О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И
Е
№ 260166 16.11.2020 г. гр. Хасково
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО...…………………………………………..гражданско отделение,
на шестнадесети ноември……….…..…………………………...
две хиляди и двадесета година
в закрито заседание в следния състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
КАПКА ВРАЖИЛОВА
секретар
………………………………………………………………………………………….
прокурор
…………………………………………………………………………………………
като разгледа докладваното от председателя ………………………………………………..
В.ч.гр. дело № 887…........... по
описа за 2020 година
Производството и по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
В.ч.гр.д. № 887/2020 г. по описа на
Окръжен съд - Хасково е образувано по частна жалба на „Клас“ ООД - гр. Свиленград,
чрез адв. Иван Демерджиев, против определение № 260034/10.09.2020 г.,
постановено по гр.д. № 94/2020 г. на РС - Свиленград, с което се връща искова
молба с вх.рег. № 2627/18.02.2020г., подадена от „Клас“ ООД срещу И. Г* Б. и Т.Г.К.
и се прекратява производството по делото.
Недоволен
от така постановеното определение е останал ищецът „Клас“ ООД - гр. Свиленград,
който го обжалва в законоустановения срок с оплаквания за нарушение на
материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Твърди се, че от изложените в исковата молба фактически
твърдения по отношение на предявения установителен иск районният съд е следвало
сам да определи правната квалификация, тъй като това било негово задължение
в съответствие с изискването на принципа на служебното начало в гражданския
процес. Съдът бил длъжен да разреши правния спор съобразно действителната
правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора
факти, доказателствата по делото, становищата на страните и приложи съответния
материален закон. Правната квалификация включвала цифрова и словесна част,
извлечена от нормата на закона, като съдът не бил обвързан от предложената от
ищеца правна квалификация, а следвало сам да я определи въз основа на
обстоятелствата, релевирани в исковата молба. Счита, че вместо да прекратява
производството по делото, съдът е следвало сам да определи правната
квалификация на предявените искове, вземайки
предвид изричното твърдение на ищеца, че процесния договор за аренда съществува
и запазва действието си за страните. Твърди, че предсрочното прекратяване на
договора за аренда, вписано в СВ при РС
– Свиленград, не било равнозначно на прекратяване на договора в последващ
момент на основание изтичане срока на договора и за ищеца бил налице правен
интерес да установи, че договорът е бил действащ към момента на извършеното
вписване на неговото прекратяване в съответния регистър на СВ.
По предявения иск с правно основание чл. 537,
ал. 2 ГПК вр. чл. 88 и чл. 90 ЗКИР се посочва, че всяко вписване по реда на
Правилника за вписване можело да бъде оспорено по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК. Разпоредбата
на чл. 90 ЗКИР предвиждала, че заличаването на вписването са извършва в три
хипотези - когато по исков ред се установи недопустимост или недействителност
на вписването, или несъществуването на вписано обстоятелство, респективно заличаването предполагало
уважаването на иск с посоченото правно основание. Тъй като в конкретния случай ищцовото
дружество не било страна в охранителното производство по вписване по персоналната
партида на ответниците, за него било налице правен интерес от предявяването на
такъв иск. С така
извършеното вписване се манифестирало едностранно прекратяване от страна на
ответницата на договора за аренда, поради което самото вписване засягало произтичащите
от договора права на ищцовото дружество и е било пречка той да се легитимира
като страна – арендатор, с оглед на което да реализира правата си. Защитата на
нарушените права можела да се осъществи само със заличаването на вписването, с
което щяла да отпадне възможността процесното вписване да бъде противопоставено
на ищеца както от арендодателя – ответник, така и от трети лица. Отправя се
искане въззивната инстанция да отмени обжалваното определение на РС -Свиленград
и делото да бъде върнато на съда за продължаване на съдопроизводствените
действия по предявените искове.
В срока по чл. 276 ГПК ответницата по
частната жалба И.Б., чрез пълномощника си адв. Надежда Колева, е депозирала
писмен отговор, с който оспорва жалбата и излага доводи за нейната
неоснователност. Отправя искане искане въззивната инстанция да потвърди
обжалваното определение на РС - Свиленград и да й присъди направените по делото
разноски.
Настоящият съдебен състав след преценка
на доводите, изложени в частната жалба и обсъждане на събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от
активно легитимирана страна - ищец в първоинстанционното производство, в срок,
поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата се явява
неоснователна.
Производството пред районния съд е
образувано по искова молба на „Клас“ ООД против ответниците И.Г.Б. и Т.Г.К.. С
петитума на исковата молба е отправено искане да се признае за установено по
отношение на ответниците, че сключения между страните Договор за аренда от 09.06.2015
г. не е прекратен с уведомление за едностранно прекратяване от 08.07.2019г., както
и да се признае за установено несъществуването на вписаното обстоятелство. С
разпореждане от 21.02.2020 г. съдът е оставил исковата молба без движение, като
е указал на ищеца да посочи цената на иска за признаване за установено, че
договорът за аренда не е прекратен, като представи доказателства за внесена
държавна такса в размер на 4% от цената на иска, но не по-малко от 50 лв., както
и да представи доказателства за платена държавна такса в размер на 80 лв. по
неоценяемия иск за несъществуване на вписано обстоятелство. Също така с разпореждане
от 18.03.2020 г. на ищеца е указано да впише исковата молба в СВ при РС - Свиленград
и представи заверен препис от исковата молба с отбелязване за извършеното
вписване. След размяна на книжа и връчване на преписи съдът с ново разпореждане
от 18.08.2020 г. е оставил исковата молба отново без движение с указания да се изясни
в какво се състои искането на ищеца и правния му интерес от търсената защита с
оглед предстоящото изтичане срока на договора. С уточняваща молба от 04.09.2020
г. ищецът е прецизирал петитума на исковата молба и е посочил, претендира от
съда да бъде признато за установено, че договорът за аренда не е прекратен с
Уведомление за едностранно прекратяване, вписано в СВ при РС - Свиленград на 08.07.2019
г. по персоналните партиди на ответниците, с оглед на което да се признае за
установено несъществуването на вписано обстоятелство - едностранно прекратяване
на посочения договор за аренда с описаното уведомление по персоналната партида
на ответниците. Правния интерес от предявяването на исковете е обоснован с
довода, че ищецът не се явявал страна в охранителното производство, по което е
било вписано уведомлението за прекратяване на договора, поради което имал
правен интерес да защити правата си, като предяви иск по чл. 537, ал. 2 вр. чл.
88 и чл. 90 от ЗКИР. Процесното вписване засягало произтичащите от договора за
аренда права в полза на ищеца и било пречка той да се легитимира като
арендатор, с оглед на което да реализира предоставените му съобразно договора и
закона права. Защитата на нарушените права можела да се реализира чрез
заличаване на вписването, с което щяла да отпадне и възможността това вписване
да му бъде противопоставено на него и на трети лица. Допълнително се посочва,
че това било от значение и за признаване правото на дружеството да получи
субсидии в качеството си на арендатор.
В обжалваното определение районният съд е
приел, че в случая следвало да се установи правната квалификация на исковата
претенция и наличието на правен интерес у ищеца. В тази насока е основното
съображение, че съдът е сезиран с иска по чл. 124, ал. 4 ГПК - за установяване съществуването или
несъществуването на факти с правно значение, когато това е изрично предвидено в
закон. По-конкретно ищецът претендира установяване несъществуването на определен
факт - неизпълнение на договора за аренда, а оттам не е налице и основание за
разваляне (или прекратяване) на договора. Този иск е обективно съединен с иск
по чл.537, ал. 2 чл. 90, ал. 1 ЗКИР. По отношение на последния съдът е приел,
че също не е налице правен интерес, тъй като срокът на договора за аренда
следвало да изтече на 30.09.2020 г. и нямало данни да е инициирана процедура за
продължаване срока на действието му. Ето защо дори и искът по чл. 90 ЗКИР да
бъдел уважен, то след 30.09.2020 г. ищецът нямало да може да ползва арендуваните
имоти. В този смисъл правният интерес не можел да бъде обоснован с
хипотетичната възможност да възникнат спорове по повод изпълнението на
договора.
Изводите
на районния съд в обжалваното определение са в съответствие с процесуалния
закон. Основният въпрос е дали е допустимо да се предяви иск за установяване
със сила на пресъдено нещо, че не е налице неизпълнение и основание за
разваляне на договора за аренда. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Дали е
налице неизпълнение и оттам – дали има основание за прекратяване на един
договор, безспорно е въпрос с правно значение, но законът не допуска
самостоятелното му установяване по общия исков ред. Уведомлението за
прекратяване на договора, подадено от ответниците, всъщност касае самото
облигационно правоотношение, респ. неговото съществуване или несъществуване.
Правилно е отбелязано, че в случая най-подходящо процесуално средство е
предявяването на положителен установителен иск относно спорното правоотношение
или дори осъдителен иск, с който ищецът би защитил най-пълноценно правата си.
Възззивният съд не споделя доводите в частната жалба, че районният съд следвало
само да даде правната квалификация на спорното право съобразно изложеното в
исковата молба. Напротив, именно след като е анализирал съдържанието на
исковата молба и последващите уточняващи молби, районният съд правилно е
стигнал до извода, че при изложените фактически твърдения и заявения петитум производството
не може да бъде водено, тъй като искането не може да бъде квалифицирано като
иск по нито една от допустимите хипотези на чл. 124 ГПК – не се сочи конкретно
право или правоотношение, което да се установи със сила на пресъдено нещо, а за
факта на неизпълнението не е предвидено, че може да се установява с отделен
иск. Това е така, тъй като фактите с правно значение за определено
правоотношение могат да се установяват в съответното исково производство, имащо
за предмет това правоотношение. Ето защо следва да се разграничават хипотезите,
при които се установява спорно право или се установява факт, който е
предпоставка за спорното право – така случаите, когато се претендират правните
последици от установяване на факт чрез осъдителен или конститутивен иск,
установяването на факта е правен въпрос, обуславящ произнасянето по съществото
на спора, а искането до съда за установяването на факта не следва да се счита
за предявяване на отделен установителен иск, тъй като е само предпоставка за
уважаването на иска. В случая арендатора има възможност само да инициира исково
производство за защита на правата си по договора за аренда и това може да бъде
извършено както с положителен установителен иск за съществуване на арендното
правоотношение, така и с осъдителен иск относно изпълнението на договора.
По отношение на иска с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК
вр. чл. 90 ЗКИР изводите на районния съд са правилни – за ищеца липсва правен
интерес от предявяването на този иск, тъй като срока на договора изтича преди
правният спор да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо, а към момента на
евентуалното му разрешаване договорът вече ще се явява прекратен поради
изтичане на срока. Не се споделят доводите в частната жалба, че за ищеца имало
налице правен интерес да установи, че договорът е бил действащ към момента на
извършеното вписване на неговото прекратяване в съответния регистър на СВ, тъй
като от подобно произнасяне не могат да се черпят никакви права в полза на
ищеца, нито могат да се породят последици в неговата правна сфера. В допълнение
към гореизложеното следва да се посочи, че произнасянето по иска по чл. 537,
ал. 2 ГПК вр. чл. 90 ЗКИР се предпоставя от произнасянето по иска с правно
основание чл. 124, ал. 4 ГПК, а тъй като последният се явява недопустим, същите
изводи важат и за втората искова претенция.
По изложените по-горе съображения
въззивната инстанция намира обжалваното определение на РС - Свиленград за
правилно и законосъобразно, поради което същото ще следва да бъде потвърдено.
Предвид неоснователността на подадената
частна жалба на ответника по същата ще следва да се присъдят направените пред
настоящата инстанция разноски в размер на 200
лв. - платено адвокатско възнаграждение, съгласно списък на разноските по
чл. 80 ГПК.
Воден от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 260034
от 10.09.2020 г., постановено по гр.д. № 94/2020 г. на Районен съд - Свиленград.
ОСЪЖДА „Клас“ ООД, ЕИК *********, седалище
и адрес на управление: гр. Свиленград, ул.
Георги Стоименов № 2 да заплати на И.Г.Б., ЕГН **********,*** направените
пред настоящата инстанция разноски в размер на 200 лв. (двеста лева) - платено адвокатско възнаграждение.
Определението подлежи на обжалване с
частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.