Р          Е         Ш        Е        Н         И         Е

 

град София, 04.03.2020 година

 

                                 В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

 

                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                        мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА

 

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА разгледа докладваното от мл. съдия МИХАЙЛОВА въз.гр.дело № 4175 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

      Постъпила е въззивна жалба от „Ф.И.“ ЕАД, чрез юрк. Паланова, срещу съдебно решение № 347663 от 26.02.2018г., постановено по гр.д.№15071/2017г. по описа на СРС, 113 състав, с което са отхвърлени предявените от „Ф.И.“ ЕАД срещу К.А. М.по реда на чл.422 от ГПК искове с правно основание чл. 99 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 215.06 лв. – непогасена главница по договор за издаване и ползване на международна кредитна карта № 0708030156251198 от 03.08.2007 г., сключен между ответника и „Райфайзенбанк“ ЕАД, вземанията по който договор са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 18.12.2014 г., каакто и сумата от 42.02 лв. – мораторна лихва за периода от 19.12.2014 г. до 20.11.2016 г. и се е произнесъл по отношение на разноските по делото. 

            В жалбата са инвокирани доводи относно неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Навеждат се аргументи за неправилност на констатациите на съда по отношение на момента, от който са станали изискуеми вземанията на въззивника. В обобщение се застъпва позиция, че претендираните вземания не са погасени по давност. Предвид на изложеното въззивникът моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС и да постанови друго решение, с което да уважи предявените искове. Претендира сторени разноски пред двете съдебни инстанции и в заповедното производство.

Въззиваемата страна – К.А.М., чрез адв. Г., депозира писмен отговор, с който моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди решението като правилно и законосъобразно. Изразява становище, че съдът е постановил решението си при правилен анализ на доказателствата, както и че от ищеца не са били ангажирани доказателства, касаещи прекъсването на давността, както по отношение на главното, така и на акцесорното вземане. Претендира се присъждане на направените по делото разноски.

Предявени са от „Ф.И.” ЕАД срещу К.А. М.при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.99 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост.

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

        Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.            

         Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.    

         Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

            В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д. № 71211/2016г. по описа на СРС, 113 състав, въззивникът-ищец - „Ф.И.” ЕАД, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 05.12.2016г. и е постановена на 13.12.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.А. М.- Р.за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - К.А. М.- Р.възражение, поради което дължимите от нея суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

         Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

         Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК  от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.             

         Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца „Ф.И.” ЕАД срещу ответника К.А. М.- Р.обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.99 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на исковите претенции с правно основание с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.99 от ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД и недължимост на вземането, предявено с тях, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Настоящият състав споделя констатацията на първоинстанционния съд, че при тълкуване на сключения между страните и приложен по делото договор съобразно изискванията на чл. 20 от ЗЗД се установява, че изискуемостта на задълженията за главница по процесния договор за международна кредитна карта настъпва на последното число на месеца, следващ месеца, в който е използван кредит от кредитополучателя. Следователно именно това е и моментът съгласно чл. 114 от ЗЗД, от който започва да тече погасителната давност за тях.

От приетото заключение на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответницата е използвала за последно сума от кредитния лимит на 16.02.2010 г., когато е отбелязано извършено теглене от банкомат на сумата от 50 лева. Първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че изискуемостта на това вземане е настъпила на 31.03.2010 г.

Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД от момента, в който задължението е станало изискуемо започва да тече давностен срок. По отношение на процесното вземане е приложима общата петгодишна давност, предвидена в чл. 110 от ЗЗД.

Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение спрямо ответницата на 05.12.2016 г., като е образувано гр. д. № 71211/2016 г. по описа на СРС, а след подаването на надлежно възражение от нея, ищецът е предявил иск в предвидения от закона едномесечен срок, въз основа на който е образувано настоящото производство. Според разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК искът за съществуване на вземането се счита предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 от ГПК.

Следователно от момента, в който вземането е станало изискуемо и е започнала да тече погасителната давност, а именно 31.03.2010 г. до действието на кредитора, което е от естество да прекъсне давността, а именно подаването на заявление по чл. 410 от ГПК на 05.12.2016 г. са изтекли повече от пет години. С оглед изложеното настоящиият състав споделя констатацията на първоинстанционният съд, че са погасени по давност всички вземания за ползвани суми от кредитния лимит.

С оглед акцесорния характер на лихвата за забава, изложеното обосновава извод за неоснователност и на претенцията по чл. 86 от ЗЗД.

       Вземанията за такси и лихви (наказателна и редовна) не са предмет на правния спор, поради което съдът не дължи произнасяне относно тяхната дължимост.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ответника, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.3 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника - ищец не се дължат разноски. Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна – ответник, съдът намира за неоснователно, тъй като по делото не са представени доказателства, удостоверяващи действителното заплащане на адвокатски хонорар и неговият размер.

 

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 347663 от 26.02.2018г., постановено по гр.д.№15071/2017г. по описа на СРС, 113 състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ :         

 

 

                                                                              ЧЛЕНОВЕ : 1./          

 

 

                                                                                                     2./