№ 2161
гр. София, 10.10.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Николай Младенов
Членове:Веселина Ставрева
Теодора Анг. Карабашева
като разгледа докладваното от Теодора Анг. Карабашева Въззивно частно
наказателно дело № 20221100604047 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 306, ал. 3, предл. второ от НПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от защитника на подсъдимата
М. Д. – адв. Х., срещу определение на СРС, НО, 131-ви състав от16.09.2022 г.,
постановено по НЧХД № 5807/2018 г., с което е оставено без уважение
искането за възлагане на разноски в полза на подсъдимата М. Д. по НЧХД №
5807/2018 г. по описа на СРС, НО, 131-ви с-в.
В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното определение. Твърди се, че към искането си за
възлагане на разноски по реда на чл. 190 от НПК защитата е представила два
броя данъчни фактури в оригинал, които съдържат материална
доказателствена сила относно извършеното плащане по банков път. Излага се,
че преди да остави без уважение искането на защитата поради липсата на
представени доказателства, СРС е следвало да разпореди представянето на
такива. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт.
Софийски градски съд, като взе предвид доводите на защитника на
подсъдимата Д., намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй
като e насочена срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол,
подадена е в законоустановения срок от легитимирано за това лице.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
От материалите по делото се установява, че по повод на тъжба на
1
М.К.В. срещу М. Х. Д. е образувано НЧХД № 5807/2018 г. по описа на СРС,
НО, 131-ви състав. Производството е приключило с присъда от 26.04.2021 г.,
с която подсъдимата М. Д. е призната за невиновна по обвинението, описано в
тъжбата. С молба с вх. № 21009233/03.05.2022 г. защитникът на подсъдимата
е поискал присъждане на сторените по делото разноски за адвокатски
хонорар на основание чл. 190 от НПК и издаване на изпълнителен лист за
същите, като към молбата е приложил два броя данъчни фактури.
Софийският районен съд се е произнесъл по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4
от НПК с определение от 16.09.2022 г., с което е оставил без уважение
направеното искане от защитата. В мотивите към обжалвания съдебен акт е
посочено, че представените два броя фактури не представлявали
доказателство за извършено плащане, респективно липсвали данни
претендираните разноски да са били реално сторени, поради което и приел, че
исканите разноски не следвало да се възлагат в тежест на частния тъжител.
Настоящият състав на СГС не споделя този извод на съдия –
докладчикът от първата инстанция.
Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 1 от НПК, когато подсъдимият
бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено,
разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата, а
разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат
на частния тъжител. Нормата на чл. 190, ал. 1 от НПК е относима към всички
разноски, направени и доказани от подсъдимия, включително и адвокатското
възнаграждение. В настоящия случай е налице първата визирана в чл. 190, ал.
1 от НПК хипотеза, поради което частният тъжител следва да бъде осъден да
заплати сторените по делото разноски.
При решаване на въпроса на кого да се възложат разноските
единственото изискване е по делото да са налични доказателства за размера
им и за това, че те действително да са заплатени. В случая следва да се
съобрази, че по делото е приложен договор за правна защита и съдействие,
находящ се на л. 74 от първоинстанционното производство, който е с дата
31.08.2018 г., т.е. в хода на висящото и неприключило наказателно
производство от частен характер, по което М. Д. вече е имала качеството на
подсъдима. Досежно действителността на извършеното плащане, защитата е
представила два броя фактури за заплащане на адвокатско възнаграждение, от
2
които се установява, че заплащането е извършено по банков път. Както стана
ясно по - горе за присъждане на направените по делото разноски е
необходимо същите да са уговорени и действително платени, които
предпоставки в конкретната хипотеза са кумулативно налице.
Във връзка с изложените от контролираната инстанция мотиви, касаещи
обстоятелството, че представените фактури не представлявали доказателство
за реално извършени заплащания, като се препраща към правилата на ГПК и
практиката на ВКС в тази насока, то следва да се отбележи, че установените в
ГПК правила за произнасяне по въпросите във връзка с разноските не
намират субсидиарно приложение в наказателното производство, поради
което изложените разсъждения в тази насока от СРС се явяват ирелевантни.
С оглед изхода на делото, направеното в частната жалба на подсъдимата
искане за присъждане на разноски в общ размер на 7 800 лв., следва да бъде
удовлетворено.
По гореизложените съображения и на основание чл. 345, ал. 2 от НПК,
въззивният съдебен състав
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение от 16.09.2022 г., постановено по НЧХД №
5807/2018 г. по описа на СРС, НО, 131-ви състав и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М.К.В. с ЕГН: ********** на основание чл. 190, ал. 1 от НПК
да заплати в полза на М. Х. Д. с ЕГН: ********** сума в размер от 7 800 лв.,
представляваща сторените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3