клаузи за неустойка. В
този смисъл е и трайната практика на ВКС, - така решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г.
о., ВКС, решение №
110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о., решение №
384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение № 23 от
07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т.
д. № 2613/2016 г. на II т.о.,
ВКС. От систематичното тълкуване на клаузите на чл. 4 от Договора между „Изи Асет Мениджмънт” АД и
ответника, предвидената по делото неустойка в размер на 230,08 лв. излиза извън
типичните си обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата е уговорена с цел да се
заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 ЗЗП, уреждащ максимален
размер на годишния процент на разходите, поради което на основание чл. 21 ЗЗП е
нищожна и плащане по нея не се дължи.
По изложените съображения искът с
правно основание чл. 92 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на
разноски имат и двете страни. На основание чл. 78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски пропорционално
на уважената част от исковете. Същият е доказал заплащането на държавна такса в
размер на 125 лв. и внесен депозит за вещо лице в размер на 120 лв. Претендира
на основание чл. 78, ал.8 ГПК вр. НЗПП да му бъде присъдено ю.ско
възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът намира, че при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото присъденият размер на ю.ското
възнаграждение следва да бъде 200 лева. Общият размер на разноските на ищеца за
исковото производство възлизат на 445 лева, като по съразмерност следва да му
бъдат присъдени 342,53 лева. За заповедното производство ищецът е доказал сторени
разноски в размер на 75 лева, като следва да му се присъдят по съразмерност
57,73 лева. Ответникът е доказал
разноски за разглеждане на исковото производство в размер на 300 лв., като на
основание чл. 78, ал.3 ГПК съразмерно с отхвърлената част от исковете следва да
му се присъди сумата от 69,08 лв.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.А.Д., ЕГН **********
***, че дължи на „Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Христо Смирненски” № 9, партер, офис 1-2, сумата от 342,80 лева – главница, дължима по договор за
паричен заем № ***/*** г., сумата от 41,75 лева – мораторна лихва за периода от
17,07,2016 г. до 29,09,2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная
от 03.10.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед
№ 9314/04.10.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 15461/2017 г. на ПдРС, КАТО
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено по отношение на Д.А.Д., ЕГН **********
***, че дължи на Агенция за контрол на
просрочени задължения ООД, ЕИК *********, сумата от 115,04 лева– неустойка за неизпълнение на договорно задължение.
ОСЪЖДА Д.А.Д.,
ЕГН ********** *** да заплати на основание
чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК
********* сумата от 342,53 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски за исковото производство и сумата от 57,73 лева,
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство.
ОСЪЖДА
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, ЕИК ********* да
заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на Д.А.Д., ЕГН ********** *** сумата от 69,08 лева, представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
СЪДИЯ :/п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ