№ 851
гр. София, 21.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на втори декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100513477 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20170875 от 11.08.2021 г., постановено по гр.д. № 64291/2019 г. по описа
на Софийски районен съд, 69 състав, са отхвърлени като неоснователни предявените от
„Б.Ф.“ ЕООД /в несъстоятелност/ срещу Министерството на икономиката, с правоприемник
Министерството на иновациите и растежа, съгласно § 12 ПМС № 20 от 25.02.2022 г.,
обективно и кумулативно съединени искове с правни основания чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, за осъждането на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата от
14 660 лв., представляваща неизплатена дължима сума по подадена заявка за окончателно
плащане № 2МС-02-89-9/29.09.2010 г. за одобрени разходи по проект № BG161PO003-2.1.03
по договор № 2МС-02-89/04.08.2009 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ
по оперативна програма „Развитие на конкуретноспособността на българската икономика“
2007-2013 по проект „Покриване на международно признати стандарти“, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
07.09.2015 г. до окончателното изплащане, както и за сумата от 4475,17 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 07.09.2012 г. до 07.09.2015
г.
Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 и ал. 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото за юристконсултско
възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца – „Б.Ф.“
ЕООД /в несъстоятелност/, чрез синдика на дружеството, с оплаквания за неговата
неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на
изводите. Акцентира върху обстоятелството, че дружеството е изправна страна по договор
№ 2МС-02-89/04.08.2009 г., което е установено с влязло в сила съдебно Решение № 1052 от
1
23.05.2013 г., постановено по т.д. № 2515/2012 г. по описа на САС, 5 състав и с Решение №
131 от 23.01.2012 г, постановено по т.д. № 1999/2010 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав.
Сочи, че съгласно условията на чл. 4.2.2. от договора е подал заявка за междинно плащане за
сумата от 27 126,40 лв., която сума Изпълнителна агенция за насърчаване на малките и
средни предприятия /с правоприемник Главна дирекция "Европейски фондове за
конкуретноспособност“, съгласно ПМС 80/23.04.2012 г./ е осъдена да заплати по силата на
въпросното решение. Позовава се на т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 по тълк.д. №
3/2016 г., ОСГТК на ВКС, съгласно която „в случаите, когато предмет на последващия иск
за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно
материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това
частичен иск обем. Сочи, че по двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен
обем, различни части, а с оглед правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН
било недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно
основанието на вземането и правната му квалификация. Твърди, че след завършване на
цялостното изпълнение и постигане на задължителни резултати от проекта, е подал заявка
за окончателно /балансово/ изплащане на финансовата помощ с предоставяне на
необходимите документи по образец, която е била приета от въззиваемия с входящ № 2МС-
02-89-9/29.09.2010 г. Изтъква още, че от посочената дата на приемане на заявката, започва да
тече срокът за одобрение и произнасяне по окончателното плащане, в съответствие с чл. 4, т.
2.3. във вр. с чл. 13, т. 2 Приложение II от договора. Счита, че с приемането на заявката за
окончателно плащане, въззиваемият е приел изпълнението на задълженията на въззивника
по договора, но не е изпълнил насрещните си задължения за изплащане на финансова
помощ. Иска съда да отмени изцяло решението и да уважи предявените искове. Претендира
и направените по делото разноски.
Въззиваемият – Министерството на иновациите и растежа, чрез юрк. А. М., с
надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в законоустановения срок
отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по подробно изложените съображения.
Счита първоинстанционното решение за правилно, като моли съда да го потвърди по
подробно изложените съображения и да му присъди и направените по делото разноски.
Прави също възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
2
настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които
определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира
следното:
Във връзка с оплакванията, касаещи производството по т.д. № 1999/2010 г. по описа на
СГС, ТО, VI-7 състав, следва да се отбележи, че в случая не е налице хипотеза на
предявяване на частичен иск. Отразяването във въззивната жалба, че в рамките на по-късно
заведеното дело се предявява иск за друга част от предявено с предходен частичен иск
вземане, не придава на първия по време иск характер на частичен при условие, че в него
липсва подобно изявление, респективно не санира обективната липса на воля в него за
предявяване само на част от вземането. Когато в петитума няма съответно искане за
присъждане на сума при условията на частичен иск, се приема, че е предявено цялото
вземане - респективно страната не би могла да се позовава на последици, които се свързват с
предявяване на частичен иск, а именно – че решението по уважен частичен иск за парично
вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на
спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на
вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право
– в който смисъл е и т. 2 на ТР 3/2016 ОСГТК на ВКС. /В този смисъл Решение № 8 от
4.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3910/2019 г., III г. о., ГК/. В допълнение следва да се
отбележи, че правопораждащите факти на двата иска са различни, а именно междинен
финансов и технически доклад относно междинното плащане и финален технически и
финансов доклад относно балансовото (окончателното) плащане, съгласно чл. 4.2.2 от
договор № 2МС-02-89/04.08.2009 г., във вр. с чл. 13.1 и чл. 2.4 от Приложение II (Общи
условия), което е неразделна част от договора, вж. чл. 6 от същия (л. 11, 12, 31, 39), още
повече че ответник по т.д. № 1999/2010 г. по описа на СГС, ТО, VI-7 състав е
Изпълнителна Агенция за насърчаване на малките и средните предприятие, а страна по
настоящето производство е Министерството на икономиката, с правоприемник
Министерството на иновациите и растежа, съгласно § 12 ПМС № 20 от 25.02.2022 г. Ето
защо и разясненията дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 по тълк.д. № 3/2016
г., ОСГТК на ВКС не касаят процесния случай.
По отношение оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон следва да
се отбележи, че съгласно чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД при неизпълнение на договорните
задължения изправната страна може да иска изпълнението им, ведно с обезщетение за
забава. В тази връзка обосновано първоинстанционният съд е приел, че в конкретния случай
не е възникнало задължението на въззиваемия за извършване на окончателното плащане по
чл. 4.2.2 от договора, във вр. с чл. 13.1 и чл. 2.4, 2.5 и 2.6 от Приложение II (л. 11, 31, 39).
Съгласно чл. 2.5, изр. 2 от Приложение II, финалният доклад се изпраща до два месеца след
изтичане на срока на изпълнение на дейностите по проекта. Съобразно чл. 2.3 във вр. с чл.
2.2 от договора, срокът на изпълнение на проекта е 12 месеца от датата на влизане в сила на
договора - 04.08.2009 г. Следователно срокът за изпращане на финалния отчет изтича на
04.10.2009 г. Въпросният доклад, както и всички документи, представляващи основание за
плащане, се считат за одобрени, ако договарящият орган не изпрати писмен отговор до
бенефициента, придружен с необходимите документи, в срок от 60 работни дни от
получаването им, чл. 13.2 изр. 1 от Приложение II. В тази връзка законосъобразно СРС е
приел, че именно 21.10.2010 г. е датата на представения и приет като писмено доказателство
по делото финален технически и финансов отчет, който е подписан и подпечатан с печата на
ищцовото дружество на всяка от страниците (л. 123-145), като на всяка страница е посочена
датата 21.10.2010 г. Приложеното по делото придружително писмо с вх.№ 2МС-02-89-9 с
дата 29.09.2010 г. (л. 123) не съдържа информация относно конкретните документи, които се
входират със същото. В този смисъл не са осъществени предвидените в чл. 13.2 от
Приложение II предпоставки за мълчаливото одобряване от страна на въззиваемия на
документите, представляващи основание за окончателното плащане, тъй като финалният
3
отчет е представен след изтичането на двумесечния срок по чл. 2.5, изр. 2 от Приложение II.
Тъй като ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване, че е
изпълнил точно изискванията на чл. 4.2.2 от договора, във вр. с чл. 13.1 и чл. 2.4, 2.5 и 2.6 от
Приложение II (л. 11, 31, 39), а именно че е представил своевременно финалния доклад,
както и всички документи, представляващи основание за плащане, включително и опис на
разходооправдателните документи, то е обоснован извода, че по делото не са установени
условията по договора, за да възникне задължение за ответника да извърши окончателното
плащане.
Тъй като крайните правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на правния спор, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с чл.
273 ГПК в полза на въззиваемия - ответник трябва да се присъди сумата от 100 лв. разноски
за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати и дължима държавна такса
за образуване на делото от масата на несъстоятелността, съгласно чл. 649, ал. 6 във вр. с чл.
620, ал. 5 ТЗ, която възлиза на 382,70лв.
С оглед на цената на всеки един от обективно и кумулативно съединените искове по
процесното дело, въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20170875 от 11.08.2021 г., постановено по гр.д. №
64291/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 69 състав
ОСЪЖДА „Б.Ф.“ ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК ****, да заплати на
Министерството на иновациите и растежа, на основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с
чл. 273 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски за юристконсултско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Б.Ф.“ ЕООД /в несъстоятелност/, ЕИК ****, да заплати от масата на
несъстоятелността по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 649, ал. 6 във вр. с
чл. 620, ал. 5 ТЗ сумата от 382,70 лв., представляваща дължима държавна такса за
образуване на делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4