РЕШЕНИЕ
№ 1070
гр. Бургас, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. И.а
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20242100501580 по описа за 2024 година
Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по
жалбите на страните по гр.д.№1055/23г. по описа на БРС, подадени против Решение №
2173/25.10.23г. по същото, поправено с Решение №1521/24.07.24г., с което е отхвърлена главната
претенция на Д. В. Д. от гр.Бургас против ответник Българската държава, представлявана от МРРБ
чрез областен управител на Област Бургас и ответник Община Бургас, за собственост на описания
в исковата молба недвижим имот по наследство,завещание и дарение и е прието за установено
правото на собственост на ищцата върху същия недвижим имот, находящ се в гр.Бургас, като
придобито на основание давностно владение,като са й присъдени дължимите съдебно-деловодни
разноски.
1.Жалбата на въззивницата ищца Д. В. Д. с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***** е
насочена срещу решението за поправка на ЯФГ(Решение №1521/24.07.24г.), с което е отхвърлена
главната й претенция против ответник Българската държава, представлявана от МРРБ чрез
областен управител на Област Бургас и ответник Община Бургас, за установяване на собственост
върху описания в исковата молба недвижим имот в гр.Бургас, придобита на основание
наследяване( и по завещание) от баща й В.В. К. в една част и по дарение на частите на
племенниците й К.Р.М. и В.Р.К.а, наследени от същия праводател.
В жалбата решението на първата инстанция в тази част се сочи за неправилно, тъй като
необосновано от доказателствата и в нарушение на материалния закон приема за неоснователна
претенцията по чл.124, ал.1 от ГПК на процесния имот на така заявените основания. Оспорват се
конкретно изводите на БРС, че владението върху имота, осъществено от бащата на ищцата и неин
1
праводател (В.К.) не е било добросъвестно, т.к.към момента на сключването на договора за
замяна(06.02.1991г.) е имало издаден Акт за държавна собственост(АДС) № 9637/26.01.1989г. за
имота. БРС е намерил, че при това положение получилият по замяната чуждия имот е могъл и е
следвало да направи справка за наличие или липса на издаден АДС, поради което
добросъвестността му е опровергана.
Излагат се подробни съображения и съдебна практика на ВКС,оборващи горния правен
извод и обосноваващи обратното, т.к. знанието на приобретателя не следва да се предполага, а да е
установено при условие на главно и пълно доказване, каквото в случая не е осъществено, че
извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца
при това незнание, са правно ирелевантни, а за определянето на владението като добросъвестно е
от значение само незнанието на определени обстоятелства; че по делото няма доказателства,
установяващи знанието на В.К. към момента на извършената замяна, че праводателката му не е
собственик на заменяния имот.Затова и в съответствие с ТР №4/17.12.12г. по тълк.д. №4/12г. на
ВКС-ОСГК- ищцата сочи наследодателя си за станал собственик на процесните недвижими имоти
приживе на основание кратка давност, като добросъвестен владелец, а себе си за собственик по
завещание за част от горните имоти и по наследство и дарение на останалата извън завещателното
разпореждане на В.К. част.
Молило се е за отмяна на съдебното решение на БРС касателно първия иск и за
постановяването на друго, с което претенцията по чл.124, ал.1 от ГПК бъде уважена на така
посочените основания.Не се ангажират нови доказателства, претендирани са деловодни разноски.
Подаден е в срок писмен отговор от въззивника – ответник- Община Бургас , в който
жалбата се оспорва като неоснователна с аргументи, изводими от правото на собственост на тази
страна, възникнало по силата на §42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост(ЗОС), в
сила от 09.11.99г., тъй като преди това процесният УПИ ІІІ- 504 е бил държавна собственост
вследствие проведено отчуждаване на основание чл.95 и 98 от ЗТСУ от предходния собственик С.
Б., след което е бил съставен и АДС №9637 от 26.01.89г.за имота.Последният бил отреден за
обществени нужди.
Страната се позовава на завършена процедура по отчуждаването, при която собственицата
получила и обезщетение- надлежно изплатено.Излагат се подробни правни съображения за
преминаването на имота от държавна в общинска собственост по силата на закона, но се поддържа
и направеното в първа инстанция възражение за нищожност на договора за замяна от 1991г. , т.к.
до 01.06.96г. е налице нормативна забрана за придобиване по давност на имоти държавна и
общинска собственост. Счита се, че предвид собствеността на имота към 09.11.99г.(частна
държавна), а после– частна общинска, давност за придобиването му е започнала да тече в полза на
наследодателя К. едва след посочената дата. След този момент, до 01.06.01г. не е изтекъл
изискуемият от закона петгодишен срок, поради което няма как да се приеме за установено
придобиването на собственост от ищцата върху имота по наследство от нейния баща и праводател-
В.К. и по дарение от другите две негови наследници по закон, които също не са успели да
придобият от наследодателя вещни права върху процесния имот. В обжалваната част
първоинстанционното решение се сочи за правилно. Моли се за неговото потвърждаване.
Спрямо останалата част на съдебния акт, страната поддържа своята въззивна жалба, която
също подлежи на разглеждане в настоящото производство. Дирят се деловодни разноски за
производството и не се ангажират нови доказателства.
2
В отговора на жалбата, подаден от Българската държава , представлявана от МРРБ чрез
Управител на Област с център гр. Бургас, представляван по пълномощие от гл. ю.к.Н.Минкова със
съдебен адрес: гр.Бургас, п.к.8000, ул.“Цар Петър“ №1, се твърди, че изнесените от ищцата
оплаквания са неоснователни.На първо място се поддържа като правилна тезата на Община Бургас
за характера на владението на имота от наследодателя на ищцата, като недобросъвестно. Поддържа
се и тезата, че извършеното отчуждаване на имота изключва възможността станалият вече
държавен имот да се придобие от бащата на ищцата, а впоследствие от нея по наследяване и по
дарение от племенниците й. Моли се за отхвърляне на жалбата и за потвърждаване на решението в
атакуваната част.Дирят се и деловодни разноски.Не се сочат нови доказателства.
2.В жалбата на въззивник ответник Българската държава , представлявана от МРРБ
чрез областен управител на Област Бургас, представляван по пълномощие на осн.чл.31,ал.2, вр.
чл.32, т.4 ГПК от старши ю.к. М.Дерелиева, се излагат съображения за неправилност на
първоинстанционното решение в обжалваната уважаваща претенцията за собственост част, като се
моли за отмяната й и за произнасяне по същество, при отхвърляне на заявените вещни искове,
ведно с присъждането на разноски за страната в две съдебни инстанции.
Оспорват се решаващите изводи на РС, че процесният имот е преотреден от обществено за
жилищно строителство със заповед №31/16.01.91г. на ОНС Бургас, срещу, чиято валидност
страната е възразила по реда на чл.17, ал.2 ГПК.
Поддържа се, че издаването на заповедта било инициирано от предходен собственик, от
когото имотът е бил отчужден без участието на Държавата като собственик към момента на
административното производство. С. Б. не била активно легитимирана да даде валидно съгласие
по реда на чл.32, ал.2 ЗТСУ(отм.) за изменение на влезлия в сила ЗРП на с. Рудник за процесния
имот. Страната счита за изпълнена процедурата за настъпването на вещно правния ефект от
отчуждаването според ЗТСУ(отм.), т.к. са налични при условие на кумулативност двете законови
предпоставки-влязла в сила заповед по чл.95 от ЗТСУ(отм.), определен с нея начин на
обезщетяване и реално обезщетяване на собственика на отчуждения имот. След като процедурата е
изпълнена, правото на собственост на Държавата следвало да се счете за доказано.
На следващо място и съгласно цитирана практика на ВС до 1996г.( Решение № 389 от
30.VIII.1993 г. по гр. д. № 1778/92 г., IV г. о. ), горното водело до нищожността на издадената
заповед. При това положение, след като съдът е зачел нейните последици, решението му се сочи за
постановено в противоречие с императивна материално правна норма.Този неправилен извод е
предпоставил следващия неправилен такъв за настъпила трансформация на собствеността в частна
общинска на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС.
Оспорва се и изводът на БРС, че ищцата е установила по делото при условие на пълно и
главно доказване твърдяното давностно владение, упражнявано в изискуемия от закона срок от
нея и праводателя й.
Намира недоказан анимуса за своене на имота в полза на ищцата, т.к. разкриването на
данъчна партида, подаването на декларация по ЗМДТ и плащането на данъци за имота не се
приемат от съдебната практика за действия, обективиращи такова намерение. Извод за
придобиване на собственост по посочения оригинерен способ не се обосновавал и от позоваването
на ищцата на наследяване на имота от покойния К., т.к. тя е безспорен правоприемник на
посоченото лице, но последното не е притежавало процесния имот.
Не са събрани според страната и писмени доказателства за владението на имота, считано от
3
1991г., когато е сключен договорът за замяна между Б. и К..Съдът се бил позовал за установяването
на посочения факт само на гласни доказателства.
Излагат се съображения и в насока необсъждането от съда на направените от страната
възражения за преценката на тези доказателства с оглед изразените съмнения в тяхната
достоверност.Доказателствата не били обсъдени според страната и в тяхната съвкупност.
Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила се сочи, че съдът
неправилно е счел за недопустим косвения съдебен контрол за законосъобразност на
горепосочената заповед, т.к. Държавата не била трето лице в производството по нейното издаване.
Обосновава се обратното становище.Поддържа се, че съдът не е обсъдил всички възражения на
страната във връзка с твърдението, че процесната заповед не съдържа каквито и да било правни и
фактически основания, които да установяват наличието на някои от законовите предпоставки на
чл.32 от ЗТСУ.
В тази връзка и на основание чл.266 ал.3 от ГПК, се е молило за задължаването на Община
Бургас да представи по делото Протокол №55/90г. на ЕСКИТЕ, одобряващ изменение, състоящо се
в преотреждане на имот 249 вместо за обществено- за жилищно строителство, което искане съдът е
отклонил като преклудирано.
В постъпилия в срок отговор на жалбата, подаден от Д. В. Д. чрез процесуален
представител, въведените възражения се оспорват като неоснователни, при изложени подробни
съображения в тази насока. Оспорваната от жалбоподателя заповед се сочи за валидна и се
поддържа, че дори да се приеме наличие на основание за атакуването й като незаконосъобразна,
каквото не се установява от данните в процеса, то би довело само до отмяната й, за което атакуване
обаче сроковете са вече изтекли. Намира се за правилен изводът на първата инстанция, че
Държавата не е трето лице по отношение на процесната заповед, защото издалият я орган е бил
такъв на държавна власт и е провеждал в това си качество държавната политика. За невярно се сочи
твърдението, че процедурата по издаването на посочената заповед е била инициирана от лице,
което вече не е собственик на имота.На следващо място пространно се обосновава извод за пълно и
главно доказване на твърдението за упражнена в предвидения от закона срок фактическа власт,
достатъчна да посочи ищцата за собственик по давност на процесния имот. Поддържат се и вече
изнесените в първа инстанция съображения на страната, че праводателят на ищцата е придобил
имота след упражняване на добросъвестно владение върху него, за което е необходим петгодишен
срок-вече изтекъл на 01.06.2001г.
В обобщение на всичко изложено се заключава, че ищцата е станала собственик на имота на
основание наследство и дарение поради изтекла в полза на наследодателя й давност. Възразява се
поради настъпила преклузия и срещу направеното едва в жалбата доказателствено искане. Не се
ангажират нови доказателства и се дирят съдебно –деловодни разноски.
3.Срещу първоинстанционното решение,уважаващо претенцията за придобиването на
имота по давност от Д. е постъпила и жалба на Община Бургас, ЕИК *********, с адрес:
гр.Бургас, ул.“Александровска“ №26, представлявана от Кмет Д.Николов, чрез гл. юрисконсулт
Зл.Райнова.
В жалбата се твърди неправилност на акта на БРС, касателно общината, като се поддържа,
че решението в обжалваната част е необосновано, постановено при неправилно приложение на
материалния закон, в нарушение на процесуалните правила и при необоснованост на крайните
изводи, некореспондиращи със събраните по делото доказателства.
4
Според страната е неправилен изводът за пълно и главно доказване на обективния и
субективния признак на упражняваното от наследодателя К. владение, че последното не е било
прекъсвано, че е последователно осъществявано във времето при еднородност на вещното право,
като срокът на владението на бащата В.К., присъединен към владението на дъщерята Д. Д. бил
достатъчен последната да придобие имота на основание чл. 79 ЗС.
Оспорва се приетото от съда, че давността в полза на В.К. е започнала да тече от 01.06.1996
г., че теченето на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС било спряно на 31.05.2006 г. с приетия мораториум,
предмет на конституционно дело № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България и че
като се прибави към периода 01.06.1996г. - 30.05.2006г. и периодът от 31.12.2017г. до 19.01.2018г.,
общо изтеклият срок покрива изискуемите от закона десет години, при което ищцата и нейният
наследодател не са губили трайното си и несмущавано владение върху имота след 1991г., от когато
датира договорът за замяна.Излагат се конкретни правни съображения в тази връзка, изводими от
момента на отделянето на общинската собственост от държавната (чрез Конституцията на
Република България в сила от 13.07.1991 г.) и в приложение на § 7 ПЗР на ЗМСМА (в сила от
17.09.1991 г.) и параграф 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, в сила от 09.11.1999г. Поддържа се, че при
тълкуването на цитираните разпоредби в съвкупност, преминаването в собственост на общините на
посочените в §42 имоти е станало с влизането в сила на Закона за изменение и допълнение на
Закона за общинската собственост - на 09.11.1999г. Поддържа се, че до този момент процесният
имот е бил държавна собственост и владение по отношение на общината не било осъществявано.
Намира, че законовият мораториум за придобиване на собственост по давност върху имоти
на държавата и общините, а преди това забраната за придобиването им, са видни още в редакциите
на разпоредбата на чл. 86 от Закона за собствеността от влизането му в сила през 1951г.и след това.
Редакцията от ДВ, бр. 31 от 1990 г. на същата разпоредба е отричала придобиване по давност на
вещ, която е държавна или общинска собственост.Едва с допълнението на нормата, обн. в ДВ, бр.
33 от 1996 г. е предвидено, че забраната важи само за вещи публична държавна или общинска
собственост, като по този начин се премахва пречката за придобиване по давност на вещи- частна
държавна или общинска собственост. Намира, че придобивна давност в полза на наследодателя К.
не е започнала да тече от 01.06.1996г. спрямо общината и общо изтеклият за него и ищцата срок не
покрива изискуемите от закона десет години. Счита, че с влизане в сила на § 42 и преминаване на
имота в собственост на общината на 09.11.1999г., по силата на закона е било прекъснато
давностното владение на наследодателя по отношение на държавата и е започнал да тече нов срок
спрямо новия собственик-общината, който и към настоящия момент не е изтекъл.Т.е. намира, че
дори да е осъществявана фактическа власт с намерение за своене от ищцата и нейния баща, вещно
право върху имота-частна общинска собственост не е било придобито по посочения оригинерен
способ.
Моли се за отмяна на съдебното решение в частта, приемаща за установени вещните права
на ищцовата страна спрямо общината и за произнасяне по същество, при отхвърляне на заявената
претенция.
Дирят се съдебно–деловодни разноски за двете инстанции, в т.ч. юрисконсултско
възнаграждение. Не се ангажират нови доказателства.
В срок е постъпил отговор на жалбата от въззиваем ищец Д. В. Д. , чрез процесуалния й
представител, в която горните съображения се оспорват като неоснователни. Поддържа се изводът
на БРС, че давността в полза на В.К. е започнала да тече от 01.06.1996г. и общо изтеклият срок
5
покрива изискуемите от закона десет години. Цитира се съдебна практика в подкрепа на
разсъждението, че „давностният срок на владение се прекъсва само с определени, изрично
посочени от закона действия /чл. 84 ЗС вр. чл. 116 ЗЗД/, сред които не е смяната на собственика.
Следователно, макар до 09.11.1999 г. процесният имот да е бил собственост на Българската
държава, а после по силата на закона да е станал собственост на общината, давността не се счита за
прекъсната. Поддържа се, че изискването на закона е едно лице да владее 10 г. един имот, с което
става собственик, а не да владее имота 10 години спрямо един и същ собственик.
Акцентира, че за първи път с настоящата въззивна жалба общината излага доводи за начало
на давността от 09.11.1999 г.
Поддържа мотивите на РС, че писмените и гласни доказателства по делото са установили
пълно и главно както обективния, така и субективния признак на упражняваното от бащата на
ищцата, а после и от нея владение върху имота, придобито въз основа на сключения на 06.02.1991г.
Договор за замяна. Намира, че по законово предположение, до доказване на противното, тази власт
се счита упражнявана трайно и непрекъснато, до момента, в който не се установи осъществяването
й от трето лице, което явно и категорично препятства възможността досегашният владелец да я
упражнява занапред. Нямало твърдения от ответниците, нито данни владението да е прекъсвано.
Владението на наследодателя и на ищцата след смъртта му било непрекъснато,необезпокоявано и
явно, доколкото са плащали данъци за имота всяка година, получавали са предоставени от
общината услуги като сметосъбиране и сметоизвозване и са заплащали всяка година такса за тях.
Бащата К. е живял постоянно в процесния имот и това бил неговият постоянен адрес. Казаното
сочело, че собствениците на имотите - първоначално Българската държава, а в последствие Община
Бургас, са били наясно, че техният имот се владее от трето лице.
Ищцата продължила да упражнява владението върху имота и след смъртта на баща си-
непрекъснато, явно и необезпокоявано, присъединявайки владението му към своето и до м.януари
2018 година вече придобила имота на твърдяното оригинерно основание.
В отговора си страната е поддържала и доводите, изнесени в жалбата й против съдебното
решение.Молила е за потвърждаване на обжалваното законосъобразно съдебно решение.
Подаден е писмен отговор срещу жалбата на Държавата и от Община Бургас, чрез
процесуален представител З. С. Р. - Главен юрисконсулт на общината.
Жалбата се сочи за неоснователна в частта, оспорваща извода на съда за настъпила
трансформация на собствеността по отношение на процесния имот на основание §42 от ПЗР на
ЗИДЗОС от частна държавна в частна общинска такава, като доводи се извличат от нормативната
регламентация на процеса на отделяне на общинската собственост от държавната, започнал при
действието на Конституцията на Република България (в сила от 13.07.1991 г.) с влизането в сила на
ЗМСМА (на 17.09.1991 г.),чиято разпоредбата на § 7 ПЗР в т. 3 предвиждала по силата на закона да
станат общинска собственост незастроени парцели и имоти в селищните територии, предназначени
за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити
от държавата чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на
предишните им собственици такива.
Проверката на БОС по чл.267 от ГПК е посочила въззивните жалби за редовни и
допустими, а служебната такава по чл.269 от ГПК определя като валидно обжалваното съдебно
решение на БРС.
В частта, произнасяща се по главния иск на Д., съдът приема постановеното съдебно
6
решение за допустимо.
По съществото на спора, в отговор на въведените оплаквания за неправилност на горното,
при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложението на закона, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Делото е образувано пред БРС по главен иск с правно основание по чл.124, ал.1 от ГПК ,
за установяване право на собственост от Д. В. Д. от гр. Бургас против Българската държава и
Община Бургас, досежно недвижим имот, находящ се в гр. Бургас, общ. Бургас, обл. Бургас,
представляващ поземлен имот с идентификатор 07079.711.504 по КККР на гр.Бургас, с площ от 623
кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско
застрояване /до 10 метра/, с номер по предходен план: 504, в квартал 36, парцел III,при съседи на
поземления имот: 07079.711.505, 07079.711.3516, 07079.711.3648, 07079.711.3515, ведно с
построените в него: сграда с идентификатор 07079.711.504.1, със застроена площ 64 кв.м., брой
етажи 1, с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна; сграда с идентификатор
07079.711.504.2, застроена на площ от 26 кв.м., с брой етажи 1, с предназначение: постройка на
допълващото застрояване и паянтова стопанска сграда, неотразена в кадастъра, с площ от 12
кв.м., брой етажи 1, с предназначение: постройка на допълващото застрояване, като се дирят и
сторените съдебно деловодни разноски(вж. в тази връзка и уточнение на исковете, прието в о.с.з.
на 13.06.24г. от БОС).
Визираното в обстоятелствената част от исковата молба основание за горното е
оригинерно-придобиване на вещното право по кратка давност, изтекла в полза на праводателя на
ищцата, на която той не се бил позовал приживе, т.к. не знаел, че е придобил имота от
несобственик. В.К. се легитимирал като собственик на описания по- горе имот с нотариален акт от
дата 06.02.91г., обективиращ сделка замяна на два недвижими имота, с физическото лице- С.И.Б.-
Н..
Праводателят на ищцата не знаел, че преди това имотът бил отчужден за обществено
строителство(училищен двор) и към момента на сделката вече принадлежал на Държавата след
успешно приключило производство по чл.95 и чл.98 от ЗТСУ(отм.) на основание Заповед №1534
от 12.12.88г. на Председателя на ИК на ОНС-Бургас и оценителен протокол за парично
обезщетяване на отчуждения собственик.
Ищцата е твърдяла, че непосредствено преди сделката между Нгуен и К. имотът бил
преотреден от такъв за обществено мероприятие- в такъв за жилищно строителство(със Заповед
№31 от 16.01.91г.) на Председателя на ИК на ОНС –Бургас, а също, че имотът бил неотклонно
ползван като жилищен от К. от момента на сделката(06.02.91г. – до смъртта му на 14.03.17г.).Затова
Д. счита, че приживе К. е придобил собствеността върху терена и трите постройки в него към
01.06.2001г. на основание чл.86 от ЗС в редакцията му от 01.06.1996г., чрез добросъвестно
владение( не знаел, че праводателят му не е собственик), упражнявано върху имота в цялост
в продължение на пет години.
Ищцата се сочи за придобила собствеността върху терена и основната жилищна сграда по
завещание, направено на 15.08.2006г. от К. в нейна полза, по наследство като пряка низходяща на
същото лице върху ½ ид.ч. от другите две постройки в терена с несамостоятелно предназначение, а
другата половина от тях- по дарение от останалите две наследници на К.- Кристияна Митева и
В.ена К.а, с нотариален акт от 07.07.17г.
При условие на евентуалност, ако съдът не приеме за установени в процеса
7
изложените по- горе твърдения, ищцата е молила да бъде приета по чл.124 ,ал.1 от ГПК за
собственик на същия имот на основание изтекла към м. януари 2018г в нейна полза дълга
(десетгодишна придобивна давност), присъединявайки към собственото си владение и това на
праводателя си К., упражнено приживе.
Ответниците са оспорили исковете като неоснователни.
В отговора на Община Бургас е развито становище за нищожност на договора за замяна,
т.к. съгласно чл.86 от ЗС има забрана за придобиването по давност на имоти държавна собственост,
а след 1990г. и на имоти общинска собственост, до изменението на нормата ,обнародвано в ДВ
бр.33/19.04.96г., в сила от 01.06.96г., когато е разрешено изтичането на давност, но то е спряно с
нормата на §1 от ЗД на ЗС в сила от 01.06.06г.(считано от 31.05.06г.). Според страната, която се
позовава на вещни права върху този имот , придобити по силата на закона, с влизането в сила от
09.11.99г. на §42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост(ЗОС), срокът, в който
наследодателят на ищцата и самата тя са упражнявали фактическа власт върху имота е
недостатъчен, за да легитимира Д. като собственик, предвид неколкократното продължаване на
мораториума за придобиването на имотите , имащи характер на частна държавна и общинска
собственост по давност.
Молило се е за отхвърлянето на заявените по делото претенции.
В отговора на Българската държава исковете се оспорват също като неоснователни, като
страната се позовава на вещни права върху имота, придобити в резултат от завършено
отчуждително производство, въз основа на което на собственика С.Бйрактарова-Нгуен е изплатено
определеното от държавата парично обезщетение.Сочи се, че производството е приключило с
влязла в сила заповед №1534/19.12.88г. на Общински народен съвет-гр.Бургас, оспорена неуспешно
от Д. пред Административен съд Бургас, приел жалбата за неоснователна с Решение
№1228/28.10.22г.Имотът е бил отреден за обществени мероприятия- за начално училище и двор на
административната сграда на кметството.Поддържа се с пространно изнесени съображения,че
както В.К., така и ищцата Д. не са придобили вещни права върху процесния недвижим имот на
основание придобивна давност. Оспорва се осъществяването на владение от наследодателя на Д., а
нейното се сочи за недобросъвестно, т.к.при полагане на дължимата грижа за това, приобретателят
по замяната е можел да установи наличието на АДС, респективно правата на държавата върху
прехвърления му имот. Счита,че владението на ищцата от обявяването на саморъчното завещание
на 23.05.17г. до момента е недостатъчно като продължителност, за да я легитимира като
собственик.Имотът не бил данъчно регистриран приживе на наследодател В. К., земята и сградата
били описани с два различни административни адреса, от документите не се установявала
идентичност между декларираните и претендираните имоти, в квитанциите за платени данъци
липсвала индивидуализация на имота, но и фактическото плащане на данъци не водело до извода,
че платецът действително е собственик;липсата на данни за заплатен ДНИ за 2019г се тълкува като
прекъсване на владението над 6 месеца, след което започва да тече нов давностен срок.Намира, че
ищцата неправилно разбира мораториума, наложен върху придобиването по давност на държавни
имоти и приема, че дори началният момент на давността за процесния имот да е датата 01.06.96г.,
десетгодишният срок за придобиването му все още не е изтекъл.
Оспорва се и доводът, че процесният имот е преминал в собственост на Община Бургас по
силата на §42 от ПЗР на ЗИДЗОС(ДВ.бр.96 от 05.11.96г.), т.к. Заповед №31/16.01.91г. на Общински
народен съвет-Бургас(с правоприемник Община Бургас), за изменение на влязъл в сила ЗРП на
8
парцели І и ІІ в кв.67 на с. Рудник се сочи за невалидна и незаконосъобразна и на осн. чл.17, ал.2 от
ГПК се оспорва като такава. Тя е нищожна, защото не съдържа никакви фактически и правни
основания , които да установяват някои от законовите предпоставки за изменението на влязъл в
сила план, визирани в т.1-6 на чл.32 от ЗТСУ(отм.), като се твърди и че промяната в
предназначението на имота не е инициирана от действителния собственик. Т.к. нищожната заповед
не произвежда правен ефект и имотът не е отреден за жилищно строителство, той не може да
премине в патримониума на общината по силата на закона с цитирания по- горе параграф. В
обобщение се твърди, че Държавата продължава да е собственик на спорния имот. Молила е за
отхвърляне на заявената претенция.
С решението си за поправка на ЯФГ от 24.07.24г., първоинстанционният съд е приел
главната претенция за неоснователна и я е отхвърлил по съображения, че праводателят на ищцата
е бил недобросъвестен владелец и не е придобил собствеността върху имота приживе. К. можел и
бил длъжен да провери правата на прехвърлителката и да установи, че получения по замяната имот
е държавен.
След това РС е разгледал заявената при условие на евентуалност претенция за
придобиване на собствеността върху имота по давност от ищцата при присъединяване към нейното
владение на осъществено от праводателя й такова и е уважил иска за собственост на така
въведеното основание(изтекла дълга придобивна давност в полза на Д.) .
За да счете основателна заявената от ищцата Д. евентуална претенция с правно
основание чл.124, ал.1 от ГПК,вр. чл.79 ЗС, БРС е приел, че макар имотът да е бил държавен при
извършването на сделката между С.Н. и В.К. и замяната да не е произвела вещен ефект, защото
имотът не бил на прехвърлителката, а държавен, впоследствие той придобил статут на частна
държавна собственост, а след 09.11.99г.- на частна общинска такава, поради което изменението на
чл.86 от ЗС дало възможност упражняваната фактическа власт от праводател К. от 01.06.96г. до
смъртта му на 14.03.17г. и на ищцата от тогава до завеждането на иска, да бъде полезна и годна да я
легитимира като собственица на оригинерно правно основание – изтекла десетгодишна придобивна
давност към м.януари 2018г.. В тази връзка съдът се е позовал и на Решение №3/2402.22г. по конст.
д. №16/21г. на Конституционния съд на Р България(обн. ДВ бр.18/04.03.22г.),обявяващо за
противоконституционно спирането на давността върху имоти частна държавна и общинска
собственост.
Въззивният съд не споделя горните изводи, като приема за доказан главния иск за
собственост на ищцата, основан на наследяване,завещание и дарение, защото счита, че
наследодател В.К. е придобил приживе собствеността по силата на давностно владение,
осъществено от него добросъвестно в краткия петгодишен, визиран в чл.79, ал.2 от ЗС срок, а
ищцата като негова низходяща наследница и заветник е придобила този имот по завещание,
наследяване и дарение от останалите наследници на имота.
Съображенията на БОС в тази връзка са следните:
В настоящото производство няма открит спор по фактите, а по тяхната правна значимост.
Безспорно и видно от писмените доказателства, приложени към исковата молба и
отговорите на страните в процеса, както и от неоспорените от страните констатации на съдебно-
техническата експертиза, изслушана в първа инстанция е, че на 06.02.91г. В.К. е заменил свой
апартамент, находящ се в к-с „Изгрев“,бл.22,вх.ІІІ, на VІІІ етаж -гр. Бургас,ведно с
принадлежащите му право на строеж и общи части от сградата с дворно място, представляващо
9
парцел V-249 в кв.67 по плана на с. Рудник, с площ от 724 кв.м.ведно с построените в него масивна
жилищна сграда и две стопански сгради, подобрения и трайни насаждения,принадлежащо на С.Б.-
Н..В нотариалния акт, като основание за правата на С. Б. е посочен нотариален акт
№169,т.VІІ,н.д.3285/81г.,ведно със скица от 22.01.91г.С последно посочения нотариален акт Б.
придобива имота от своя баща чрез дарение.
Експертизата проследява измененията на плановете и застроителните предвиждания за
имота и установява следното: регулационният и застроителен план на с. Рудник е одобрен през
1978г. и съгласно предвижданията му, процесният имот 249 попада в парцел І в кв.67, отреден „за
начално училище“. В разписния лист към този план имотът е записан като собствен на Д.И.Б., а в
графа забележки е отметнато“отчуждава се за училище“.Със заповед на Председателя на ОбНС-
Бургас от 1982г.е преместена дворищно регулационната линия между парцел №І(отреден за
начално училище) и парцел ІІ- отреден за Кметство(„СОНС“). Със Заповед № 1534/12.12.88г. на
Председателя на ИК на ОНС-Бургас и Протокол 18/12.12.88г. на комисия за извършване на оценка
и определяне начина на обезщетяване , е проведено отчуждаване по реда на чл.95 и 98 от ЗТСУ на
процесния имот пл.№249 при определена цена от 13987лв., преведена по сметка в ДСК на името
на С. Б. с платежно нареждане от 31.11.88г.На това основание е издаден и АДС №9637/ 26.01.89г.
за терена и трите постройки в него.За бивш собственик е посочена С. Б..
ЗРП за парцели І и ІІ в кв.67 – с. Рудник е променен със Заповед №81/16.01.91г. на
Председателя на ОбНС-Бургас на основание чл.32 от ЗТСУ(отм.) и решение на ЕСКИТЕ при
ОбНС-Бургас, взето с протокол №55/06.12.90г.(последният документ не е приложен по делото).
Съгласно одобреното изменение, имоти 248,249 и 250 са преотредени вместо за обществено- за
жилищно строителство и са образувани парцели ІІІ, ІV и V в същия квартал 67.
С решение на Общински съвет-Бургас ,с протокол №6/19.02.04г., е одобрен нов ПУП за с.
Рудник и м.с. Черно море- действащ и досега.Съгласно предвижданията на този план за процесния
имот с пл.№249 е отреден имот №504, УПИ ІІІ, в кв.36 по плана на с. Рудник, вписан в разписния
лист на името на В.В. К..Имотът е предвиден за жилищно строителство.
В същия план за училище „Климент Охридски“ е отреден УПИ І в кв.36, им.пл.№503 по
сега действащия план на населеното място,който тангира с УПИ ІІ-предвиден за „зелена площ“, а
процесният бивш им.пл.№249 в б. кв.67- сега пл.№504 по плана на населеното място с
идентификатор 07079. 711.504 по КККР на с. Рудник не попада в терена, предвиден за
училището.За процесния имот предвиждането е за „жилищно строителство“.
В контекста на спора за осъществената фактическа власт върху имота е разпитана в първа
инстанция св. Л.-съседка на ищцата, без родство с нея, установяваща,че процесният имот е бил
винаги обитаем от може би около 30 години преди това(разпитът е в о.с.з. от 06.07.23г.), като там
живели родителите на Д., а след тяхната смърт –редовно посещавали имота ищцата и нейната
дъщеря. Преди това имотът бил на Байрактаровите, от които бащата на Д. го купил.
Показанията се подкрепят и от установеното от св. Л. пред РС- също съсед без родство с
ищцата, сочещ, че имотът бил закупен от бащата на Д. от преди повече от 30 години, след
1990г.Там той си живеел със съпругата, която имала здравословни проблеми.
Двамата свидетели сочат, че приживе бащата на ищцата направил много ремонти и
подобрения по процесния имот(направил баня, пълно саниране на къщата, нови стълби с мозайка)-
там той живеел с жена си и много се грижел за къщата и двора. Първо починала майката, а после и
бащата на ищцата, като след смъртта им там отседнала последната, а след като се разболял мъжа й-
10
тяхната дъщеря Л..
В подкрепя на твърдението за непрекъснато владение върху имота и постоянното му
ползване като дом на В.К., а после на ищцата и нейната дъщеря свидетелства и Р.Л.а- съседка на
ищцата- съпруга на св. Л. и снаха в селото от 01.10.96г., която знае имота като собствен на
покойния В. и съпругата му , а след смъртта им - на тяхната дъщеря и нейната дъщеря Л., която
сега го ползва като жилище.
Няма данни имотът да е бил физически отнет от В.К. въпреки проведеното производство по
отчуждаването му, нито от неговите наследници.Не се установява и междувременно имотът да е
бил изоставян от горните лица.
На база горните факти, съдът заключава от правна страна следното:
Спорът е за собственост с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК, като както главният,така
и евентуалният иск налагат проследяване принадлежността на вещното право върху имота и
възможността за неговото придобиване на оригинерно основание – давностно владение от
физическо лице.
Предвид изнесените по- горе данни за статута на процесния имот, първоначално и
съобразно с действалата тогава Конституция на Р България от 1971г.отм. 13.07.91г.(чл.14 от същата
определя видовете собственост като: държавна (общонародна), кооперативна, собственост на
обществените организации и лична )той е бил лична собственост на физическото лице И.Д.Б., а от
25.12.81г., след извършеното дарение, е придобит от дъщеря му С. Б., като пак запазва статута си на
лична собственост.
След като за имота е проведено отчуждително производство на основание чл.95 и чл.98 от
ЗТСУ(отм.) за обществено мероприятие, приключило със стабилен административен акт(Заповед
1534/12.12.88г.), издадена след получаването на обезщетение от собственицата, имотът става
държавна собственост и основателно за него е издаден АДС на 26.01.89г.
Заповед №31/16.01.91г. на Председателя на ОбНС-Бургас одобрява на основание чл.32 от
ЗТСУ(отм.) преотреждането на имота вместо за обществено строителство- за жилищно, при
съобразяване на решението на ЕСКИТЕ при ОбНС –Бургас, след което имотът остава пак
държавен, но с променено предназначение.
В контекста на доводите за характера на осъщественото владение, БОС заявява, че намира
за неоснователно оспорването на заповедта от 16.01.91г. като нищожна и незаконосъобразна от
Българската държава, на основание чл.17, ал.2 от ГПК.
По отношение нищожността и поради липсата на легално определение за нея, БОС
съобразява визираното в ТР №5/20.07.2010 г. по т. д. №2/2010 г., ОСК на ВАС обобщено разбиране,
че „един административен акт е нищожен, когато е засегнат от някакъв порок - от неспазване на
изрично изисквани от закона условия за валидността на административния акт или поради
нарушаване на някое от нормативно установените изисквания за законност на административните
актове - изброени съответно пет порока в чл. 146 АПК. Нарушението на законовите изисквания за
валидност на административния акт трябва да е съществено, изразяващо се в обективно
несъответствие между издадения административен акт, изискванията и предписанията на закона“ и
принципно изводимо от съдебната практика и административноправната теория. Актът трябва да
страда от най-тежката форма на материална незаконосъобразност, правеща невъзможно
съществуването му и според актовете на съдилищата се изразява в:липсата на компетентност на
издалия акта орган; произнасяне от административния орган без да е сезиран или повторно; в
11
оттегляне на стабилен административен акт от автора му или отмяна на такъв от по-горестоящ
орган, след като от този акт добросъвестно са вече придобити права и без да са налице нормативно
установените условия и предпоставки за оттегляне; в признаване на права, каквито правовият ред
не познава или отрича; в повторно преразглеждане на постановен административен акт ,като
отменя втория и потвърждава първия си акт (който отначало е отменил)и др.под.
В конкретния случай такава тежка несъвместимост на заповедта с правния мир не се
установява. Заповедта е издадена с вписано основание по чл.32 от ЗТСУ(отм.), от орган на
държавна власт в рамките на отредените му съгласно същия закон и ППЗТСУ(вж. чл.79 и 80)
правомощия и одобрява изменение, каквото чл.80 от ППЗТСУ признава за възможно при облекчен
режим на обявяване, т.к. касае държавен имот и промяна само в предвижданията за застрояването
му, при това по предложение на ЕСКИТЕ.
Ето защо, макар в заповедта да не е отразена конкретната хипотеза на чл.32 от ЗТСУ(отм.)
обусловила промяната в предвиждането за застрояване не може да се приеме, че е налице такъв
тежък порок, който да обоснове извод, че е нищожна и не поражда предвиденото в закона правно
действие. Освен това в тези случаи основанието за изменението би следвало да се установи от
мотивите на решението на ЕСКИТЕ, а не от заповедта за одобрението му, а също така липсват
данни промяната да е била инициирана от С.Барактарова, както се твърди от страна на Държавата.
Предвид последното, цитираното по- горе съдебно решение на ВС, обявяващо за нищожна
административна заповед, одобряваща промяна на влязъл в сила регулационен план на основание
чл.32, ал.2 от ЗТСУ( по молба на собственика), но от мним пълномощник, се явява неотносимо
към казуса.
По въпроса за унищожаемостта(незаконосъобразността) на атакуваната заповед:
БОС съобразява чл.17, ал.2 от ГПК, който забранява инцидентното произнасяне по
законосъобразността на административен акт, освен ако той не се противопоставя на страна по
делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването
му, като в контекста на изключението взема предвид и схващането, изразено в ТР №5/14.01.13г. по
тълк.д. №5/11 на ВКС, че когато се касае до спорове за възстановени по административен ред - по
ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ имоти, държавата е самостоятелен субект , защитаващ свое вещно право, за
което участието й в реституционното производство чрез съответни органи, на които законът е
възложил правото да осъществят процедурата не е пречка за косвен съдебен контрол. ТР приема, че
държавата не е страна в горепосочения административен процес, а участва само чрез своите
органи,натоварени с осъществяването на реституцията.
Според БОС случаят не е такъв, не попада в изключенията и тук следва да намери
приложение ограничението на чл.17, ал.2 ГПК, т.к. към момента на издаване на оспорваната
заповед (16.01.91г.) ОбНС все още действа като орган на държавна власт, но ведно с това имотът,
който е предмет на изменените предвиждания в плана е държавен,т.е. адресат на заповедта и страна
в административното производство е Държавата.
С оглед горното и макар да защитава собствено вещно право като страна в гражданското
дело, Българската държава е лишена от възможността да оспори незаконосъобразността на
Заповедта от 16.01.91г. по реда на чл.17, ал.2 от ГПК в настоящото съдебно производство.
По въведеното оплакване за нищожност на сделката от 06.02.91г. за замяна на
недвижимите имоти, с която В.К. е придобил процесния такъв в с. Рудник, отново в
контекста на давността, БОС счита неоснователни доводите в тази насока, защото се базират на
12
обстоятелството, че държавните имоти не могат да бъдат придобивани от физически лица по
давност, предвид нормата на чл.86 от ЗС, която в първоначалната си редакция от 1951г. гласи, че не
може да се придобие по давност вещ социалистическа собственост, а в редакцията на изменението
от ДВ, бр. 31 от 1990 г. до 01.06.96г.- че не може да се придобие по давност вещ, която е държавна
или общинска собственост.
Горното ограничение е факт, обаче няма отношение към казуса, т.к. липсва правна норма,
която да забранява замяна на държавни имоти с такива на физически лица.Тъкмо обратно- чл.13 ЗС
в редакцията си от ДВ бр. 31 от 1990г. разрешава такива сделки, като определя фактическия
състав, формиращ волеизявлението на държавния орган-чрез заповед на председателя на
изпълнителния комитет на общинския народен съвет по местонахождението на държавния имот, в
която се определя и цената на имота. Въз основа на заповедта се сключва договор за замяна между
председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет и другия приобретател.
Изводът от горното е, че няма нормативна забрана,на която сделката да противоречи, нито
пък има такава императивна разпоредба, която в случая се заобикаля, поради което твърденията за
нищожност на сделката от 06.02.91г.(въведени от Държавата), позовани на чл.26, ал.1 от ЗЗД – в
първите две хипотези, са неоснователни.
От значение за казуса в контекста на заявените от ищцата –въззивница вещни права
върху спорния имот е и основателността на въведеното от Държавата възражение за
неприложимостта към казуса на §42 от ПЗР на ЗИДЗОС, в сила от 09.11.99г., според който
„Застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за
жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно
предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни
градоустройствени планове, преминават в собственост на общините“.
Доводът е въведен в контекста на твърдението за нищожност на заповедта от 16.01.91г.
(променяща предвижданията за строеж и предназначение на процесния имот от такова за
обществено мероприятие – в такова за жилищно строителство),но доколкото вече бе установено, че
оспореният административен акт(заповед) е валиден, следва да се приеме за неоснователно и
възражението, че горната разпоредба не намира приложение по казуса и не може да легитимира
Община Бургас като собственик на имота.
В същност както изменението на чл.6 от ЗС през 1990г., така и ЗМСМА(§7 от ПЗР ДВ
бр.77/91г.) не могат да обосноват трансформацията на процесния имот от държавен в общински,
защото е застроен както при отчуждаването си, така и при промяната на предназначението и
строителните предвиждания за него през 1991г., а също по време на сделката и понастоящем,
поради което до 09.11.99г. е останал извън законовите предпоставки за прехвърлянето му в
патримониума на Община Бургас. Разпоредбата на § 7 ПЗР на ЗМСМА в т. 3 е предвиждала
преминаването само на незастроените парцели в селищните територии, предназначени за жилищно
строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити от държавата
чрез отчуждително производство, с изключение на подлежащите на връщане на предишните им
собственици такива.
Ето защо трансформацията на собствеността по отношение на процесния имот от държавна
в общинска е настъпила по-късно, именно на основание §42 от ЗОС( в сила от 09.11.99г.), когато
законодателят предвижда преминаването ex lege в собственост на общината и на застроени
парцели и имоти, предназначени за жилищно строителство, какъвто е процесният имот.
13
На 09.11.99г. влиза в сила и промяна на чл.7, ал.1 от ЗОС, създаваща забрана имотите и
вещите -публична общинска собственост да се придобиват по давност, което при съпоставка с
предходната редакция на нормата, простираща забраната върху всички общински имоти следва да
се тълкува като разрешение придобиването на това оригинерно основание да се осъществи спрямо
имотите частна общинска собственост.
Самото разграничение на собствеността на частна и публична се регламентира за първи път
с Конституцията от 13.07.1991г. в чл.17, а в чл.18 се определя имуществото, представляващо
изключителна държавна собственост, която е публична и това, че със закон отделни имущества
извън горните, могат също да бъдат обявени за публична държавна такава.
С влизането в сила на ЗОС и ЗДС на 01.06.96г. се описва подробно имуществото на
държавата и общините, попадащи в различните видове собственост, като конкретно чл.2 от ЗДС
определя кои са публични вещи и имоти, а всички останали обявява за частна собственост на
държавата.
Т.к. конкретният имот не е сред изброените в чл.18 от Конституцията, обявени за
изключителна държавна собственост, нито е със закон, респективно с акт на Министерския съвет
обявен за публична такава, а не е предоставен и на ведомство за изпълнение на функциите му, нито
има национално значение, няма и предназначение за трайно задоволяване на обществени
потребности от национално значение чрез общо ползване, също определени от Министерския
съвет, нито е отреден за граничните контролно-пропускателни пунктове в страната и сградите,
построени върху тях, той остава да е в категорията на частните, за каквито са обявени всички
останали.
Именно като частен преминава процесният поземлен имот и в патримониума на Община
Бургас на 09.11.99г. по силата на ЗОС.
Предвид горното БОС приема, че за този имот принципно няма пречки да бъде придобит по
давност от физическо лице, считано от 01.06.96г., когато отпада забраната на чл.86 от ЗС за
завладяване на частните държавни и общински имоти.
Спорен по делото с оглед изнесените разсъждения е също въпросът за това дали имотът
може да бъде придобит по кратката, визирана в чл.79 от ЗС давност за срок от 5 години, като при
упражнено добросъвестно владение или по дългата 10-годишна давност, като при упражнено
недобросъвестно владение.
БОС счита, че ищцата има признато от закона и съдебната практика право да заяви от името
на наследодателя си придобиване на собственост на оригинерно основание (вж. Тълкувателно
решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК,приемащо в т. 3., че е възможно
да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което
не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на наследниците
му в съдебен процес по спор за собственост).
При условие, че владението на наследодателя К. се счете за добросъвестно, той би могъл да
придобие имота в периода от 01.06.96г., след отпадане на забраната за придобиване на имоти
частна държавна и общинска собственост, до 01.06.2001г., а правоприемниците му по закон и
завещание да го наследят.
Ако владението се приеме за недобросъвестно обаче, давността следва са счете за изтекла
при съобразяване на мораториума, наложен с § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за
14
собствеността от 01.06.2006г.,обн., ДВ, бр. 46/2006 г., последно доп., ДВ, бр. 18/2020 г., с който
давността за придобиването на частни общински и държавни имоти спира да тече до 31 декември
2022 г., включително(обявена за противоконституционна с РЕШЕНИЕ № 3 от 24.02.2022 г. на КС
по к. д. № 16/2021 г., в сила от 08.03.22г.), но също и в периода от 31 декември 2017 г. до 19 януари
2018 г.,т.к. за противоконституционна е обявена и разпоредбата на § 2 ЗР на ЗИЗС, с която е
придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността
за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (ДВ, бр.
7 от 2018 г.). Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19 януари 2018 г., но влизането
й в сила е със задна дата-от 31 декември 2017 г.,както е посочено в § 2 ЗР на ЗИЗС. По този начин с
обратна сила се отнема вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода
от 31 декември 2017 г. до 19 януари 2018 г., от което вече са били произтекли вещни права за
владелците на такива имоти.
По доводите за добросъвестно владение:
Чл. 70 от ЗС обявява владелеца за добросъвестен, когато владее вещта на правно основание,
годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Както правната
доктрина, така и съдебната практика са последователни в разбирането, че е достатъчно
добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, а според чл. 2 на
разпоредбата, добросъвестността се предполага до доказване на противното. Тази създадена от
закона презумпция облекчава доказването на субективното отношение (незнание на определени
факти) за приобретателя, като възлага при условие на главно и пълно доказване тежестта за
установяване на обратното, т.е. знанието, че при сключването на сделката имотът не е бил
притежание на праводателя върху противната в процеса страна, черпеща облаги от този факт. ВКС
последователно изразява становище(вж. напр. решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/09 г.
на ВКС ІІ ГО), че при добросъвестно владение фактическата власт се придобива на правно
основание, целящо прехвърляне на правото на собственост към владелеца, макар вещно правният
ефект да не е настъпил, тъй като праводателят не е бил собственик.
В тези случаи самото правно основание представлява демонстриране на завладяването,
поради което за придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа
власт в определения от закона давностен срок, без да е необходимо да извършва по отношение на
действителния собственик други действия, с които да афишира, че свои имота му.
Ето защо, за да придобие процесния имот по давност, след като е налице юридическото
основание замяна, праводателят на ищцата е трябвало да владее имота непрекъснато в
продължение на пет години, като е достатъчно установяването на тази власт в началото и в края на
периода, а промеждутъкът на владение се счита също за доказан, освен ако не се изтъкнат
съображения за прекъсването на давността чрез отстраняване на владелеца или изоставяне на
имота в продължение на повече от шест месеца, след което започва да тече нова давност.
Възражения за прекъсване на давността обаче тук не се изтъкват, а фактът на владението е доказан
със свидетелски показания, установяващи непротиворечиво и еднакво, че поне от 30 години преди
съдебното заседание, в което са разпитвани, т.е. най-късно от средата на деветдесетте години на 20-
ти век наследодателят на ищцата се е установил да живее в имота, като го е владял до смъртта
си(14.03.2017г.), а след това фактическата власт е продължена от дъщеря му- ищцата- отначало
лично, после и чрез нейната дъщеря.
На следващо място следва да се съобрази, че макар да е имало обективиран АДС от
15
26.01.89г. за имота, няма категорични данни това обстоятелство да е било известно на получилия го
по замяната В.К..
Доводите за наличие на регистър, отразяващ актовете за държавна собственост и тяхната
публичност, са основани на ЗДС и разпоредбите му, в сила от 01.06.96г. В чл.74 от ЗДС изрично се
регламентира правилото, че всеки акт за собственост се отбелязва в нарочен регистър, където
актовете са подредени по последователни номера. Главен регистър , спомагателен регистър и
картотека по образци, одобрени от Министъра на финансите се завеждат и попълват във всяка
служба “Държавна собственост”.Освен това според чл. 77 от ЗДС книгите, в които са актувани
държавните имоти, са публични (общодостъпни), т.е. всеки правен субект, имащ правен интерес,
може да иска справка (устна или писмена) по тях.
Обаче това са правила, съобразени с изискванията на нормативна уредба, създадена след
издаването на конкретния АДС по делото.Такива изисквания преди това не са били нормативно
закрепени, а не се е изисквало и вписването на такъв документ за собственост в имотния
регистър.Едва с изменението на чл.4б.“А“ от Правилника за вписванията, в сила от 01.01.2001г., е
изрично постановено, че на вписване подлежат всички актове, с които се прехвърля правото на
собственост или с които се учредява, прехвърля, изменя или прекратява друго вещно право върху
недвижими имоти, както и актове, с които се признават такива права (констативни нотариални
актове, актове имащи силата на констативни нотариални актове, актовете за държавна собственост,
актовете за общинска собственост и други, изрично предвидени в закон).
Също така следва да се подчертае, че знанието на приобретателя за принадлежността на
имота в деня на сделката на лице, различно от прехвърлителя не се предполага, а трябва да се
установи със сигурност. Такива данни в процеса не се събират. Защото от съдържанието на
нотариалния акт по сключването на сделката на 06.02.91г. не е видно извършване на нарочна
проверка, установяваща наличието на АДС за имота, нито това би могло да се установи от
извършено вписване в регистър, имащ публичен характер.
Същевременно формата на сделката не е нищожна,т.к. не е само писмена, както е повелявал
чл.13 от ЗС за облекчение на прехвърлител Държавата, а нотариална, както изисква чл.18 от ЗЗД за
валидност на прехвърлянето на вещни права върху недвижим имот между субектите на правото
изобщо.
Съобразени в съвкупност, горните обстоятелства водят до извода, че вещните права на В.К.
следва да са придобити още преди налагането на мораториума, т.к. лицето е своило имота в
периода 01.06.96г.-01.06.2001г.,т.е. в рамките на изискуемите за добросъвестен владелец пет
години, без да знае при сключването на сделката, че праводателката му не е собственик на имота,
при спазена форма за валидност на осъщественото прехвърляне.
Владението не може да се приеме за недобросъвестно и защото сделката замяна от
06.02.91г. не е нищожна на твърдяното в процеса основание.
Изводимо от горното е, че към датата на смъртта си В.К. вече е притежавал процесния имот
(терен и сгради).
Затова този имот може да премине въз основа на наследствено правоприемство в
патримониума на лицата, призовани към наследяване на К. по закон(дъщеря му Д.Д., както и
внучките му К.Р.М. и В.Р.К.а,явяващи се наследници на В. К. в качеството на деца, заместващи
баща си Р. К.-починал през 2009г. син на В. К. ).
Ищцата Д. е придобила дворното място и построената в него жилищна постройка на
16
основание обявено с протокол от 23.05.17г. на нотариус А.Дичева и неоспорено саморъчно
завещание, изготвено от В.К. .Върху останалите две стопански постройки на допълващото
застрояване в терена, Д. е придобила правата си по наследяване по закон от В.К. в размер от 1/ 2
ид.ч., а върху другата половина - по сделката дарение от двете си племенници и наследници на В.
К. с нотариален акт от 07.07.17г. на нотариус Антоанета Дичева с район на действие – БРС.
Предвид горното, БОС намира за доказана главната претенция на ищцата, че е станала
собственик на процесния по делото имот на основание завещание, наследство и дарение.
С оглед изложеното, решението на първата инстанция, отхвърлящо като недоказан този иск
следва да бъде отменено и вместо това БОС да постанови ново, с което да признае по отношение на
ответниците вещното право на ищцата върху процесния имот, като придобито на посочените три
основания.
По причина, че не е настъпило процесуалното условие за разглеждането на
евентуалните претенции за собственост на Д. срещу ответниците- на основание изтекла в нейна
полза непрекъсната десетгодишна давност в периода от 01.06.96г. до 31.12.17г. вкл., при
присъединяване на фактическата власт, установена от баща й В. К., произнасянето на първата
инстанция се явява недопустимо и решението в останалата му част следва да бъде обезсилено.
С оглед така констатирания порок недопустимост на първоинстанционното решение в
посочената част, БОС не разглежда по същество жалбите на въззивниците- ответници, насочени
срещу правилността на съдебното решение, уважаващо евентуалните искове за собственост.
При този изход от обжалването, ищцата има право на основание чл.78, ал.1 ГПК на всички
направени в първоинстанционното производство деловодни разноски, възлизащи на общо 1478 лв.,
съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
Същата има право на основание чл.78,ал.1 ГПК и на направените в настоящото
производство такива в размер от 1115лв.,платими от ответниците.
Т.к. жалбите на ответниците Българска държава и Община Бургас са също основателни, те
също имат право на разноски за въззивното производство, възлизащи за всеки от тях на по 315 лв.,
включващи 115 лв.платена за обжалването държавна такса на БОС и 200лв. юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство.
Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ поправящото очевидна фактическа грешка в Решение №2173/25.10.23г. по ВГД
1055/23г.по описа на БРС, Решение № 1521/24.07.24г. по същото дело, с което е отхвърлена като
неоснователна главната претенция на Д. В. Д. от гр.Бургас за ПРИЕМАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА и на ОБЩИНА БУРГАС, че ищцата е собственик като
наследник и по завещание от баща си В.В. К. на част от подробно описан в исковата молба
недвижим имот, находящ се в гр. Бургас и по дарение на останалата част от същия имот с
праводатели К.Р.М. и В.Р.К.а и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Българската държава, представлявана от
Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния управител на Област
Бургас, със съдебен адрес: Бургас, ул. „Цар Петър“ № 1 и по отношение на ОБЩИНА БУРГАС,
17
представлявана от Кмета Димитър Николов, с адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“ №26, че
ищцата Д. В. Д. с ЕГН **********, с адрес: **** е собственик на поземлен имот с
идентификатор 07079.711.504 по КККР на гр.Бургас, одобрен със Заповед РД-18-
875/13.12.2019г. на ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА АГКК, с последно изменение за имота от
08.11.2021г., с адрес на поземления имот: гр. Бургас, с площ от 623 кв.м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 метра/, номер по
предходен план: 504, квартал 36, парцел III, при съседи на поземления имот: ПИ 07079.711.505,
07079.711.3516, 07079.711.3648, 07079.711.3515, ведно с построената в същия поземлен имот
сграда с идентификатор 07079.711.504.1, със застроена площ 64 кв.м., брой етажи 1,
предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, на основание завещание от баща си В.В. К. и че
ищцата Д. В. Д. с ЕГН **********, с адрес: **** е собственик на другите две постройки на
допълващото застрояване в гореописания поземлен имот с идентификатор 07079.711.504 по
КККР - сграда с идентификатор 07079.711.504.2 , със застроена площ 26 кв.м., брой етажи 1,
предназначение: постройка на допълващото застрояване и паянтова стопанска сграда,
неотразена в кадастъра, с площ от 12 кв.м., брой етажи 1, с предназначение: постройка на
допълващото застрояване, на основание наследяване по закон от баща си В.В. К. и по дарение
от 07.07.17г. с н.а. №131,т.І,рег. №2841,дело №111 на Нотариус А.Дичева от останалите
наследници по закон на В.К. – К.Р.М. и В.Р.К.а.
ОБЕЗСИЛВА Решение №2173/25.10.23г. по ВГД 1055/23г. по описа на БРС в останалата
част.
ОСЪЖДА Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие
и благоустройството, чрез Областния управител на Област Бургас, със съдебен адрес: Бургас, ул.
„Цар Петър“ № 1 и ОБЩИНА БУРГАС, представлявана от Кмета Димитър Николов, с адрес: гр.
Бургас, ул. „Александровска“ №26, да заплатят на Д. В. Д. с ЕГН **********, с адрес: ****,
сумата от 1478 лева /хиляда четиристотин седемдесет и осем лева/ за направените по
гр.д.1055/23г. по описа на БРС деловодни разноски и сумата от 1115лв./хиляда сто и петнадесет
лв./ за направените от нея по ВГД 62/24г. и по ВГД 1580/24г.по описа на БОС деловодни разноски.
ОСЪЖДА Д. В. Д. с ЕГН **********, с адрес: **** да заплати на Българската държава,
представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областния
управител на Област Бургас, със съдебен адрес: Бургас, ул. „Цар Петър“ № 1 сумата от 315лв./
триста и петнадесет лв./ за направените от страната по ВГД 62/24г. и по ВГД 1580/24г.по описа на
БОС деловодни разноски.
ОСЪЖДА Д. В. Д. с ЕГН **********, с адрес: **** да заплати на ОБЩИНА БУРГАС,
представлявана от Кмета Димитър Николов, с адрес: гр. Бургас, ул. „Александровска“ №26 сумата
от 315лв./ триста и петнадесет лв./за направените от страната по ВГД 62/24г. и по ВГД 1580/24г.по
описа на БОС деловодни разноски.
Решението може да бъде обжалвано от страните в едномесечен срок от връчването му, с
касационна жалба пред ВКС на Р България.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
18
2._______________________
19