Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 12.07.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
шести юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР САНТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
Л.ЛУКАНОВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 9703 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ищеца В.Л.П. против решението от 28.04.2018г. по гр.
дело № 40485/2017г. на Софийския районен съд, ГО, 156 състав, с което съдът е отхвърлил
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК иск с правно основание чл. 59, ал.
1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане срещу ответницата Л.М.Р. за
сумата от 200 лева, представляваща недължимо платена издръжка за м.11.2015г.,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК по ч.гр.д. № 18277/2017г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
В
жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение
поради нарушения на материалния закон. Конкретно се сочи, че от установените по
делото факти се налага безспорен извод за основателност на претенцията,
доколкото ищецът е заплащал издръжка в по-висок размер от дължимия, поради
което другият родител се е обогатил за негова сметка чрез спестяване на
разходите за издръжка, която се дължи от последния. Счита, че при определяне на
размера на дължимата издръжка, съдът, постановил решение по иска с правно
основание чл. 150 от СК, се е ръководил от установените в съдебната практика
критерии и е определил, че за задоволяване нуждите на малолетното дете към
м.08.2014г. е била необходима определена месечна сума, от която частта в размер
на 650 лева е следвало да се изплаща от ищеца В.П., а останалата част от
издръжката е била дължима от Л. С.. Поддържа, че след като ищецът е заплащал
месечна издръжка в по-висок размер от 850 лева, то ответницата си е спестила
разход в размер на увеличения такъв за ищеца, а именно – 200 лева. Позовава се
на разясненията, дадени в т. 3 от Постановление № 1/28.05.1979г. по гр.д. №
1/79г., Пленум на ВС и навежда съображения, че в конкретния случай е
неприложимо правилото на чл. 55, ал. 2 от ЗЗД, доколкото предявената претенция
намира своето основание в нормата на чл. 59 от ЗЗД. В жалбата се твърди още, че
представените от ответницата доказателства не установяват плащанията да са
извършени за задоволяване на нормалните и основни нужди на детето, а освен това
издръжката не цели покриване на луксозни разноски. По изложените съображения
прави искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго,
с което предявеният иск да се уважи в пълен размер.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Л.М. С., е депозирала
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно изложени
съображения. Счита обжалваното решение за правилно, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно приложение на
правилата за разпределение на доказателствената тежест. Поддържа, че ищецът не
е ангажирал доказателства, от които да се установи какви са били разходите на
ответницата за издръжка на детето за исковия период /дали са били по-големи от
размер на издръжката, която ищецът се е задължил да изплаща или не/, за да може
да се извърши преценка дали ответницата се е обогатила, спестявайки средства от
издръжката на детето, която дължи. Навежда съображения, че при определяне
размера на издръжката на ненавършили пълнолетие деца се взема предвид
обстоятелството при кого от двамата родители е предоставено за отглеждане и
възпитание детето, както и усилията, които се полагат от родителя при
ангажираността му във връзка с отглеждането на детето. Въззиваемата навежда
доводи, че простото аритметично тълкуване, че щом единият родител дължи издръжка
в размер на 650 лева, то и другият, на когото са предоставени родителските
права и отглежда детето, също извършва разходи за детето до този размер, не
почива, а напротив – противоречи на буквата и духа на закона. На следващо
място, поддържа, че плащането е извършено по валидно правоотношение до датата
на влизане в сила на съдебното решение за изменение на размера на издръжката,
като плащането от 850 лева на месец било извършено по волята на бащата. Освен
това ответницата не е получавала издръжката в лично качество, а като родител и
законен представител на малолетното дете. Счита, че при твърденията, при които
е предявен искът, насрещно задължен по материалноправното отношение да я върне
е кредиторът, който я е получил. По тези съображения се прави искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен
е иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че при
твърденията на ищеца да е платил с 200 лева повече от определената със
съдебното решение по гр.д. № 42340/2014г. по описа на СРС, ГО, 117 състав,
издръжка за м.11.2015г. с оглед намаляване на нейния размер и за тази част
плащането да е недължимо, пасивната легитимация принадлежи на детето, което я е
получило, тъй като спрямо него би възникнало основание за връщане на полученото
в повече. Посочено е още, че въз основа на одобрено от съда споразумение,
ответницата упражнявала родителските права върху детето, което живее при нея, и
осъществява непосредствени грижи, което предполага разходването на средства,
представляващи изпълнение на задължението по чл. 125, ал. 1 от СК, включващо и
осигуряването на издръжка. При съобразяване на липсата на ангажирани
доказателства от ищеца, че платеното от него в повече от дължимата издръжка
обективно е довело до спестяване на разходи за ответницата, които иначе би
направила или използвала в свой личен интерес, е направен извод за
неоснователност на предявената претенция.
По
делото не е спорно обстоятелството, че ищецът и ответницата са родители на
малолетното дете А.В.П., както и че с решение по гр.д. № 13512/2011г. по описа
на СРС, ГО, 86 състав, ищецът е бил осъден да заплаща издръжка на детето в
размер на 850 лева месечно. С решение от 06.02.2015г., постановено по гр.д. №
42340/2014г. по описа на СРС, ГО, 117 състав, влязло в законна сила на
15.01.2016г., е намалена първоначално определената издръжка, като В.Л.П. е
осъден да заплаща на дъщеря си А. месечна издръжка в размер на 650 лева,
считано от 04.08.2014г., ведно със законната лихва за забава.
От
представените и неоспорени от ответницата доказателства се установява, че ищецът
е заплатил издръжка за м.11.2015г. в размер на 850 лева. Не е спорно и
обстоятелството, че упражняването на родителските права спрямо малолетното дете
са предоставени на майката, както и че детето живее с нея.
Съобразно
изложеното в исковата молба, ищецът обосновава качеството си на кредитор по
спорното вземане с твърдението, че за исковия период е плащал издръжка над
сумата от 650 лева /определена като дължима, считано от 04.08.2014г./, като
това плащане било извършено вместо ответницата. Счита, че другият родител, който
също бил задължен по закон да дава издръжка на детето, се е обогатил за негова
сметка чрез спестяване на разходи в размер на платеното в повече от ищеца, а
именно със сумата от 200 лева месечно. При така очертаното спорно материално
субективно право следва да се приеме, че предявеният иск намира своето правно
основание в нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 59 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка
на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването. Правото на иск по чл. 59, ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не
разполага с друг иск, с който може да се защити. С тази законова норма се
осуетява всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго,
въпреки липсата на конкретно уредена възможност в други текстове на закона.
Фактическият
състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи –
1/. имуществено разместване в патримониума на ищеца и ответника, в резултат на
което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/. връзка между обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника, която произтича от общи факти, породили
обогатяването и обедняването; 3/. липса на правно основание за имущественото
разместване; 4/. липса на друго основание за защита на правата на обеднелия
ищец.
Обогатяване е налице
не само при увеличаване имуществото на друго лице. Имуществените облаги имат
материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване
актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, или
пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да
понесе. При последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в
случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от
собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане.
Необходимостта от извършване на разходи от посочения вид е нормативно или
договорно обусловено.
Обедняването
на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази
в следните основни форми: 1/. намаляване на актива /изгубване или ограничаване
на права/; 2/. увеличаване на пасива - възникване или увеличаване на задължения
и 3/. извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на
едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на
актива - придобиване или запазване на права; намаляване на пасива - погасяване
или намаляване на задължения; спестяване на разходи.
В
случая се твърди хипотеза на увеличаване на пасива на ищеца, чрез плащане вместо
ответницата на парично задължение, което тя има към трето за спора лице. В тази
връзка следва да се има предвид Тълкувателно решение № 12 от 22.03.1971 год. по
гр.дело № 112/1970 год., ОСГК, съгласно което лицето, което е давало издръжка
/съзадължено лице или трето лице/, вместо задълженото /съзадълженото/ да я
дава, има право да води иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД срещу
последното лице, независимо от това дали имащият право да търси издръжка е
предявил или не иск за такава, както и разясненията по т. 1 от Постановление №
1 от 28.05.1979 год. по гр.дело № 1/1979 год., Пленум на ВС. По изложените
съображения настоящият съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния
съд, че ответницата не е пасивно материално легитимирана да отговаря по
предявения иск.
При
преценка основателността на предявената претенция, следва да се съобрази характерът
и източникът на задължението, което според твърденията на ищеца е възникнало в
патримониума на ответницата. В случая това е законова разпоредба – нормата на чл.
143, ал. 1 и ал. 2 от СК, които предвиждат, че всеки родител е длъжен съобразно
своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот,
необходими за развитието на детето /ал. 1/, както и че родителите дължат
издръжка на своите ненавършили пълнолетие деца независимо дали са
работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си /ал. 2/. По
отношение на ненавършило пълнолетие дете правото да получи издръжка е
безусловно. При определяне размерът на дължимата издръжка, необходима с оглед
правилното отглеждане на детето, се съобразяват установените потребности на
детето. На съобразяване подлежат и материалните възможности на родителя да
заплаща издръжка с оглед доходите му, имотното състояние, дали има задължения
за издръжка към други лица и др. Следва да бъдат отчетени и полаганите
непосредствени грижи от родителя, при когото живее детето. В този смисъл
родителят, комуто е предоставено упражняването на родителските права, следва да
поеме по-малък размер от общата месечна издръжка на детето, доколкото той дава
част от издръжката в натура, а и върху него ляга и тежестта от възпитанието и
ежедневните грижи за детето. Следователно, нуждите на лицата, които имат право
на издръжка са винаги конкретни и се определят от обикновените условия на
техния живот, като се вземат предвид възрастта, образованието и всички
обстоятелства, които са от значение за случая /така Постановление № 5 от
16.11.1970г., Пленум на ВС/. Възможността на лицето, което дължи издръжката, е
основание за даване на издръжка и показател за нейния размер, като тази
възможност е винаги конкретна и се определя от доходите, имуществото и
квалификацията на лицето.
По
тези съображения се налага извод, че липсва презумпция за парично равенство по
отношение на задължението на родителите за издръжка на ненавършилите пълнолетие
деца. Преценката е винаги конкретна и обусловена от посочените по-горе
критерии. Ето защо в случая ищецът носи тежестта да докаже по реда на пълното и
главно доказване, че за ответницата е възникнало задължение за издръжка на
детето в размер по-висок от определения в тежест на ищеца /в случая в размер на
650 лева/, конкретно – че същата е била задължена да заплаща допълнително 200
лева месечно. При липсата на ангажирани доказателства за това обстоятелства и в
приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест, съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни
последици, чиито юридически факт е останал недоказан. Отнесено към
разглежданата хипотеза това означава, че съдът приема, че имуществото на
ответницата не се е увеличило, тъй като не се установи същата да има задължение
за претендирания разход, което не е изпълнила. Освен това по делото нито се
твърди, нито се установява, че ответницата фактически не е упражнявала
родителски права по отношение на детето, т.е че издръжката и грижите за него са
били изцяло поети от ищеца или от трето лице. Действително, за ищеца не
съществува задължение да заплаща издръжка в по-висок от определения със
съдебното решение размер и въпреки че неговият патримониум е намалял със
заплащането на процесната сума, то липсва основание за ангажиране отговорността
на ответницата, доколкото не се установи, че нейното имущество се е увеличило с
тази сума.
По
тези съображения се налага извод, че ищецът не се легитимира като кредитор на
претендираното вземане за неоснователно обогатяване. Като е достигнал до същите
крайни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в полза на адв. Л.К.В.–
процесуален представител на въззиваемата страна, следва да се присъдят разноски
за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА, определени според
Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
които възлизат на сумата от общо 300 лева /при съобразяване на нормата на чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения/.
На
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.04.2018г., постановено
по гр.дело № 40485/2017г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА В.Л.П., ЕГН **********,*** да заплати на адвокат Л.К.В.,
ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността – гр. София, бул. „**********,
на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА сумата от 300
/триста/ лева – адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото
процесуално представителство на Л.М. С. по в.гр.д. № 9703/2018г. по описа на
СГС, ГО, ІІ А въззивен състав.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.