№ 4402
гр. София, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:А. СТ. Я.
при участието на секретаря А. М. М.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20211110169631
по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са в обективно съединение осъдителни искове с правна
квалификация чл. 61, ал. 2 ЗДСл и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът ИВ. Г. П. твърди, че е бил в служебно правоотношение с ответника ***,
което е било прекратено на 04.2.2019 г., както и че заповедта, с която е било прекратено, е
отменена с решение от 12.11.2020 г. на ВАС, което е окончателно Поддържа, че на
26.11.2020 г. е възстановен на служба, както и че служебното правоотношение отново е
прекратено /предвид изявлението на процесуалния представител на ищеца, направено в
първото открито заседание/. Счита, че в периода на незаконното уволнение е придобил
право на платен годишен отпуск, който не е използван, поради което счита, че ответникът
следва да му заплати обезщетение в размер на 4 350 лева, дължимо за 58 работни дни платен
годишен отпуск - по 29 дни за 2019 г. и за 2020 г. Ето защо претендира посочената сума,
заедно със законната лихва от предявяване на иска до погасяване, както и сумата 120,42
лева, представляваща мораторна лихва за периода 12.11.2020 г. - 27.08.2021 г. /съгласно
уточнителна молба от 23.12.2021 г./. Претендира разноски.
Ответникът оспорва исковете, като поддържа, че при незаконно уволнение
единственото дължимо обезщетение е за оставане без работа, както и че през времето, в
което ищецът не е полагал труд, не е възникнало за него и право на платен годишен отпуск.
Моли съда да отхвърли исковете.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:
1
По иска по чл. 61, ал. 2 ЗДСл:
Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗДСл при прекратяване на служебното
правоотношение държавният служител има право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се
признава за служебен стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 59, правото за
който не е погасено по давност. Тази разпоредба е аналогична на чл. 224, ал. 1 КТ, според
който при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има
право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата
календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за
неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по
давност.
По основния спорен по делото въпрос е дадено разрешение от Съда на европейския
съюз. Според решение на СЕС от 25.06.2020 г., по съединени дела C-762/18 и C-37/19,
ECLI:EU:C:2020:504 член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното
време трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по
силата на която работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на
работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението
му със съдебно решение, няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на
уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този
период не е полагал действително труд за работодателя; член 7, параграф 2 от Директива
2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална съдебна практика, по
силата на която при последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след
като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие
с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този
работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването
му на работа. В т. 78 от мотивите се сочи, че работник, който е уволнен незаконно, а по-
късно е възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната
на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия
полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна. Според възприетото в т. 87 от
мотивите, когато съответният работник отново е уволнен, след като е бил възстановен на
работа вследствие на отмяната на незаконното му уволнение, той може да иска на основание
член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 обезщетение за неизползван годишен отпуск при
новото уволнение, включително за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяването му на работа.
Заключението на Съда по конкретно преюдициално запитване е обвързващо и
създава задължение за неговото спазване, защото в обсъжданото производство СЕС не
2
упражнява консултативна, а решаваща функция - постановява заключение, облечено във
формата на съдебен акт - решение или определение. Съгласно чл. 91 от Процедурния
правилник на Съда (обн. ОВ на ЕС, бр. L 265 от 29.09.2012 г.), съдебното решение има
задължителна сила от деня на неговото обявяване, а определението - от деня на неговото
връчване. Ето защо и съдът следва да съобрази и приложи цитираното решение на СЕС.
Предвид това и възраженията на ответника за недължимост на обезщетението са
неоснователни.
За основателността на иска следва да се установи наличието на служебно
правоотношение между страните, прекратяването му, отмяна на прекратяването, че през
времето на незаконното прекратяване ищецът не е полагал труд по трудово/служебно
правоотношение, повторното му прекратяване, както и основната месечна заплата,
определена на служителя към датата на прекратяване на правоотношението. В тежест на
ответника е при доказване на горните факти, да установи положителния факт на плащане на
дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск или използване на отпуска.
При така разпределена доказателствена тежест съдът намира иска за частично
основателен.
С определението от 09.12.2021 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: че
страните са били в служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал при
ответника длъжността „главен експерт“; че същото е било прекратено със заповед от
04.2.2019 г.; че тази заповед е отменена с решение на ВАС от 12.11.2020 г.,което е
окончателно; че на 26.11.2020 г. ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението
длъжност; че основната месечна заплата, определена на служителя към датата на
прекратяване на правоотношението е в размер на 1500 лева. Ето защо и на основание чл.
153 ГПК съдът намира осъществяването им за доказано.
Видно от видно от представените от ищеца преписи от трудовата му и служебната му
книжка, неоспорени от ответника, служебното правоотношение между страните е
прекратено на 01.11.2021 г., като в периода на незаконното прекратяване на служебното
правоотношение /04.2.2019 г. – 26.11.2020 г./ ищецът н е полагал труд при друг работодател
или по служебно правоотношение.
Предвид изложеното ищецът има право на обезщетение. Определени
пропорционално на дните, през които е било прекратено СПО, за всяка от двете календарни
години, за ищеца е възникнало право да ползва 29 дни платен годишен отпуск за 2019 г. и 29
дни платен годишен отпуск за 2020 г. Съгласно чл. 26, ал. 4 от Наредба за заплата на
служителите в държавната администрация при прекратяване на правоотношението
среднодневният размер на паричното обезщетение за компенсиране на неизползваните дни
платен годишен отпуск се определя от размера на основната месечна заплата, определена на
служителя към датата на прекратяване на правоотношението, и средномесечния брой на
работните дни за съответната година.
Общоизвестно е, че броят на работните дни за календарната 2021 г. възлиза на 249,
3
или 20,75 работни дни месечно. Среднодневният размер на паричното обезщетение е в
размер на 72,29 лева /1500/20,75/. Следователно дължимото за 58 дни платен годишен
отпуск обезщетение възлиза на 4192,82 лева /72,29х58/, до която сума искът следва да бъде
уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 4 350 лева – отхвърлен.
По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Според чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя
съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД, според които при срочно задължение длъжникът изпада
в забава ipso jure след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение - от
деня, в който бъде поканен от кредитора. В хипотезата на чл. 61 ЗДСл вземането е
изискуемо от деня на прекратяване на служебното правоотношение, но датата на
изискуемостта обаче не е равнозначна на дата на забавата. Предвид липсата на установен
срок за изпълнение на задължението на ответника за заплащане на процесното обезщетение
/доколкото ЗДСл не препраща към разпоредбата на чл. 228, ал. 3 КТ/, за да изпадне
същият в забава е било необходимо да му бъде отправена покана. Не се твърди и установи
покана да е отправяна до датата на предявяване на иска, поради което искът за заплащане на
мораторна лихва върху обезщетението следва да бъде изцяло отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски за възнаграждение за адвокат в размер на
609,63 лева, намалени съобразно отхвърлената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на Софийски районен съд сумата 167,71 лева – разноски за държавна такса съобразно
с уважената част от иска по чл. 61, ал. 2 ЗДСл.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***, код по БУЛСТАТ ********* да заплати на ИВ. Г. П., ЕГН
********** на основание чл. 61, ал. 2 ЗДСл сумата 4 192,82 лева, представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 58 дни за 2019 г. и 2020 г., заедно
със законната лихва от 27.8.2021 г. до погасяване на задължението и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата 609,63 лева, представляваща разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска
по чл. 61, ал. 2 ЗДСл за разликата до пълния предявен размер от 4 350,00 лева, както и иска
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 120,42 лева, представляваща мораторна лихва за периода
12.11.2020 г. - 27.08.2021 г.
ОСЪЖДА ***, код по БУЛСТАТ ********* да заплати на основание чл. 78, ал. 6
4
ГПК по сметка на Софийски районен съд сумата 167,71 лева – разноски по делото за
държавна такса.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5