Р Е Ш Е Н И Е
гр. София 05.04.2022
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и осми януари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 4880 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение от
28.12.2020 г., постановено по гр. д. № 37674/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 36
състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“ ЕАД искове с правно
основание чл.422 ГПК вр. с чл.149, ал.1 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че М.Н.Б. и М.С.Б., че
дължат при условията на разделност при равни квоти по 1/2 всеки от тях на „Т.С.“
ЕАД, 116, 44 лв. – главница за дялово разпределение за периода 31.10.2015 г. –
30.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение – 06.11.2018 г., до окончателното й
погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 70936/2018 г. по описа на СРС, 36
състав, като искът е отхвърлен за разликата над 116, 44 лв. до пълния предявен
размер от 120, 20 лв., за периода 01.09.2015 г. – 30.09.2015 г., както и е
отхвърлен искът по чл.86 ЗЗД – за заплащане на сумата от 19, 81 лв. – лихва за
забава за периода 31.10.2015 г. – 24.10.2018 г. Ответницикте са осъдени да
заплатят на ищеца при равни квоти по 1/2
за всеки от тях разноски в исковото производство размер на 363, 27 лв. и
разноски по ч. гр. д. № 70936/2018 г. по описа на СРС, 36 състав, в размер на
62, 37 лв. Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач „Б.Б.“ ООД.
Срещу постановеното
съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана
въззивна жалба от ответниците М.Н.Б. и М.С.Б.. Излагат съображения, че
решението в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Считат, че по делото не е доказано уговорения
и съобщен на клиентите ред и начин на заплащане на услугата „дялово
разпределение“, съгласно изискването на чл.36, ал.2 от Общите условия на
дружеството, поради което предявеният иск се явява неоснователен. При наличие
на лице, обявило облигационни отношения с ищеца, то същото е вещен ползвател, а
не другите формални собственици. Страните по неформалното правоотношение са
законово определени – собственикът или титулярят на вещното право на ползване,
в каквато насока е и ТР № 2/2017 г. на ВКС, ОСГК. Поддържат, че в случая
независимо от притежаването на собствеността и вещното право на ползване,
подадената молба – декларация представлява договор между подалото лице и
топлопреносното предприятие. С оглед на това считат, че е недопустимо да се
съдят и двамата ответника, а не този, който е подал молба – декларация. Молят
съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявените искове.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“
ЕДА, с който я оспорва.излага съображения, че решението в обжалнатата част е
правилно и законосъобразно. Моли съда да го потвърди, като му присъди
юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице
– помагач на ищеца „Б.Б.“ ООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 от ГПК
писмен отговор на въззивната жалба.
Решението в частта, с която са отхвърлени
предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415, ал.1 ГПК вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.415, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови нужди
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „6-ти ********, като му дължат сумата от общо 140, 01 лв., от
която: 120, 20 лв. – главница, представляваща цена за извършена услуга за
дялово разпределение за периода м.09.2015 г. – м.04.2018 г., ведно със
законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане, 19, 81 лв. – мораторна лихва за периода 31.10.2015 г. – 24.10.2018
г. Във връзка с подадено на 06.11.2018 г. заявление, по ч. гр. д. № 70936/2018
г. на СРС, 36 състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
дължимите суми в условията на разделност по 1/2, срещу която в срока по чл.414 ГПК длъжниците са депозирали възражение. Ищецът претендира установяване на
вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение, както и сторените
по делото разноски.
С постъпилия
в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответниците оспорват
предявените искове. Считат, че по делото не са представени убедителни
доказателства, че дължат претендираните суми.
Позовават се на изтекла погасителна давност. Оспорват наличието на
облигационна връзка с ищеца като потребители и носители на вещно право върху
имота. Поддържат, че по делото липсват доказателства, които по безспорен начин
да доказват, че са потребители, в качеството на носители на вещно право върху
имота. Няма и доказателства, че са ползватели на имота. При съществуване на
вещно право на ползване относно топлоснабдения имот неговият титуляр е
потребител и е длъжен да заплаща топлинната енергия, а не формалния собственик
на имота. При липса на доказано вещно
право върху имота за процесния период, не е налице облигационна връзка между
страните. Не би могло да се приеме, че с факта на придобиване на собствеността
и по силата на закона, без никакво друго действие от страна на физическото
лице, което не е търговец, същото става страна по договор при общи условия на
дружеството. До откриване на партида на
името на новия собственик задължено лице остава стария такъв, въпреки че не е
собственик на имота. След прехвърляне на собствеността върху имота предишният
собственик е следвало да прекрати договора с ищеца. До подаване на молба –
декларация от новия собственик за откриване на партида, за сумите за
консумирана топлинна енергия отговаря предишния собственик. При липса на
доказателства, че ответниците са носители на вещно право върху имота, то същите
не са страна по договорно правоотношение с ищеца. Молят съда да постанови
решение, с което да отхвърли предявения иск.
На 06.11.2018
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.Н.Б. и М.С.Б. за сумата от 120, 20 лв. –
главница и 19, 81 лв. – мораторна лихва за периода 31.10.2015 г. – 24.10.2018
г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали доставена от
ищеца топлинна енергия за периода м.09.2015 г. – м.04.2018 г., за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ул. „** ********, аб. № 359492. В т.13 е посочено, че длъжниците отговарят в
условията на разделност – по 1/2.
С
разпореждане от 30.11.2018 г. по ч. гр. д. № 70936/2018 г. на СРС, 36 състав,
съдът е постановил исканата заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя
и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лв. -държавна
така и 25 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по
чл.414, ал.2 ГПК е депозирано възражение от длъжника, с което оспорва
вземанията по издадената заповед за изпълнение.
В срока по
чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по
исков ред.
По силата на
договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот с нотариална заверка на
подписите от 29.07.1997 г. ответниците са получили в свой дял и стават
изключителни собственици на недвижим имот, находящ се на първи етаж от
четириетажна жилищна сграда в гр. София, ул. „********,, състоящ се от две
спални, дневна, вестибюл, кухня, балкон и други сервизни помещения, със
застроена площ от 122, 49 кв. м.
По делото е
представен договор № 18-ТС 17193 от 26.11.1995 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД и М.Н.Б.,
относно заплащане стойността на доставената топлинна енергия. Не е посочен
топлоснабдения имот, по отношение на който е сключен договора. В него е
предвидена възможност за прекратяването му по искане на всяка една от страните
чрез едномесечно писмено предизвестие.
На 23.11.1999
г. е сключен договор между „Б.Б.“ ООД и етажната собственост с адрес гр. София,ул.
„********, по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира
необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна
енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45
дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на топломера
за отчетния период.
Пред СРС е
ангажиран договор № УN312/08.07.2011 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител
и „Б.“ ООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща
договореното възнаграждение.
От
заключението на вещото лице Ю.И.Н.по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна
експертиза, неоспорено от страните, което съдът възприема като компетентно
дадено, се установява, че към 30.10.2020 г. няма данни за платени суми за
исковия период. Общият размер на неплатените суми за процесиня период за
услугата дялово разпределение възлиза на 120, 20 лв., респ. по 110, 10 лв. за
всеки ответник. Лихвата за забава за периода 30.10.2015 г. – 24.10.2018 г.
възлиза на 19, 81 лв. или по 9, 90 лв. за всеки ответник. За периода 31.10.2015
г. – 30.04.2018 г., при съобразяване погазените по давност суми, таксата за
дялово разпределение е в размер на 116, 64 лв. , а лихвата за забава е 18, 72
лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно нормата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета
на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът
свързва качеството на ответниците на потребители на топлинна енергия за битови
нужди с качеството им на собственици на топлоснабден имот при равни квоти. Това
обстоятелство е спорно в отношенията между страните, доколкото ответниците
своевременно са оспорили качеството си на потребители на топлинна енергия още с
депозирания в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба. Ето защо,
ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на това свое твърдение,
съгласно нормата на чл.154, ал.1 ГПК.
За
принадлежността на правото на собственост по отношение на процесния имот ищецът
е ангажирал по делото договор за доброволна делба от 28.07.1997 г. с нотариална
заверка на подписките, обсъден по – горе, от който се установи, че в общ дял на
ответниците е възложен етаж едно от жилищната сграда, находяща се в гр. София,
ул. „********. По делото не се твърди и съответно не се установява ответниците
да са се разпоредили с имота преди началото на исковия период.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че ищецът е изпълнил
доказателствената си тежест да установи по делото, че ответницате са собственици
на процесния имот и в това си качество са клиенти на топлинна енергия през
исковия период. Доколкото
в договора не са посочени притежаваните от ответниците идеални части от
процесния имот, който им е поставен в общ дял и на основание чл.30, ал.2 ЗС, частите им се
считат равни.
Възражението
на жалбоподателите, че не следва да отговарят по предявения иск, тъй като
облигационните отношения възникват с вещния ползвател на имота, а не с
формалните собственици, не се подкрепя от събраните по делото доказателства.
Ответниците не са ангажирали по делото доказателства, че са учредили в полза на
трето за процеса лице вещно право на ползване върху имота.
Жалбоподателите
поддържат, че подадената молба – декларация представлява договор между
ползвателя на топлинната енергия и топлопреносното предприятие. В случая не е
представена по делото молба – декларация за откриване на партида при ищеца. С
оглед на това възражението на жалбоподателите не следва да се обсъжда по
същество. За изчерпателност на изложението е нужно да се отбележи, че
представеният по делото договор между ищеца и М.Н.Б. от 26.11.1996 г. е
неотносим към предмета на спора, тъй като в него не е посочено, че се отнася за
процесния имот. Отделен е въпросът, че претенцията на ищеца не се основава на
този договор, както и ответниците не са релевирали оспорвания, които се
основават на него.
Жалбоподателите
поддържат възражението си, заявено с писмения отговор на исковата молба, че не
дължат заплащане на такса за дялово разпределение.
По силата на
чл.22 от Общите условия на ищеца дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването
или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите на етажната собственост.
Клиентите заплащат на продавача
стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания от
тях търговец. Съгласно чл.61, ал.1 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за
топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите
в сграда – етажна собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в
публичния регистър по чл.139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията по
чл.151, ал.1 ЗЕ при спазване изискванията на тази наредба и приложението към
нея.
В чл.36 от
Общите условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата
дялово разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като
стойността се формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на
отчитане на един уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на
услугата се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи
услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора
от 08.07.2011 г., сключен между ищеца и „Б.“ ООД, страните са договорили
заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз
основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Уговорено
е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до септември
следващата година.
Съгласно
експертното заключение на вещото лице Ю.Н.по изслушаната пред СРС съдебно –
счетоводна експертиза общият размер на дължимата цена на дяловото разпределение
за периода м.09.2015 г. - м.04.2018 г. възлиза на сумата от 120, 20 лв., а за
периода 31.10.2015 г. – 30.04.2018 г. е на стойност 116, 44 лв.
Във
въззивната жалба не са изложени оплаквания за неправилно приложение на
погасителната давност от решаващия съд, поради което и на основание чл.269 ГПК,
този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда
по същество.
По
изложените съображения и доколкото ответниците не твърдят и не са установили
погасяване на задължението си към ищеца в размер на 116, 44 лв. – цена за
услугата дялово разпределение за периода 31.10.2015 г. – 30.04.2018 г.,
предявеният иск се явява основателен в посочения размер и период.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този
изход на делото и на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК в полза на ответника
по жалбата следва да се присъди сумата от 50 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство без
явяване в открито заседание.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 28.12.2020 г.,
постановено по гр. д. № 37674/2019
г. по описа на СРС, I ГО, 36 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК*******, с адрес ***, искове с
правно основание чл.422 ГПК вр. с чл.149, ал.1 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че М.Н.Б., ЕГН **********
и М.С.Б., ЕГН ********** и двамата с адрес ***, че дължат при условията на
разделност при равни квоти по 1/2
всеки от тях на „Т.С.“ ЕАД, сумата от 116,
44 (сто и шестнадесет лева и четиридесет и четири стотинки) лв. – главница
за дялово разпределение за периода 31.10.2015 г. – 30.04.2018 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 06.11.2018 г., до окончателното й погасяване, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д.
№ 70936/2018 г. по описа на СРС, 36
състав.
ОСЪЖДА М.Н.Б., ЕГН **********
и М.С.Б., ЕГН ********** и двамата с адрес *** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
с адрес ***, да заплати по сметка на СРС сумата от 50 (петдесет) лв., на основание чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство
във въззивното производство.
Решението
в частта, с която са отхвърлени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Б.“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.