№ 7591
гр. София, 29.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 74 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Гражданско дело №
20241110165050 по описа за 2024 година
Производствотo e по реда на чл. 310 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на Ж. К. М. срещу с, с която е предявен осъдителен
иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата в размер на 20 000 лв.,
представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от 01.02.2024 г.
до 31.05.2024 г.
В исковата молба се твърди, че в периода от 30.10.2023 г. до 30.06.2024 г.
страните се намирали в трудово правоотношение, възникнало на силата на трудов
договор от 30.10.2023 г., като ищецът изпълнявал длъжността „помощник треньор по
футбол“, с основно нетно трудово възнаграждение в размер на 5000 лв. Твърди, че
трудовото му правоотношение било прекратено с изтичане на срока на договора, но
дължимото му трудово възнаграждение за месеците февруари, март, април и май 2024
г. не било заплатено. По така изложените съображения предявява разглеждания иск,
като моли същият да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
В проведеното на 26.02.2025 г. първо открито по делото съдебно заседание
ответникът, чрез надлежно упълномощения си процесуален представител – адв. Х. М.,
САК, оспорва предявения иск по основание и размер.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните по делото
относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и от правна
страна:
За да възникне парично вземане за заплащане на трудово възнаграждение в
обективната действителност следва да са се проявили следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) между работника или служителя и работодателя
да е налице валидно възникнало трудово правоотношение; 2) работникът или
служителят да е престирал реално работна сила за твърдения период, за който се
претендира, че работодателят не е заплатил дължимото трудово възнаграждение, респ.
допълнително трудово възнаграждение. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК
установяването на посочените факти е в доказателствена тежест на ищеца. При
1
установяването им в тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащане.
От приетия по делото като писмено доказателство договор за наемане на
помощник треньор от 30.10.2023 г., съдът приема за установено, че страните в
настоящото производство са били обвързани от валидно срочно трудово
правоотношение, в рамките на което /30.10.2023 г. – 30.06.2024 г./ ищецът е заемал при
ответника длъжността „помощник треньор по футбол“ на представителния мъжки
отбор на клуба, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на
5000 лв., платимо до 20-то число на месеца, следващ месеца, за който е дължимо.
По делото е изслушано и прието заключение на ССчЕ, което следва да се цени
като компетентно изготвено и обосновано, както и неоспорено от страните. Въз основа
на експертното заключение съдът приема за установено, че размерът на нетното
трудово възнаграждение на ищеца за претендирания период е в размер на 20 000 лв.
Установява се още, че нетното възнаграждение на ищеца за м. февруари 2024 г. в
размер на 5 000 лв. му е било изплатено с банков превод от ответника на 11.04.2024 г.
Видно от констативно-съобразителната част на заключението ответникът е издал
фишове за работна заплата за месеците февруари, март, април и май 2024 г.
Последното може да се приеме като наличието на извънсъдебно признание по смисъла
на чл. 175 ГПК за това, че ищецът е полагал труд през периода м.02.2024 г. – м.05.2024
г. при ответника. А извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните
доказателествени средства в гражданският процес, което съобразено в съвкупност с
останалите доказателства по делото, води до изясняване на действителното
фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
Отделно престирането на работна сила от ищеца за претендирания период не оспорено
изрично от работодателя.
По делото не са ангажирани, съответно събрани доказателства за погасяване на
процесните вземанията за периода м.03.2024 г. – м.05.2024 г. чрез плащане на
дължимите суми, поради което с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че са налице всички
материални предпоставки за уважаване на предявения иск до размера от 15 000 лв. и
за периода м.03.2024 г. – м.05.2024 г., като за разликата до пълният претендиран
размер от 20 000 лв. и за м.02.2024 г. искът следва да се отхвърли като неоснователен,
поради извършеното извънсъдебно плащане.
По разноските:
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират
заплащането на деловодни разноски разполагат и двете страните.
Ищецът е поискал присъждането на разноски, като реално е доказал, че е сторил
такива, поради което с оглед уважената част от иска и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
следва да му бъде присъдена сумата от 1425 лв., представляващи деловодни разноски
и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Неоснователно е релевираното от ответника възражението за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, уговорено в
размер на 1500 лв. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г.,
всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine
ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен.
Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То
има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а
уговореното в повече остава в нейна тежест (в този смисъл и Определение №
2995/13.06.2024 г. по ч. гр. д. № 991 по описа за 2024 г. на ВКС, IV г. о.). В конкретния
случай, съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на повдигнатия
съдебен спор, неговата продължителност, реално осъществената от упълномощения
2
адвокат процесуална дейност, договореният размер за представителство не се явява
явно/съществено прекомерен. На първо място следва да се посочи, че същият е
уговорен в размер близък до минималния такъв, предвиден в приложимата редакция
на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, която служи за ориентир. Макар делото да не се отличава с
фактическа и правна сложност, това обстоятелство само по себе си не води до извод за
намаляване на платеното адвокатско възнаграждение под посочения в Наредбата
размер, както беше разяснено по-горе, доколкото при преценката си за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, съдът извършва преценка дали възнаграждението
съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с
подобна фактическа и правна сложност. В случая, възнаграждението не е уговорено в
съществено отклонение от мярката, наложена от този пазар.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по
сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 600 лв.
Претенцията на пълномощника на ответника за присъждане в негова полза на
възнаграждение за оказана безплатна правната помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 от
Закона за адвокатурата съдът намира, че следва да се остави без уважение.
Юридическите лица с нестопанска цел не са сред изчерпателно посочените в
разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА лица, на които законът признава правото да бъдат
представлявани безплатно от адвокат, а именно – такива с право на издръжка,
материално затруднени лица, роднини, близки или друг юрист. Тълкуването на чл. 38,
ал. 1 ЗА води до еднозначния извод, че безплатно представлявани по силата на
посочената разпоредба могат да бъдат само физически лица, тъй като само те могат да
„имат право на издръжка“, да бъдат „роднини, близки или друг юрист“, съответно да
бъдат поставени на равно основание с изброените и лицата, които са материално
затруднени.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА с, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление: **, да заплати
Ж. К. М., с ЕГН ********** и адрес: **, на основание чл. 128, т. 2 КТ, сумата от 15
000 лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за периода от
м.03.2024 г. – м.05.2024 г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
за разликата над присъдения размер от 15 000 лв. до пълния предявен размер от 20 000
лв., представляваща неплатено нетно трудово възнаграждение за м.02.2024 г.
ОСЪЖДА с, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление: **, да заплати
Ж. К. М., с ЕГН ********** и адрес: **, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
1425 лв., представляваща деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА с, с ЕИК ********* и седалище и адрес на управление: **, да заплати
по сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 600 лв.
– държавна такса за разглеждане на иска.
ДОПУСКА на основание чл. 242, ал. 1 ГПК предварително изпълнение на
решението в частта по иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
Решението може да се обжалва пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3
4