Решение по дело №6959/2020 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 № …

гр. София, 22.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди и двадесет и първа година в състав:

 

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                                         ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                          Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6959 по описа на СГС за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Г.Б.Т. срещу решение от 09.09.2019 г. по гр.д. №21149/2015 г. на Софийския районен съд, 75 състав, с което на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.345 ал.1 и ал.2 ТЗ вр. чл.232 ал.2 ЗЗД чл.86 ал.1 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Пиреос Лизинг България” АД сумата от 12 032,16 евро - главница по договор за финансов лизинг №05773-001/14.06.2012 г. за периода 01.12.2012 г. – 30.04.2013 г., ведно със законната лихва от 18.09.2013 г. до окончателното плащане, сумата от 3952,09 евро, представляваща договорна лихва за периода 01.08.2012 г. – 30.04.2013 г., сумата от 657,77 евро, представляваща лихва за забава за периода 01.09.2012 г. – 31.03.2013 г. и сумата от 2393,80 евро, представляваща разноски на основание чл.9.24 и чл.9.25 от ОУ към договора, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е редовно уведомен за проведеното о.с.з., поради което и неправилно е приел, че не е доказана недължимост на процесните вземания. Поддържа, че изпълнителното дело, образувано за процесните вземания, е прекратено. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Л.Ф.” ЕАД /предишно наименование „Пиреос Лизинг България” АД/ в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.

Във въззивното производство на основание чл.266 ал.2 ГПК са приети постановление за прекратяване на изпълнителното производство от 22.10.2018 г. по изп.д. №20148520400006 по описа на ЧСИ К.П., пълномощно от 20.11.2019 г., молба, вх. №07339/22.11.2019 г. до ЧСИ К.П. и съобщение, изх. №02873/22.10.2018 г., по изп.д. №20148520400006 по описа на ЧСИ К.П..

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Твърденията на въззивника, че не е призован надлежно в първоинстанционното производство са неоснователни. На същия е връчен препис от исковата молба и приложенията към нея за отговор в срока по чл.131 ГПК, като съобщението е получено от Б.Т. – баща. В едномесечния срок по чл.131 ГПК въззивникът е депозирал отговор на исковата молба с твърдения, че процесният договор за лизинг е прекратен на 10.04.2013 г. Оспорва и наличието на неизпълнение на задължения по договора от негова страна. За проведеното на 15.11.2018 г. о.с.з. ответникът също е бил редовно призован, като съобщението отново е получено от Б.Т. - баща.

Предявеният иск е за реално изпълнение на парично задължение по договор за лизинг, сключен между страните. За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже, че между страните е налице валидно облигационно отношение, по силата на което за ответника е възникнало задължение за плащане. В тежест на ответника е да докаже положителния факт на плащането.

По делото не е спорно и е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на договор за лизинг №05773-001 от 14.06.2012 г. с предмет л.а. „Порше 911 Турбо”, по силата на който ответникът е поел задължение да плаща месечни лизингови вноски за период от 30 месеца при договорна лихва от 10% годишно, като падежът на всяка лизингова вноска е 1-во число от съответния месец от лизинговия период, както и всички разноски за застраховка „Каско“. Не е спорно и че ищецът е изпълнил задължението си да предостави лизингованата вещ.

При тези факти съдът счита, че ищецът е провел пълно главно доказване на наличието на облигационно отношение, по което е престирал точно. За ответника е възникнало задължението да заплати процесната сума, съставляваща месечните лизингови вноски, договорна лихва и разноски по застраховка „Каско“.

Ирелевантни за предмета на настоящето производство са възраженията на ответника за прекратяването или не на процесния договор за лизинг на сочената от ищеца дата, както и връщането на лизинговата вещ на лизингодателя. Ирелевантно е и прекратяването на описаното по-горе изпълнително дело с предмет процесните вземания на основание чл.433 ал.1 т.2 ГПК, което се установява от приетите във въззивното производство и описани по-горе писмени доказателства.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което и въззивният съд кредитира напълно, се установява, че размерът на неплатените лизингови вноски по договора за периода 31.12.2012 г. – 30.04.2013 г. е 12 032,16 евро, размерът на договорната лихва за периода 31.08.2012 г. – 30.04.2013 г. – 3952,09 евро, а разноските за застраховка „Каско“ за периода 12.08.2012 г. – 24.02.2013 г. – 2393,80 евро.

Ответникът не доказа положителния факт на плащането.

На основание чл.84 ал.1 ЗЗД, когато денят на изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Видно от процесния договор, всяка месечна вноска е дължима на 1-во число на месеца, т.е. денят на изпълнение на задължението е определен.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира напълно, се установява, че размерът на лихвата за забава върху главницата за периода 01.09.2012 г. – 31.03.2013 г. възлиза на 657,77 евро.

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

                                                                        Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №211450/09.09.2019 г., постановено по гр.д. №21149/2015 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.