Р Е Ш Е Н И
Е № 604
гр. Пловдив, 20.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 13175 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени
са обективно и субективно съединени искове с правна квалификация чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, чл. 26, ал.1 предл.3 ЗЗД, чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД, чл.26, ал. 2, предл.5 ЗЗД и чл.33, ал.2 ЗС.
Ищецът А.И.А. твърди, че по силата на договор за делба
на земеделска земя от 27.01.1998 г. е получил заедно със ***** си Н. И. А. в
общ дял при равни права следния недвижим имот, а именно: поземлен имот с
идентификатор № ******* находящ се в землището на село *****, община *****,
местността *****, с площ от 3504 кв.м., начин на трайно ползване – нива. Сочи,
че след смъртта на ***** му, като единствен неин наследник останал ***** й – Р.
Н. А., който придобил по наследство ½ идеална част от имота. Твърди, че
през месец март 2019 г. бил потърсен от неизвестно за него лице, което му
съобщило, че били съсобственици на посочения недвижим имот. Ищецът извършил
справки в Имотния регистър, от където разбрал, че на 03.06.2015 г. ответникът Р.Н.А.
извършил две последователни сделки на разпореждане със собствените си ½
идеални части, както следва: 1) договор за дарение, обективиран в нотариален
акт № ******, по силата на който Р.Н.А. дарил на И.И.М. 1/100 идеални части от
собствените му ½ идеална част от имота; 2) договор за продажба,
обективиран в нотариален акт за покупко-продажба № ******, по силата на който Р.Н.А.
продал на И.И.М. 99/100 идеални части от собствените му ½ идеална част
от имота. Ищецът поддържа, че договорът за дарение е нищожен, тъй като е
привиден и прикрива продажба. Намира, че прехвърлянето чрез дарение на 1/100 от
½ идеални части било безполезно и незначително по естеството си, поради
което и лишено от всякаква житейска и правна логика. В условията на евентуалност претендира че
договорът за дарение накърнява добрите нрави, тъй като съсобственикът се
опитвал да избегне разпоредбата на чл.33, ал.2 ЗС. Общо положение било, че
водещи при формиране на волята за дарение у дарителя били благодарността,
признателността и желанието безвъзмездно да се награди едно лице, а не
желанието целенасочено да се накърнят интересите на другия съсобственик.
Поддържа също, че договорът е нищожен поради липса на основание, тъй като
липсвало дарственото намерение. Навежда като основание за нищожност и противоречие
със закона.
Предвид изложените твърдения моли да се прогласи
нищожността на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ******,
поради привидност и прикриващ договор за продажба между същите страни и същия
имот; евентуално – прогласяване на нищожността на договор за дарение,
обективиран в нотариален акт № ****** поради липса на основание или
алтернативно поради противоречие със закона и/или добрите нрави; както и на
основание чл.33, ал.2 ЗС да се допусне ищецът да изкупи 99/100 от ½
идеални от процесния имот, при цена и условия, уговорени в договор за продажба,
обективиран в нотариален акт за покупко-продажба № ****** Моли за уважаване на
исковете и присъждане на разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
от ответника И.И.М., със становище за неоснователност на предявените искове.
Поддържа, че искът по чл.33, ал.2 ЗС е предявен след изтичане на преклузивния
2-месечен срок, поради което следва да се отхвърли. Оспорва наведените от ищеца
основания за нищожност на договора за дарение. Твърди, че в знак на истинска
благодарност ответникът А. е искал да го надари дори с по-голяма част от имота,
но той е настоял да му се дари по-малката част, а останалата да я закупи.
Поддържа, че страните действали изцяло добросъвестно и не прикривали или
симулирали волята си. Посочва, че с другия ответник се познавали дълго преди
сделката, имали контакти помежду си, М. винаги се отзовавал и помагал на А..
Моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на сторени по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
от ответника Р. Н. А., със становище за неоснователност на предявените искове.
Твърди, че с ответника М. се познавали не малко време преди сделките, били в
близки отношения, като и двете сделки били плод на взаимно решение и по чисто
човешки и морални подбуди. Двамата ответници били инвалиди, като М. многократно
е помагал на А. безвъзмездно за много неща, които не можели да се оценят в пари
– съвети, разбиране, споделяне на проблеми и търсене на решаването им, помощ
при намиране на подходяща работа. Извършеното в полза на М. дарение било в
резултат на искрената и сърдечна благодарност, която А. изпитвал към него, като
дори е искал да му дари по-голяма част от имота. Твърди, че ищецът е разбрал
много по-рано от 2019 г. за сделките, тъй като след като И.М. станал собственик
на притежаваната от него идеална част е говорил с ищеца, който своеволно
прибирал цялата аренда от нивата. Моли за отхвърляне на предявените искове и
присъждане на разноски.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа
страна и правна страна:
За
предявените искове и отношението, в което те се намират по-между си.
Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 5 от 28.11.2012
г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ОСГК на ВКС с иска по чл. 33, ал.2 ЗС се реализира
потестативното право на
съсобственик на съсобствена вещ да интервинира в правоотношението между друг
съсобственик и трето за съсобствеността лице, като изкупи по действителната
продажна цена идеалната част от съсобствената вещ, с която другият съсобственик
се е разпоредил в полза на третото лице.
В същото тълкувателно решение е посочено, че независимо
от начина и причините за възникване на съсобствеността, всеки от
съсобствениците има право да извърши по свое усмотрение сделка на разпореждане
със своята идеална част. Задължението за предлагане на частта най-напред на
другите съсобственици възниква само в случаите, когато съсобственикът желае да
се разпореди възмездно, чрез договор за продажба със своята идеална част от
недвижим имот. Приема се, че за продавача е без значение от кого ще получи
стойността на продаваната вещ- от съсобственика или от трето за съсобствеността
лице, доколкото парите са родово определена заместима вещ, представляваща универсален
измерител на стойност. По тези съображения, само при продажба на идеална част от недвижим имот, законът
предоставя на всеки съсобственик, при наличие и на останалите предвидени в
закона предпоставки, потестативното право на изкупуване.
В тълкувателното решение е разяснено още, че изискването
на чл. 33, ал. 1 ЗС се простира само върху продажбата на идеална част от
недвижимия имот на външно за
съсобствеността лице. Такова изискване не съществува за желаещия да
продаде частта си на друг от съсобствениците - в отношенията между съсобствениците
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС не намира приложение. В случай, че преди
продажбата между съсобственика и външното за съсобствеността лице е сключен
договор за дарение, то последното става съсобственик и впоследствие при
извършване на продажба в отношенията между дарител и надарен не се прилага
изискването на чл. 33, ал. 1 ЗС.
По тези съображения в тълкувателното решение е прието,
че за всички съсобственици, които не са извършили действие на разпореждане със
своята идеална част съществува правен
интерес да искат прогласяване на договора за дарение между разпоредилия
се съсобственик и третото за собствеността лице за нищожен като привиден и прикриващ в действителност договор
за продажба или да претендират нищожност на дарението поради липса на основание
или поради това, че то или мотивът, единствено поради който то е направено, са
противни на закона или на добрите нрави. Правният
интерес в случая произтича от обстоятелството, че с прогласяване
на нищожността на договора за дарение и при наличие на останалите предпоставки,
визирани в закона съсобствениците
биха могли да упражнят потестативното си право на изкупуване.
В тълкувателното решение изрично е посочено, че
претенциите за прогласяване нищожността на договора за дарение могат да бъдат
предявени по един от два алтернативно посочени начина: 1) с нарочен
установителен иск, съединен с иска за изкупуване или 2) като преюдициален
въпрос по отношение на иска за изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС.
В конкретния случай ищецът е предпочел първата от
двете алтернативи, като е съединил с иска по чл. 33, ал.2 ЗС и четири
установителни иска, предявени помежду си в условията на евентуалност, с които
се иска признаване със сила на пресъдено нещо нищожността на процесния договор
за дарение на четири самостоятелни основания.
При преценка допустимостта на предявените
установителни искове следва да бъдат съобразени и задължителните постановки на ТР
№ 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при установителните искове в
най-голяма степен се откроява разликата
между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния
спор. Първото има качеството
„предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните
по спора, а наличието на второто
обуславя правния интерес от воденето на процеса. Правният интерес е
предпоставка за допустимост на всеки установителен иск и подлежи на доказване
при условията и пълно и главно доказване от ищеца.
Сведени към конкретиката на процесния казус
принципните постановки на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 5/2012 г. на
ОСГК на ВКС навеждат на извод, че правният
интерес за ищеца да иска прогласяване на процесния договор за дарение произтича
и е обусловен от възможността му да упражни в процеса по чл. 33, ал.2 ЗС
потестативното си право на изкупуване. В този смисъл е и
практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК след приемане на двете
тълкувателни решения, а именно Решение № 54 от 18.03.2013 г. на ВКС по гр. д. №
627/2012 г., IV г. о и цитираните в него решение № 296/15.07.2011 г. по гр. д.
№ 179/2010 г., IV г. о. и решение № 302/28.11.2012 г. по гр. д. № 1597/2011 г.,
III г. о. на ВКС, в които изрично е посочено, че липсва правен интерес от провеждане на иск за нищожност на
договор за дарение, предявен от съсобственик, който твърди да разполага с право
на изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС, ако
такъв иск по чл. 33, ал.2 ЗС не е реално предявен.
На още по силно основание следва да се приеме, че не съществува правен интерес от
прогласяване на нищожността на договора за дарение между съсобственик и трето
за съсобствеността лице, ако по
надлежния съдебен ред е отречено правото на изкупуване на предявилия исковете
съсобственик, поради отсъствие на някоя от останалите кумулативно
изискуеми от закона предпоставки за уважаване на иск по чл. 33, ал.2 ЗС. Това е
така, доколкото при отречено по съдебен ред право на изкупуване, евентуално
прогласената нищожност на договора за дарение, предвид обективните и
субективните предели на силата на пресъдено нещо не би могла по какъвто и да
било начин да ползва съсобственика, предявил исковете за нищожност, респективно
той няма интерес от успешното им провеждане. Този извод намира подкрепа и в
задължителните постулати на ТР № 8/2012 г. ОСГТК на ВКС, в които изрично е
посочено, че ако ищецът не успее да докаже при условията на пълно и главно
доказване съществуването на материалното право / в случая потестативното право
на изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС/, което обуславя правния му интерес, то
предявените установителни искове не подлежат на разглеждане и производството по тях следва да се прекрати.
Относно
иска с правно основание чл. 33, ал.2 ЗС.
Съгласно трайната съдебна практика, обективирана в
множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, предпоставките за
уважаване на иск с правно основание чл. 33, ал.2 ЗС са следните: 1. наличие на
съсобственост; 2. възмездна
разпоредителна сделка /продажба/ от един от съсобствениците с неговата идеална
част в полза на трето за собствеността лице; 3. липса на предхождаща
разпоредителната сделка покана до останалите съсобственици да изкупят идеалната
част на разпореждащия се или наличие на такава покана, но същата да не отговаря
на действителните условия по разпоредителната сделка; 4. спазване на преклузивния двумесечен
срок. Предпоставките следва да са
налице кумулативно, като липсата на която и да било от тях обуславя отхвърляне
на иска по чл. 33, ал.2 ЗС. В този
смисъл Решение № 44 от 29.05.2019 по гр.д. 2528/2018 на ВКС, второ гр.о, Решение
№ 164 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 802/2009 г., I г. о, Решение № 111 от 23.03.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 718/2011 г., II г. о. Решение №
111/30.10.2018 г. по гр.д. № 3807/2017 г. по описа на първо г.о. на ВКС.
По делото не съществува спор, че ищецът и ответника Р.
Н. А. са съсобственици на процесния поземлен имот с идентификатор № *******
находящ се в землището на село *****, община *****, местността *****, с площ от
3504 кв.м., начин на трайно ползване – нива. Не съществува спор и че на дата на
03.06.2015 г. ответникът Р.Н.А. извършил две последователни сделки на
разпореждане със собствените си ½ идеални части от процесния имот ,
както следва: 1) договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ******, 2) договор за продажба, обективиран в
нотариален акт за покупко-продажба № ******, по силата на които прехвърлил на ответника
И.И.М. собствените му идеални части от имота.
Не съществува спор между страните и че покана за
изкупуване на дела от Р.А. към ищеца не е отправяна.
Съгласно трайната съдебна практика в случай, че покана
за изкупуване не е отправяна, двумесечният
срок по чл. 33 ЗС тече от момента, в който съсобственикът, желаещ да
упражни потестативното си право на изкупуване, реално е узнал за извършване на сделката. Така решение № 197/ 03.08.2012 г., първо гражданско
отделение, гражданско дело № 1430/2010 на ВКС, Решение № 383 от 26.10.2010 г.
по гр.д. № 532/2010 г. на Върховен касационен съд.
Пак според трайната съдебна практика спазването на
двумесечния преклузивен срок се преценява към
момента на входиране на исковата молба в съда и е предпоставка по същество за уважаване на иска по чл. 33, ал.2 ЗС,
а не предпоставка за допустимостта на същия. Така изрично Определение № 68/
18.02.2011 година, второ гражданско отделение, дело № 48/2011 година на ВКС,
Определение № 309/ 04.07.2011 година, Второ гражданско отделение, ч. гр. д.№
291 по описа за 2011година на ВКС,Определение № 519 31.10. 2011 година, I-во отделение, ч.
гр. д. N 354/2011 година на ВКС, Определение № /08.07.2016 г. , Първо отделение
на Гражданска колегия, ч.гр.д.№ 7089 по описа за 2013 г. на ВКС.
Видно от отбелязването върху
исковата молба, същата е входирана в Районен съд Пловдив на дата 08.08.2019 г. Следователно,
както и изрично е посочено в доклада по делото, в тежест на ищеца е при
условията на пълно и главно доказване е да установи, че е узнал за процесната сделка не по рано от 08.06.2019 г. Това
обстоятелство остана недоказано по делото, доколкото воденият от ищеца свидетел
Л. А. потвърди пред съда, че ищецът е търсен „в началото на лятото“ от две лица непознати лица, които се представяли за съсобственици и
като не могли да го намерят се сдобили с телефонния му номер и провели с него
телефонен разговор, в рамките на който го уведомили за разпоредителната сделка,
чиято нищожност се претендира. Според настоящия състав тези свидетелски
показания не са от естество да установят по несъмнен начин спазването на двумесечния
преклузивен срок. На първо място те са безкрайно общи и неконкретни в
темпорално отношение и по никакъв начин не може да се приеме, че това,
което свидетелят субективно възприема като „началото на лятото“ обективно съответства
на периода от време след 08.06.2019 г. На следващо място, следва да се съобрази
и качеството на свидетеля, а именно ***
на ищеца, което говори за евентуална негова заинтересованост и
задължава съда да подходи с особена осторожност при ценене на заявеното от
него, чл.172 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че показанията св. Л. А.
не кореспондират дори с твърденията в исковата молба, в която ищецът сам посочва, че разговорът,
който свидетелят датира към „началото на лятото“ всъщност се е състоял през месец март 2019 г. По изложените
съображения съдът не кредитира показанията на св. Л. А. и счита, че при тежест
на доказване, лежаща върху ищеца, същият не установи по несъмнен начин
спазването от него на двумесечния преклузивен срок.
Само за пълнота на изложението
следва да се посочи и че неспазването
на двумесечния срок произтича от самите твърдения на ищеца в исковата молба,
в която той изрично е посочил, че получил телефонно обаждане от непознато лице
през месец март 2019 г. и тогава и от
това лице разбрал за разпоредителната сделка. Дали ищецът реално е
повярвал на съобщеното му още в този момент или едва след по-късно извършени
справки в имотния регистър е въпрос, който е неотносим към предмета на делото,
доколкото от значение за преценката кога ищецът е узнал за разпоредителната
сделка е времето, когато информацията
за нейното осъществяването е достигнала до неговото внимание и съзнание,
а не кога е повярвал на тази информация. Действително ищецът е разполагал с
право и възможност да провери получената по телефона информация чрез съответните
справки в имотния регистър, но за да може да бъде уважен искът по чл. 33, ал.2
ЗС това е следвало да стане в рамките на преклузивния двумесечен срок, считано
от узнаването през месец март 2019 г.
В тази връзка следва да се посочи и
че по-късното изготвяне на справки в имотния регистър след месец март 2019 г. е
останало недоказано по делото, доколкото ищецът само твърди за извършването на
такива, но не е представил никакви доказателства в тази насока.
При извод за неспазен двумесечен
преклузивен срок искът по чл. 33, ал.2 ЗС следва да бъде отхвърлен, доколкото
не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за неговата
основателност.
Относно
исковете с правно основание чл. 26 ЗЗД.
По-горе вече бе изяснено, че правният интерес на ищеца да претендира прогласяване на нищожност
на процесния договор за дарение произтича
и е обусловена от възможността му да упражни потестативното си право на
изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС.
Посочи се обаче, че това право на ищеца в конкретния случай е погасено
поради пропускане на преклузивния двумесечен срок за упражняването му и няма
как да бъде реализирано нито по съдебен, нито по извънсъдебен ред. В този
смисъл с оглед конкретиката на процесния казус ищецът не разполага с правен
интерес да иска прогласяване на договора за дарение, обективиран в нотариален
акт № ******, доколкото дори и тази
му претенция да бъде уважена, то
в правната му сфера не би могла да настъпи каквато и да била положителна правна
промяна, предвид невъзможността да реализира правото си на изкупуване. По изложените съображения производството и по
четирите евентуално съединени иска с правна квалификация чл. 26 ЗЗД следва да
бъде прекратено на основание чл. 130 ГПК.
По
разноските
При този изход на спора двамата
ответници имат на основание чл. 78, ал.3 ГПК и чл. 78, ал.4 ГПК право на
разноски. Ответникът Р.А. е доказал изплащането на 500 лева за адвокатски
хонорар, а ответникът И.М. - 400 лева, които суми следва да им бъдат присъдени,
а ищецът да бъде осъден да им ги заплати.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.И.А., ЕГН **********, адрес: *** против Р. Н. А., ЕГН: **********,
адрес: *** и И.И.М., ЕГН: **********, адрес: *** иск с правно основание чл. 33,
ал.2 ЗС за ИЗКУПУВАНЕ на 99/100 идеални
части от ½ идеални части от поземлен
имот с идентификатор № *******, находящ се в землището на село *****, община *****,
местността *****, с площ от 3504 кв.м., начин на трайно ползване – нива, при
условията съгласно договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за
покупко-продажба № ******
ПРЕКРАТЯВА
ПРОИЗВОДСТВОТО по гр.д. № 13175 по описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив,
III гр.с., в частта
по отношение на предявените от А.И.А., ЕГН ********** против Р. Н. А., ЕГН: **********
и И.И.М., ЕГН: ********** искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД,
чл. 26, ал.1 предл.3 ЗЗД, чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД, чл.26, ал. 2, предл.5 ЗЗД за
прогласяване на нищожността на договор за дарение, обективиран в нотариален акт
№ ******, поради неговата привидност, поради сключването му без основание,
както и поради противоречие със закона и добрите нрави.
ОСЪЖДА
А.И.А., ЕГН ********** да заплати на основание
чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК на Р. Н. А., ЕГН: ********** сумата от 500 лева (петстотин лева),
представляващи разноски пред първата инстанция за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА А.И.А., ЕГН ********** да заплати на основание чл.78,
ал.3 и ал.4 ГПК на И.И.М., ЕГН: ********** сумата от 400 лева (четиристотин лева), представляваща разноски пред първата
инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано от
страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен
съд Пловдив, а в частта му, имаща характер на определение, с която
производството по исковете с правна квалификация чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, чл.
26, ал.1 предл.3 ЗЗД, чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД, чл.26, ал. 2, предл.5 ЗЗД е
прекратено може да се обжалва от страните в едноседмичен срок от съобщаването с
частна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.