№ 133
гр. София, 10.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511795 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 08.06.2021г. по гр. д. № 52494/2020г. Софийски районен съд, |I ГО, 27 състав,
ответникът „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на И. В. Г. - П.а сумата от 495,98 лв.,
представляваща получена без основание сума по изп. дело № 617/2020г. по описа на ЧСИ
У.Д., рег. № 858 на КЧСИ, образувано въз основа на ИЛ от 24.10.2019г., издаден въз основа
на Решение № 715/04.01.2017г. по гр.д. № 63415/2014г. по описа на СРС, ГО, 90 състав,
ведно със законна лихва, считано от 28.10.2020г. до изплащане на вземането, като е
отхвърлен иска с основание по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 167,04 лв.,
представляващи претърпените от И. В. Г. – П.а имуществени вреди, настъпили от поискано
от ответника и допуснато спрямо ищеца принудително изпълнение по изп. дело №
617/2020г. по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ, образувано въз основа на ИЛ от
24.10.2019г., издаден въз основа на Решение № 715/04.01.2017г. по гр.д. № 63415/2014г. по
описа на СРС, ГО, 90 състав.
На основание чл. 59 ЗЗД „Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на И. В. Г. – П.а сумата от
502,59 лв., представляваща получена без основание сума по изп. дело № 617/2020г. по описа
на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ, образувано въз основа на ИЛ от 24.10.2019г., издаден въз
основа на Решение № 715/04.01.2017г. по гр.д. № 63415/2014г. по описа на СРС, ГО, 90
състав, ведно със законна лихва, считано от 28.10.2020г. до изплащане на вземането, като се
отхвърля иска с основание по чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 137,04 лв.,
представляващи претърпените от И. В. Г. – П.а имуществени вреди, настъпили от поискано
от ответника и допуснато спрямо ищеца принудително изпълнение по изп. дело №
617/2020г. по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ, образувано въз основа на ИЛ от
24.10.2019г., издаден въз основа на Решение № 715/04.01.2017г. по гр.д. № 63415/2014г. по
описа на СРС, ГО, 90 състав. Съдът е определил разноски и за двете страни в спора,
съобразно уважената част на иска.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от
1
ответника И. В. Г. – П.а и В. И. П., чрез процесуалния им представител адв. А.Д. – САК, в
която са изложени доводи за неправилност и необоснованост в обжалваната му част.
Направено е искане за отмяна на обжалваното решение в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат изцяло.
Насрещната страна „Т.С.“ ЕАД не е подала отговор на въззивната жалба.
Постъпила е молба от 22.11.2022г. за разглеждане на делото в тяхно отсъствие, в която
излага становище, че въззивната жалба е неоснователна и недоказана. Счита
първоинстанционното за обосновано и правилно, като постановено в правилно приложение
на материалния закон и съобразно ангажираните в производството доказателства. С оглед
изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира
разноски и представя списък по чл. 80 ГПК.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59
ЗЗД и чл. 49 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искова молба от И. В. Г. – П.а и В. И.
П., които са предявили субективно съединени осъдителни искове срещу „Т.С.“ ЕАД за
осъждане ответника да заплати на първия ищец сумата от 663.02лв., а на втория ищец
сумата от 639.63лв.
В исковата молба ищците твърдят, че по молба на ответника срещу тях било
образувано изп.д. № 617/2020г. по описа на ЧСИ Д., рег. № 858 на КЧСИ, образувано въз
основа на ИЛ от 24.10.2019г., издаден въз основа на Решение № 715/04.01.2017г. по гр.д. №
63415/2014г. по описа на СРС, ГО, 90 състав. По образуваното изп.д. били събрани по
принудителен ред от ищцата – сумата от 663.02лв., от които 495.98лв. били преведени по
сметка на взискателя (ответник), а сумата от 167.04лв. била за такси и разноски по
ТТРЗЧСИ, а от ищеца – сумата от 639.63лв., от които 502.59лв. били преведени по сметка на
взискателя (ответник), а сумата от 137,04лв. била за такси и разноски по ТТРЗЧСИ.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по
предявените искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД се установява от ищците, при условията на пълно и
главно доказване, че същите по образуваното срещу тях изп. дело № 617/2020г. по описа на
ЧСИ У.Д., рег. № 858 на КЧСИ са предали на ответника, съответно ищцата сумата от
2879,21 лв., а ищецът – сумата от 1032,56 лв. Съдът, също така, правилно е приел, че
предявените искове от ищците са основателни за платени от тях суми, които са постъпили
по сметка на ответника (на 22.07.2020г. от И. Г.-П.а в размер на размер на 495,98 лв. и от
20.07.2020г. от В. П. в размер на 502,59лв.).
По исковете на основание чл. 49 ЗЗД, първоинстанционният съд е установил, че не е налице
противоправен характер на действието по подаване на молба за образуване на изпълнително
дело и „становище“-то за неоснователност на молбата за прекратяване, така и причинната
връзка е прекъсната, поради следното: съгласно чл.433, ал.1, т.1 ГПК изпълнителното дело
се прекратява с постановление, когато длъжникът представи доказателства, че сумата по
изпълнителния лист е платена. При отказ на съдебния изпълнител да го прекрати, то
постановлението подлежи на обжалване по чл.435, ал.2, т.6, пр.2 ГПК. Действието по
подаване на молба за образувано изпълнително дело не представлява неправомерно
действие, с което може да бъде осъществен деликт, а е право. Частният съдебен изпълнител
е орган, на който държавата възлага функциите по принудително изпълнение на частни
притезания. При определени предпоставки ЧСИ може да откаже извършване на определени
изп.действия или прилагане на даден изпълнителен способ, да спре или да прекрати
изп.дело, като тези му решения подлежат на обжалване /чл.435 от ГПК/, под страх от
отговорност за вреди. В този смисъл не е било доказано наличие на противоправно
2
поведение от страна на взискателя с искане за образуване на изпълнително дело. Не е била
доказана и причинната връзка между действието на взискателя и претърпените вреди,
защото неговото „становище“ не обвързва съдебният изпълнител, който като орган на
изпълнението следва да извърши преценка за наличие на или липса на доказателства за
изпълняемо право под страх от отговорност за вреди, вкл. преценката му подлежи на
инстанционен контрол.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно и допустимо.
По релевираните доводи за неправилност на същото намира следното:
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа
следните елементи: 1 имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в
резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2 връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти,
породили обедняването и обогатяването; 3 липса на правно основание за имущественото
разместване и 4 липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.
Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което
може да се изрази в следните основни форми: 1 намаляване на актива /изгубване или
ограничаване на права/; 2 увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на
задължения и 3 извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на
едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива –
придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на
задължения; спестяване на разходи.
Искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД има субсидиарен характер, съгласно чл. 59, ал. 2 ЗЗД.
Той е поставен на разположение на неоснователно обеднилия се във всички случаи, когато
той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск по
отношение на неоснователно обогатилия се.
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните доказателства по делото
се установява, че съгласно приетите по делото удостоверение по изп.д. № 20208580400617
изх.№ 28174/09.10.2020г. и удостоверение по изп.д. № 20208580400617 изх.№
28181/09.10.2020г. от И. В. Г. – П.а са постъпили суми в размер на 755.02лв., като към
„Т.С.“ ЕАД била преведена сумата от 495.98лв, а от В. И. П. по изп.д. са постъпили суми в
размер на 797,49лв., като към „Т.С.“ ЕАД била преведена сумата от 502,59лв.
По отношение предявеният с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност
за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-
обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Касае се за уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за
вреди, причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични
виновни действия по чл. 45 ЗЗД. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не
произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата.
За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2)
осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена,
причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са
причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за
3
изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата
работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на
непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД),
като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на
деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите
разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от
претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест.
В случая, за да възникне отговорност за поправяне на вреди от непозволено
увреждане, следва да се установят елементите на фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД -
действие или бездействие от лице, на което ответникът е възложил някаква работа,
противоправно поведение при или по повод изпълнението й и причинна връзка между
деянието и настъпилите в сферата на увреденото лице вреди.
Целта на обезщетение по чл. 49 от ЗЗД не е материално облагодетелстване на пострадалия,
а справедливо обезщетение за причинените вреди. Следва да му се върне толкова, колкото
му е било неправомерно отнето.
С доклада по делото първоинстанционния съд правилно е разпределил тежестта на
доказване на ищците да докажат при условията на пълно и главно доказване фактическият
състав: 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между
правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно
засягане на неимуществената сфера на увредения); 4) причинно-следствена връзка между
противоправното поведение и настъпилите имуществени вреди, вкл. размерът на същите
(вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата
следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното
противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно
уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е
причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа, т.е. в
конкретния случай с оглед твърденията - следвало да докажат, че (служители на) ответника
(при изпълнение на работата си) са извършили вредоносно деяния (образуване на изп.д. и
подаване на становище Вх.№ 14277/15.07.2020г., както и да докажат, че сумите, за които
има издаден ИЛ са били недължими поради плащане преди образуване на изп.д.), в пряка
причинно-следствена връзка с което, ищците да са претърпели твърдените имуществени
загуби (удържане на суми за такси и разноски по изп.д.).
Съдът е преценил, че не се установяват по делото всички елементи от фактическия
състав на непозволеното увреждане, с изключение на размера на имуществените вреди.
Недоказани са останали и наведените от ищците фактически твърдения за извършени от
служители на ответника конкретни действия с противоправен характер като в тази връзка
следвало да бъде съобразено обстоятелството, че действията по депозиране пред частния
съдебен изпълнител при наличие на годен изпълнителен титул, както и последващо
принудително изпълнение, не представлява противоправно действие, доколко е свързано с
упражняване на законови права. Съобразно разпределената от съда доказателствена тежест,
връзката между твърдяното противоправно поведение на служители на ответника е
подлежало на доказване именно от ищците, като следвало да се има предвид, че трябва също
така деянието да е непозволено, т. е. да е извършено в нарушение на определени законови
разпоредби.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата
4
страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 200 лева за
юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство и направените разходи за
особен представител по списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК
настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 20134492 от 08.06.2021г., постановено по гр. д. №
52494/2020г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА И. В. Г. – П.а, ЕГН ********** и В. И. П., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ж.к. **** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 200 /двеста/
лева – съдебни разноски във въззивното производство.
В останалата си необжалвана част решение 20134492 от 08.06.2021г., постановено
по гр. д. № 52494/2020г. по описа на СРС, І ГО, 27 състав е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5