Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 22.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на пети февруари две хиляди и
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА
СИМЕОНОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6959 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Г.Б.Т. срещу
решение от 09.09.2019 г. по гр.д. №21149/2015 г. на Софийския районен съд, 75
състав, с което на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.345 ал.1 и ал.2 ТЗ вр.
чл.232 ал.2 ЗЗД чл.86 ал.1 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателят
дължи на „Пиреос Лизинг България” АД сумата от 12 032,16 евро - главница по
договор за финансов лизинг №05773-001/14.06.2012 г. за периода 01.12.2012 г. –
30.04.2013 г., ведно със законната лихва от 18.09.2013 г. до окончателното
плащане, сумата от 3952,09 евро, представляваща договорна лихва за периода
01.08.2012 г. – 30.04.2013 г., сумата от 657,77 евро, представляваща лихва за
забава за периода 01.09.2012 г. – 31.03.2013 г. и сумата от 2393,80 евро,
представляваща разноски на основание чл.9.24 и чл.9.25 от ОУ към договора, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото
производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че е редовно уведомен за проведеното о.с.з., поради което и неправилно е
приел, че не е доказана недължимост на процесните вземания. Поддържа, че
изпълнителното дело, образувано за процесните вземания, е прекратено. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Л.Ф.” ЕАД /предишно наименование „Пиреос
Лизинг България” АД/ в
срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.
Във въззивното
производство на основание чл.266 ал.2 ГПК са приети постановление за
прекратяване на изпълнителното производство от 22.10.2018 г. по изп.д.
№20148520400006 по описа на ЧСИ К.П., пълномощно от 20.11.2019 г., молба, вх.
№07339/22.11.2019 г. до ЧСИ К.П. и съобщение, изх. №02873/22.10.2018 г., по
изп.д. №20148520400006 по описа на ЧСИ К.П..
Съдът,
като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания
съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните
фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Твърденията
на въззивника, че не е призован
надлежно в първоинстанционното производство са неоснователни. На същия е връчен
препис от исковата молба и приложенията към нея за отговор в срока по чл.131 ГПК, като съобщението е получено от Б.Т. – баща. В едномесечния срок по чл.131 ГПК въззивникът е депозирал отговор на исковата молба с твърдения, че
процесният договор за лизинг е прекратен на 10.04.2013 г. Оспорва и наличието
на неизпълнение на задължения по договора от негова страна. За проведеното на
15.11.2018 г. о.с.з. ответникът също е бил редовно
призован, като съобщението отново е получено от Б.Т. - баща.
Предявеният
иск е за реално изпълнение на парично задължение по договор за лизинг, сключен
между страните. За основателността на предявения иск ищецът следва да докаже,
че между страните е налице валидно облигационно отношение, по силата на което
за ответника е възникнало задължение за плащане. В тежест на ответника е да
докаже положителния факт на плащането.
По делото не е спорно и е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на договор за лизинг №05773-001 от 14.06.2012 г. с предмет л.а. „Порше 911 Турбо”, по силата на който ответникът е поел задължение да плаща месечни лизингови вноски за период от 30 месеца при договорна лихва от 10% годишно, като падежът на всяка лизингова вноска е 1-во число от съответния месец от лизинговия период, както и всички разноски за застраховка „Каско“. Не е спорно и че ищецът е изпълнил задължението си да предостави лизингованата вещ.
При тези факти съдът счита, че ищецът е провел пълно главно доказване на наличието на облигационно отношение, по което е престирал точно. За ответника е възникнало задължението да заплати процесната сума, съставляваща месечните лизингови вноски, договорна лихва и разноски по застраховка „Каско“.
Ирелевантни за предмета на настоящето производство са възраженията на ответника за прекратяването или не на процесния договор за лизинг на сочената от ищеца дата, както и връщането на лизинговата вещ на лизингодателя. Ирелевантно е и прекратяването на описаното по-горе изпълнително дело с предмет процесните вземания на основание чл.433 ал.1 т.2 ГПК, което се установява от приетите във въззивното производство и описани по-горе писмени доказателства.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което и въззивният съд кредитира напълно, се установява, че размерът на неплатените лизингови вноски по договора за периода 31.12.2012 г. – 30.04.2013 г. е 12 032,16 евро, размерът на договорната лихва за периода 31.08.2012 г. – 30.04.2013 г. – 3952,09 евро, а разноските за застраховка „Каско“ за периода 12.08.2012 г. – 24.02.2013 г. – 2393,80 евро.
Ответникът не доказа положителния факт на плащането.
На основание чл.84 ал.1 ЗЗД, когато денят на изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. Видно от процесния договор, всяка месечна вноска е дължима на 1-во число на месеца, т.е. денят на изпълнение на задължението е определен.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира напълно, се установява, че размерът на лихвата за забава върху главницата за периода 01.09.2012 г. – 31.03.2013 г. възлиза на 657,77 евро.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №211450/09.09.2019
г., постановено по гр.д. №21149/2015 г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.