РЕШЕНИЕ
№ 4
гр. Берковица, 06.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЕРКОВИЦА, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ПЕТЯ ИВ. ЗДРАВКОВА
при участието на секретаря СВЕТЛАНА Н. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЯ ИВ. ЗДРАВКОВА Гражданско дело №
20221610100210 по описа за 2022 година
Предявен е иск от М. К. Б. срещу Д. М. К..
Ищецът твърди, че на 23.03.2016г. сключил с ответника Договор за
аренда, съгласно който предоставил на ответника за временно ползване
недвижим имот № ***6, представляващ пасище, мера с площ 22.4 кв.м.,
находящ се в землището на село Замфирово, община Берковица, местността
Лянското. Договорът е сключен за срок от 6 стопански години, считано от
01.10.2016г. до 01.10.2022г. Твърди, че ответникът не е заплатил дължимото
арендно плащане за стопанските години от 2016/2017г., 2017/2018г.,
2018/2019г., 2019/2020г., 2020/2021г. в общ размер от 336 литра олио. Моли
да бъде осъден ответника да му заплати дължимата рента в натура и
евентуално да му заплати паричната равностойност за 336 литра олио.
Ищецът претендира парична равностойност, определена по 3 лева за литър
олио, или сумата от 1008 лева. Моли да му бъдат присъдени и направените
разноски.
Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК прави възражение за погасяване
на част от претенциите по давност – за стопанските години 2016/2017г. и
2017/2018г. Твърди, че ищецът е съсобственик и като такъв има право на
1
арендно плащане само до размера на неговата част от 1/16 идеални части.
Признава иска в размер на 12.600 литра олио, дължими за три стопански
години. Представя стокови разписки, че е заплатил олио на другите
съсобственици.
В съдебно заседание страните се явяват лично като поддържат
твърденията си.
По делото са приети писмени доказателства и съдебно-счетоводна
експертиза и е разпитан един свидетел за установяване получаването на олио
от ответника,
Съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е облигационен иск с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ за
неизпълнение на договорно задължение за заплащане на дължимо арендно
плащане за стопански години 2016/2017г., 2017/2018г., 2018/2019г.,
2019/2020г., 2020/2021г. в общ размер от 336 литра олио. Ищецът моли също
така в условията на евентуалност ако ответникът не разполага с нужното
количество олио на основание чл. 521, ал. 2 от ГПК той да бъде осъден да му
заплати паричната равностойност.
За да бъде уважен първият иск по чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 2, ал. 1 от
ЗАЗ ищецът следва да установи, че между него и ответника е възникнало
валидно облигационно отношение, неговото съдържание, изискуемост и
размер на арендните плащания.
По делото не е спорно между страните, че на 23.03.2016г. между тях е
сключен договор за аренда с нотариална заверка на подписите с рег. № *** на
Нотариус Росен Петров с рег. № 601 от регистъра на НК. Съдът приема, че
страните са обвързани от валиден договор за аренда, сключен съгласно
изискванията на чл. 3 от ЗАЗ, и по силата на който ищецът е предоставил на
ответника за временно ползване и за отглеждане на зърнени и технически
култури недвижим имот № ****, представляващ пасище, мера, с площ от 22.4
дка, находящ се в землището на село Замфирово, община Берковица,
местността Лянското. Договорът е сключен за срок от 6 стопански години,
считано от 01.10.2016г. до 01.10.2022г. В чл. 3 от договора страните са
уговорили арендно плащане от 50 кг зърно и 2 литра олио на декар за нива и 3
2
литра олио за мера, пасище, и ливада на декар. В договора не е посочен срок
за плащане.
Ответникът твърди, че към датата на сключване на договор ищецът се
легитимира като собственик по наследство, поради което същият не е
единствен собственик на имота. Ответникът смята, че ищецът има право да
търси само такава част от арендното плащане, която съответства на
наследствената идеална част от правото му на собственост върху имота.
Посочва още, че процесното вземане е погасено по давност за стопански
години 2016/2017г. и 2017/2018г. В тази връзка признава частично иска за
сумата от 12.600 литра олио, дължими за три стопански години, и
съотвестващи според него на наследствената част от правото на собственост
върху имота на ищеца.
От твърденията на страните става ясно, че между тях не спорно, че
ищецът е един от собствениците на процесния имот в село Замфирово.
Посоченото обстоятелство се установява и от приетото по делото
удостоверение за наследници на С. П. Б. на лист 15 от делото, в което под
номер 4.2. фигурира ищеца. Съгласно регистър на земеделски земи, гори и
земи в ГФ, представен в съдебно заседание на 07.12.2022г. от ответника, като
собственици на имота към датата на сключване на договора са посочени
наследниците на С. Т. Г. От удостоверение за идентичност на имената с изх.
№ 462/08.10.2012г. на лист 14 от делото е видно, че С. Т. Г. и С. П. Б. са едно
и също лице.
Спорно между страните остава това дали ищецът като съсобственик,
сключил арендния договор, има право да получи цялото арендно плащане или
само полагащата му се част съобразно неговата идеална част от правото на
собственост.
Съгласно чл. 3 ал. 4 от ЗАЗ /в редакция от ДВ бр. 13 2007г./ когато
договорът за аренда е сключен само от някой от съсобствениците на
земеделска земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3
от ЗС. В настоящия случай договорът е сключен е сключен от съсобственик за
целия имот и при действието на посочената редакция на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ
(редакция преди изм. ДВ бр. № 13/2017 г.), поради което съдът приема, че
само ищецът има вземане по договора срещу арендатора за арендното
плащане в пълния му размер. Правото на останалите съсобственици върху
3
припадащите се части от арендното плащане се изразява във вземане срещу
арендодателя - съсобственик, упражняващ като ползвател правото на
собственост на другите съсобственици. Ако останалите съсобственици не са
потвърдили арендния договор и считат, че същият им е непротивопоставим,
за защита на правата им са налице други правни средства - напр. иск за
ревандикация на идеалните им части от имота/имотите и/или искове за
заплащане на обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, насочен срещу арендатора (в
този см. са Решение № 179/23.07.2015 г. на ВКС, IV г.о., по гр.д. № 4104/2014
г., Решение № 12/01.03.2018г. на ВКС, II г.о., по гр.д. № 1251/2017г. и др.).
Съгласно чл. 8 ал. 5 от ЗАЗ ако не е уговорено друго, арендното
плащане се дължи в първия работен ден след изтичането на стопанската
година. По силата на пар. 2 т. 3 от ЗАЗ „стопанска година“ е времето от 1
октомври на текущата година до 1 октомври на следващата година. В
договора не е уговорено друго и предвид съвпадащите твърдения на страните
относно годишната дължимост на арендните плащания, съдът намира, че
уговореното арендно плащане в чл. 3 от договора е годишно и става
изискуемо в първия работен ден след изтичането на стопанската година, а
именно първи октомври. С оглед на изложеното всички претендирани
арендни плащания са изискуеми.
Ответникът не твърди плащане на цялото процесно количество олио и
не ангажира доказателства за изпълнение на задълженията си за това. Твърди,
че е заплатил рента на част от съсобствениците, за доказването на което
представя стокови разписки на листове 17 и 18 от делото и ангажира гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля Ангелов. Свидетелят, заявява, че е
получал плащания от ответника, но самият той няма сключен договор за
аренда с ищеца.
С оглед възприетото в мотивите по-горе, че само ищецът има вземане
по договора срещу арендатора за арендното плащане в пълния му размер, то
твърденията на ответника за плащания към други съсобственици са
неотносими и се явяват твърдения за ненадлежно плащане към друго лице и
не към кредитора на вземането. В подкрепа на това е фактът, че към
настоящия момент ищецът се легитимира като единствен собственик на имота
съгласно Констативен нотариален акт от 11.05.2016г.
От преценката на събраните доказателства поотделно и в тяхната
4
съвкупност се установява, че ищецът е изправна страна по процесния договор
за аренда, а ответникът не е заплатил на ищеца арендните плащания за
процесния период.
По възражението за давност на ответника:
Съгласно разпоредбата на чл.8, ал. 5 от ЗАЗ арендните плащания се
договарят на периоди - едногодишен или по- кратки. Съгласно чл. 111, б.“в“
от ЗЗД вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания се
погасяват с изтичането на тригодишна давност. Арендното плащане е
периодично такова, тъй като е повтарящо се задължение за предаване на
вещи, произтичащо от процесния договор за аренда, падежът на вземанията
настъпва през предварително определени интервали от време, размерът на
плащането е един и същ и е определен в договора за аренда. Предвид това в
случая приложение намира чл. 111 буква „в“ от ЗЗД. Според чл.114, ал. 1 от
ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането,
като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. В случая
задължението на ответника за арендно плащане е възникнало като срочно с
падеж за плащане на първи октомври. Следователно за арендните вноски за
стопанските години 2016/2017г. и 2017/2018 г. тригодишният давностен срок
е започнал да тече от момента, в който е изтекъл срокът за плащането им
съответно на 01.10.2017г. и на 01.10.2018г. Исковата молба е предявена в съда
на 14.04.2022г. тоест повече от три години след срока за плащане на
посочените две вноски. Предвид изложеното арендните вноски 2016/2017г. и
2017/2018 г. са погасени по давност.
С писмената защита ищецът е заявил, че желае да му бъдат присъдени
арендните вноски за 2018/2019г., 2019/2020г. и 2020/2021г. с парична
равностойност от 501.98 лева. Направеното искане обаче е преклудирано и не
следва да бъде разглеждано. До приключване на съдебното дирене съгласно
разпоредбата на чл. 214 ал. 1 от ГПК ищецът не е направил изменение на иска
чрез неговото намаляване, а направеното такова в писмената защита като
преклудирано не подлежи на разглеждане. С оглед на това съдът дължи
произнасяне по целия заявен размер и период като искът бъде уважен за
аредните плащания за 2018/2019г., 2019/2020г. и 2020/2021г. и бъде
отхвърлен за двете вноски за 2016/2017г. и 2017/2018 г. като погасени по
давност.
5
По иска с правно основание чл. 521, ал. 2 от ГПК:
Съгласно разпоредбата на чл. 512, ал. 2 от ГПК ако вещта не се намира у
длъжника или е развалена, от него се събира равностойността и. Разпоредбата
е в дял Трети Изпълнение на непарични притезания Глава четиридесет и
седма „Принудително отнемане на вещи“ от ГПК и намира приложение в
хода на изпълнителното производство. От приетата по делото съдебно-
счетоводна експертиза, която съдът възприема изцяло като неоспорена,
обективна и компетентно изготвена, се установява, че паричната
равностойност на процесното арендно плащане, изчислена съобразно
информационната система на НСИ за годишни средни пазарни цени, възлиза
на сумата от 793.62 лева общо за процесните стопански години.
В подкрепа на заявеното с исковата молба искане по чл. 521, ал. 2 от
ГПК ищецът цитира съдебна практика, която следва да бъде разгледана в
настоящото изложение.
В цитираното от ищеца Решение № 47 от 06.04.2017г. по гр.д.
3021/2016г. на ВКС, Първо гражданско отделение е прието, че е допустимо
обективно съединяване между ревандикационен иск с правно основание чл.
108 от ЗС и такъв, предявен при условията на евентуалност иск с правно
основание чл. 521, ал. 2 ГПК - за присъждане равностойност на подлежаща на
предаване движима вещ, в случай, че тя не се намира в лицето, което дължи
предаването й. Уважаването на иска по чл. 521, ал. 2 ГПК е предпоставено от
установяване на обстоятелството, че ответникът дължи предаване на ищеца
на движима вещ, както и че предаването на вещта е невъзможно, тъй като
същата не се намира у него. Без значение е причината, поради която вещта не
се намира у ответника - унищожаването , укриването , извършено
разпореждане със същата в полза на трети лица, неположена грижа за
опазването. Следва да се установи и равностойността на вещите.
Съгласно практиката на ВКС в множество решения по чл. 290 ГПК
(решение № 60 от 25. 03. 2010 г. по гр. д. № 394/2009 г., IV г.о., решение № 22
от 09. 02. 2011 г. по гр. д. № 1610/2009 г., Iг.о.) и според приетото в ТР №
114/63 г. по гр. д. № 95/63 г. на ОСГК, защитата по чл. 521, ал. 2 ГПК (чл. 414
ГПК /отм./) е допустима и във фазата на исковото производство, чрез
съединяване при условията на евентуалност на иск за собственост на
движими вещи, с иск за заплащане равностойността им в случай, че същите
6
не са налице или са развалени изцяло или отчасти. Прието, че искът по чл.
108 от ЗС не може да бъде уважен в осъдителната си част за предаване на
владението върху вещите, ако не е доказано, че ответникът упражяване
фактическа власт върху тях. В този случай съдът дължи произнасяне и по
евентуалния иск с правно основание чл. 521, ал. 2 от ГПК след събиране на
необходимите доказателства за установяване равностойността и състоянието
на вещите.
Съгласно решение № 60 от 25. 03. 2010 г. по гр. д. № 394/2009 г.,
Четвърто гражданско отделение, щом като във фазата на изпълнителното
производство се допуска съединяване на възможността за реализиране на
правото за предаване на вещта с правото да се търси нейната равностойност в
случай, че вещта не е налице, не е имало никакво основание да се отрече
възможността това съединяване да бъде осъществено още във фазата на
исковото производство, което разполага с много по-големи възможности за
неговото правилно разрешение. ВКС приема, че е допустимо евентуалното
обективно съединяване на исковете за връщане на наетите под наем движими
вещи с иск за заплащане на тяхната равностойност в случаите, когато не са
налице. Приема, че по начало е допустимо и алтернативното съединяване на
иска за връщане на наетите движими вещи с иска за заплащане на тяхната
равностойност , защото както се посочи, правото на избор в случая е
предоставено на ищеца, който избира по кой от двата начина да се
удовлетвори. Решаващият съд е длъжен да се произнесе както по главния иск,
така и по алтернативния, защото двата иска имат различен предмет и единия е
функция от другия, но само ако е налице второто условие - движимите вещи
да не са налице, да не се намират в ответника или да са развалени /чл. 521 ал.
2 ГПК/. Прието е също така, че в действителност в хипотезата на
съединяването на искът за връщане на предоставените под наем движими
вещи с искането за присъждане на парична равностойност, не е имало
взаимно изключване, защото се касаело до евентуално субсидиарно
съединение на два иска, които са имали общи неща в основата си и са
поставили второто искане условно само в случая, когато движимите вещи
вече са били унищожени и не са съществували. Като краен резултат в този
случай ВКС е отхвърлил главния иск за предаване на владението на вещите
поради тяхната липса и е върнал делото на ОС за произнасяне по иска по чл.
521, ал. 2 от ГПК.
7
В обобщение в посочената съдебна практика е възприето, че е
допустимо обективното съединяване на ревандикационен иск за собственост
и иск по чл. 521, ал. 2 от ГПК като в случай, че искът за собственост не бъде
уважен в осъдителната част, то следва да бъде разгледан и евентуално или
алтернативно уважен искът за присъждане на паричната равностойност на
вещите. Допустимо и е същото съединяване при предявен иск за връщане на
дадени под наем вещи. Общото при това съединяване е, че предмет на делото
са били индивидуално определени вещи.
Съгласно правната теория когато ищецът прибягва до евентуално
обективно съединяване, той обуславя разглеждането на евентуалния иск от
уважаването респ. неуважаването на главния иск. Връзката между две
материални правоотношения може да бъде положителна или отрицателна. В
първия случай правоотношението по главния иск изпълнява роля на
положителен факт спрямо съществуването на правоотношението по
евентуалния иск. Във втория случай съществуването на първото
правоотношение изключва възможността от съществуването на второто
правоотношение и едва ако първият иск бъде отхвърлен може да бъде уважен
евентуалния иск /стр. 425, Българско гражданско процесуално право, Десето
преработено и допълнено издание 2020г., Живко Сталев, Анелия Мингова и
други/.
Изрично в съдебното заседание на 07.12.22г. процесуалният
представител на ищеца е заявил искане да бъде уважен евентуалният иск.
Съдът намира обаче, че посочената съдебна практика и възприетите в
нея допустими варианти на съединяване на исковете по реда на чл. 214 от
ГПК не могат да бъдат приложени в настоящото производство. Не е налице
тъждество като правен резултат между ревандикационните искове и искът за
връщане на наета вещ и предявеният в настоящото производство
облигационен иск за договорно неизпълнение – плащане на дължими арендни
вноски за родово определени вещи – литри олио. Немислима от правна гледна
точка е конструкция при която облигационният иск за осъждане на ответника
да заплати дължимите арендни плащания в натура от литри олио т.е. от
родово определени вещи да бъде отхвърлен, тъй като ответникът не разполага
с олио, и след това да бъде разгледан и уважен евентуалният иск като
ответникът бъде осъден да заплати паричната им равностойност. Това е така,
8
тъй като при отхвърляне на главния иск по чл. 8, ал. 1 във връзка с чл. 2, ал .1
от ЗАЗ на практика ще се отрече съществуването на облигационното вземане
за арендни плащания в натура на родово определени вещи. В този случай
съдът би дължал произнасяне по евентуалния или алтернативен иск с правно
основание чл. 521, ал. 2 от ГПК, но същият няма как да бъде уважен, тъй като
съществуването на вземането вече е отречено с отхвърлянето на иска по чл. 8
ал. 1 от ЗАЗ. В тази връзка е без значение дали искането е заявено като
алтернативно или евентуално спрямо главния иск, тъй като и при двата
варианта би се стигнало до взаимно изключващи се искове. Съобразно
заявения петитум и поддържаното от ищеца искане съдът да се произнесе по
евентуалния иск съдът намира, че двете искания в настоящото дело са
взаимно изключващи се и поради това са недопустими за съединяване.
Предмет на договора за аренда в случая са родово определени вещи, а при
иска за връщане на наети вещи се касае за конкретни вещи, чието
унищожаване е предпоставка за присъждането на тяхната равностойност. По
същия начин отхвърлянето на осъдителната част на ревандикационния иск,
тъй като вещта не се намира във фактичеката власт на длъжника, обуславя
присъждане на нейната парична равностойност. Недопустимо е и
едновременното уважаване на заявените претенции, защото по този начин
кредиторът би се удовлетворил два пъти – в натура и в пари. Поради тези
причини производството по иска с правно основание чл. 521, ал. 2 от ГПК
следва да бъде прекратено като недопустимо.
Независимо от това обаче с оглед, че по делото чрез приетата съдебно-
счетоводна експертиза е установена паричната равностойност на вещите
съобразно годишни средни пазарни цени, то тази равностойност следва да
бъде отразена в диспозитива на съдебното решение по иска с правно
основание чл. 8 ал. 1 от ЗАЗ. На основание чл. 162 от ГПК и предвид таблица
1 от счетоводната експертиза съдът определя паричната равностойност за
стопански години 2018/2019г., 2019/2020г., 2020/2021г. на 201.60 литра олио
на сумата от 501.98 лева. Чрез отразяването на тази стнойност в диспозитива
ищецът има възможност да реализира правата си по чл. 521, ал. 2 от ГПК в
изпълнителното производство.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати направените от ищеца разноски. Ищецът
9
претендира разноски съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК, които
възлизат на общата сума от 963.17 лева. От тези разноски следва да бъде
приспадната сумата от 150 лева, с която е намален депозитът за вещо лице от
400 лева на 250 лева. Размерът на разноските следва да бъде намален и
съобразно уважената част от иска като на ищеца се присъди сумата от 488
лева, пропорционално на уважената част за 201.60 литра олио. На основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът има право на разноски, но поради липса на
представени доказателства за извършването им, такива не следва да му се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д. М. К. с ЕГН ********** от гр. Берковица, **** ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ на М. К. Б. с ЕГН ********** от
село Замфирово, **** по договор за аренда от 23.03.2016г. арендно плащане
за стопански години 2018/2019г., 2019/2020г., 2020/2021г. в размер на 201.60
литра олио с парична равностойност 501.98 лева КАТО ОТХВЪРЛЯ иска до
пълния предявен размер от 336 литра олио като погасен по давност
ПРЕКРАТЯВА производството по делото по иска с правно основание
чл. 521, ал. 2 от ГПК, предявен от М. К. Б. с ЕГН ********** от село
Замфирово, ****против Д. М. К. с ЕГН ********** от гр. Берковица, **** за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1008 лева – парична
равностойност на 336 литра олио като недопустимо
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Д. М. К. с ЕГН **********
от гр. Берковица, *****ДА ЗАПЛАТИ на М. К. Б. с ЕГН ********** от село
Замфирово, ***– сумата от 488 лева - разноски по делото
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Монтана в
двуседмичен срок от получаване на съобщение от страните, че е изготвено.
10
Решението, в частта, в която е прекратено производството, има характер
на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен Съд -
Монтана в едноседмичен срок от съобщението
Съдия при Районен съд – Берковица: _______________________
11