№ 151
гр. Кюстендил, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20241500500581 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от адв.А. С. от
АК-Кюстендил, със служебен адрес: гр.Бобов дол, ул***, в качеството й на особен
представител на М. Б. Б., ЕГН **********, с адрес в гр.Дупница, ул.***, срещу
решение №377/24.07.2024г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.
№340/2024г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС-Дупница е осъдил М. Б. Б., с
ЕГН **********, с адрес: гр.Дупница, ул.*** да заплати на И. Х. Т., с ЕГН **********,
с адрес: гр.Дупница, *** сумата от 10 638.77 лева, представляваща регресно вземане
по чл.143 ал.1 от ЗЗД за заплатени от ищеца, в качеството му на поръчител, суми по
договор за потребителски кредит FL627919 от 27.02.2012г., сключен между М. Б. Б. и
„Юробанк И Еф Джи България“ АД, за които суми има издадена заповед за
изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по гр.д.№1657/2019г. по описа на
РС-Дупница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата
молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното плащане, както и сторените по делото
разноски, а именно: 425.55 лева – държавна такса, 1400 лева– адвокатско
възнаграждение и 750 лева – разноски за особен представител.
Въззивникът М. Б. – ответник в първоинстанционното производство, чрез
назначения му в хипотезата на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител адв.А. С.,
обжалва решението изцяло, релевирайки доводи за неговата неправилност,
произтичаща от противоречието му с материалния закон и процесуалните правила.
Оспорва се доказаността на исковата претенция по основание и размер с довода, че
1
същата не е била безспорно установена, чрез назначаване на съдебно – счетоводна
експертиза. За необоснован се приема извода на районния съд, че размера на
задължението е установен в издадената заповед за изпълнение, като се възразява
срещу редовността на връчването на уведомлението за обявяване предсрочната
изискуемост на вземането на длъжника М. Б.. Предвид нередовността на
уведомяването се оспорва дължимостта и на направените в заповедното производство
разноски, доколкото съдът не е следвало да издава заповед за изпълнение.
Недължимостта на разноските се свързва и с липсата на надлежно връчване на
заповедта за изпълнение на длъжника Б., респ. с неинициирането на производство за
принудително изпълнение срещу него. Застъпва се виждане, че погасяването на
недължимите разноски по невлязлата в сила заповед за изпълнение рефлектира върху
размера на начислената законна лихва. Въз основа на изложеното се обобщава, че
незаконосъобразно оспорените суми са били включени в Споразумението от
10.09.2019г. Алтернативно, ако се приеме дължимост на сторените в заповедното
производство разноски, се излага становище, че остава неясна исковата претенция в
частта, в която се претендира изплатената лихва за забава върху главницата в размер
на 1 788.53 лева. Акцентира се на вмененото задължение на ищеца да докаже размера
на исковата си претенция, което не било сторено в производството.
Въз основа на изложените във въззивната жалба доводи се поддържа искане за
отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, по силата на което да бъде
отхвърлен изцяло предявения иск.
В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна – И. Х. Т., чрез пълномощника му адв.К. Д.. Въззивната
жалба се оспорва като неоснователна и се заявява искане за оставянето й без уважение
с последица потвърждаване на обжалваното решение. Акцентира се на безспорно
доказаните в производството обстоятелства относно валидността на сключения
договор за потребителски кредит №FL627919, по който ищецът Т. е поел задължение
като поръчител на главния длъжник Б., надлежното уведомяване на длъжника и
поръчителя за настъпилата предсрочна изискуемост на задължението, издаването на
заповед за изпълнение и изпълнителен лист за процесните суми, както и надлежното
им връчване на длъжника Б.. Установено било също и сключването на споразумение от
10.09.2019г. между кредитира „Юробанк България“ АД и поръчителя Т. за доброволно
изплащане на задължението по издадената, като заплащането на сумите се
установявало от приложените по делото вноски бележки.
ОС - Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото и
горепосочената въззивна жалба и отговор, намери въззивната жалба за допустима, като
подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на въззивен
контрол съдебен акт.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, включително и приобщените във въззивното
производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
РС-Дупница е бил сезиран с предявен от И. Х. Т., с ЕГН **********, с адрес:
гр.Дупница, *** срещу М. Б. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр.Дупница, ул.*** иск с
правно основание чл.143 ал.1 от ЗЗД за осъждане на Б. да заплати на Т. сумата от
10 638.77 лева, представляваща общ размер на заплатено от ищеца, в качеството му на
поръчител по договор за потребителски кредит FL627919 от 27.02.2012г., сключен
между М. Б. Б. и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, парично задължение по
договора – главница, лихви и разноски, за които суми била издадена заповед за
2
изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№1657/2019г. по описа на
РС-Дупница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата
молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното изплащане.
Ответникът е бил представляван в производството от назначен в хипотезата на
чл.47 ал.6 от ГПК, особен представител, който е оспорил основателността на иска.
Изрично е заявил, че не оспорва извършените от ищеца плащания в полза на банката.
Възраженията по същество са се изразявали в релевирането на доводи, че поръчителят
е платил недължими суми, доколкото е заплатил възнаградителна лихва, която е била
начислена след обявяване на предсрочната изискуемост, а с Тълкувателно решение
№3/2017г. от 27.03.2019г. на ВКС, ОСГТК подобна възможност била изключена.
Възразено е и, че размерът на законната лихва за забава върху главницата не е
установен по делото и не е ясно как е бил определен този размер, който ищецът е
заплатил в полза на банката.
Установено е, чрез приложените към исковата молба документи, че на
27.02.2012г. между „Юробанк И Еф Джи България“ АД и М. Б. Б. е бил сключен
договор за потребителски кредит FL627919, по силата на който банката е предоставила
на Б. кредит в размер на 6 870 лева. Вземането на кредитора по този договор е било
обезпечено със сключването на договор за поръчителство с И. Х. Т., който се е
съгласил да отговаря солидарно с кредитополучателя за цялото задължение по
сключения кредитен договор.
Не е спорно, че кредитополучателят е бил неизправна страна, което е
мотивирало кредитора „Юробанк България“ АД на 01.08.2019г. да подаде в РС-
Дупница заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу
М. Б. и И. Т. за солидарното им осъждане да заплатят на дружеството суми, дължими
на основание обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за
потребителски кредит FL627919, а именно: 5 751.48 лева – главница, 1 522.43 лева –
възнаградителна лихва за периода от 12.11.2016г. до 04.02.2019г., 850.41 лева –
мораторна лихва за периода от 12.11.2016г. до 24.07.2019г., 326 лева – такси за периода
от 12.11.2016г. до 24.07.2019г., ведно със законната лихва от постъпване на заявлението
в съда – 01.08.2019г. до изплащане на вземането, или общо - сума в размер на 9 250.24
лева. На 02.08.2019г. по образуваното ч.гр.д.№1657/2019г. по описа на ДнРС е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК, както и изпълнителен лист, солидарно срещу двамата длъжници за
заплащане на посочените в заявлението суми, както и на разноски, сторени в
заповедното производство, а именно – 169.01 лева за заплатена държавна такса и
630.91 лева за адвокатско възнаграждение.
Установено е също така, че дружеството – заявител не е образувало
изпълнително дело въз основа на издадения изпълнителен лист за принудително
събиране на сумите. На 10.09.2019г. между „Юробанк България“ АД, от една страна, и
поръчителя И. Т., от друга, е било сключено споразумение, по силата на което страните
са се съгласили, че общият размер на дълга възлиза на сумата от 9 250.24 лева, които Т.
се е задължил да заплати на дружеството разсрочено, съгласно схема за плащане на 46
месечни вноски, считано от месец септември 2019г. до месец юни 2023г., 45 от които в
размер от по 200 лева всяка, а 46-та в размер на 250.24 лева, които вноски не включват
законната лихва от постъпване на заявлението в съда – 01.08.2019г. до изплащане на
вземането. Относно последното страните по споразумението са се съгласили след
изплащане на последната вноска да бъде изчислен размерът на законната лихва върху
главницата, така, както е посочена в заповедта за изпълнение, който размер Т. да
3
заплати.
Не е спорно, видно е и от приложените към исковата молба платежни
нареждания, че И. Т. е заплатил всички суми по споразумението, възлизащи на
9 250.24 лева общо, както и, че е заплатил в полза на банката законна лихва върху
главницата в общ размер на 1 788.53 лева, посредством шест на брой месечни вноски
за периода от месец юли 2023г. до месец декември 2023г.
Ищецът е твърдял в исковата молба, че част от платените в полза на банката
суми му е била върната от кредитополучателя, чрез неговата майка Маринела Б.а,
посредством плащане на сумата от 205 евро, покриваща вноските за месец септември
и октомври 2019г., т.е. първите две вноски по споразумението. Фактът на това плащане
е бил удостоверен с представянето на формуляр от Western Union.
При тези данни, районният съд е намерил исковата претенция за изцяло
основателна и я е уважил. Признавайки правото на ищеца, в качеството му на
поръчител, който е изпълнил задължението, съгласно чл.143 ал.1 от ЗЗД, да може да
иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е
уведомил за предявения срещу него иск, ДнРС е аргументирал теза за
неоснователност на възраженията на ответника срещу действителния размер на
задълженията към банката, приемайки, че същият е установен с издадената срещу
страните заповед за изпълнение, срещу която не са били подадени възражения. Приел
е за доказан размера на платените от поръчителя суми, а по отношение на
възражението на ответната страна срещу действителния размер на дължимата на
банката законна лихва е посочил, че според заповедта за изпълнение, законна лихва се
е дължала за периода от 01.08.2019г. до окончателно плащане, което е извършено от
ищеца на 28.12.2023г. Съдът се е позовал на чл.162 от ГПК и е посочил, че
неустановяването на точния размер на задължението не може да доведе до отхвърляне
на иска, а същият може да бъде определен чрез експертиза (каквато страните не са
поискали) или по преценка на съда. В случая, съдът е отчел, че при липсата на
извършени плащания дължимата законна лихва за периода от 01.08.2019г. до
31.12.2023г. би се равнявала на 2 711.34 лева, а заплатеният от ищеца размер от
1 788.53 лева бил с около 1/3 по-малък, което е обяснено с продължителния период на
намаляване на главницата с оглед извършваните плащания, поради което съдът е счел,
че изчисленият от банката и платен от ищеца размер е еквивалентен на действително
дължимия от длъжниците в заповедното производство.
С оглед правомощията на въззивния съд и направеното от въззиваемия (ищец в
първоинстанционното производство) искане за назначаване на експертиза, в хода на
настоящото производство се приобщи заключение с вх.№1021/04.03.2025г. на вещото
лице Г. В. по назначена съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице е изчислило, че
от датата 01.08.2019г., от когато, според заповедта за изпълнение е дължима законна
лихва, до датата на всяко съответно плащане, извършено от Т., според договорената
схема, върху оставащата главница, възлиза общо на 1 598.03 лева.
Въз основа на изложеното по-горе, въззивният съд прави следните правни
изводи:
Постановеното от РС-Дупница решение представлява валиден и допустим
съдебен акт.
Преценено по същество, обжалваното решение е частично неправилно, поради
следното:
Според чл.269 от ГПК, преценявайки правилността на решението, въззивният
4
съд е ограничен от посочените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита
интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези,
при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява
законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия
на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови
фактически констатации.
Във въззивната жалба, с която КнОС е сезиран, се правят няколко групи
оплаквания срещу правилността на атакувания акт: 1/ че предсрочната изискуемост на
задълженията по договора за потребителски кредит не е била надлежно обявена на
кредитополучателя М.Б., поради което разноските, сторени в заповедното
производство не са били дължими и не са подлежали на заплащане от поръчителя; 2/
че заповедта за незабавно изпълнение от 02.08.2019г. не е породила действие,
доколкото изпълнително производство не е било образувано, което също е основание
за недължимост на разноските; 3/ че доколкото разноските в заповедното производство
не са били дължими, то при спазване на поредността по чл.76 от ЗЗД би се оказало, че
поръчителят е платил суми в размер, по-голям от реално дължимия и 4/ че размерът на
заплатената от ищеца законна лихва в полза на банката не е доказано да е реално
дължимия такъв.
Съдът намира, че първите три от горепосочените възражения не подлежат на
разглеждане, доколкото в разрез с правилата, въведени с императивните процесуални
норми на чл.133 и чл.266 ал.1 от ГПК са направени за първи път във въззивната жалба
и не са свързани с приложението на императивни материалноправни норми, което да
създава задължение за въззивния съд за тяхното разглеждане. Независимо от
посоченото, тези възражения са и неоснователни, тъй като видно от материалите,
съдържащи се в заповедното производство обявяването на предсрочната изискуемост
на задълженията по договора за потребителски кредит, е било надлежно съобщено,
както на кредитополучателя, така и на поръчителя, чрез връчването на нотариални
покани.
Основателно е оплакването във въззивната жалба за необоснованост на
първоинстанционното решение по отношение на приетия да е бил реално дължим
размер на законна лихва, начислена за периода от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда – 01.08.2019г., до изплащане на вземането.
Съгласно разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗД, поръчителят, който е изпълнил
задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е
направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на
законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.
Установено е, че ищецът е имал качеството на поръчител по договор за
потребителски кредит, кредитополучател по който е бил ответникът. Установено е
още, че след надлежно обявяване на цялото вземане по договора за кредит за
предсрочно изискуемо, дължимите суми по него са възлизали общо на 8 450.32 лева.
Направените от кредитора разноски за снабдяване с изпълнителен лист за дължимите
суми в рамките на инициирано заповедно производство възлизат общо на 799.92 лева.
Така, общият размер на солидарното задължение на кредитополучателя и поръчителя
към банката – кредитор е възлизало на 9 250.24 лева. Присъдена е била и законна
лихва, дължима от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 01.08.2019г., до изплащане на вземането.
5
Не е оспорено от ответника твърдението на ищеца, че след като срещу
последния е била отправена претенция от страна на банката, ищецът е уведомил
кредитополучателя за това.
Предвид горното, за изпълнилия задължението поръчител е възникнало правото
по чл.143 ал.1 от ЗЗД да иска от длъжника платените в изпълнение на задължението
към кредитора главницата, лихвите и разноските.
По делото не е спорно, че заплатените от Т. към „Юробанк България“ АД суми
са в общ размер на 11 038.77 лева, от които ответникът му е възстановил 400 лева.
Спорно е дали присъдената със заповедта за изпълнение законна лихва, която ищецът е
платил възлиза на действително платената сума от 1 788.53 лева.
Районният съд, без да използва специални знания на експерт, е приложил
нормата на чл.162 от ГПК и е обосновал извод, че следва да се приеме, че заплатеният
размер на законната лихва съответства на действителния такъв, поради което и следва
да бъде възстановен от длъжника.
Горният извод се явява необоснован, тъй като от приетото пред въззивната
инстанция заключение на вещо лице, което е аргументирано и не е оспорено от
страните, се доказа, че от датата 01.08.2019г., от когато, според заповедта за
изпълнение е дължима законна лихва, до датата на всяко съответно плащане,
извършено от Т., според договорената схема на разсрочване, върху оставащата
главница, законната лихва възлиза общо на 1 598.03 лева. Възприемайки този размер
на действително дължима лихва, съдът намира, че поръчителят може да иска от
длъжника връщане именно на тази сума, независимо, че е платена такава в по-висок
размер. Недължимо платеното в повече, а именно сумата от 190.50 лева, подлежи на
връщане на ищеца от неоснователно получилия го кредитор, а не от длъжника.
Изложеното налага извод, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено в
частта, в която исковата претенция е била уважена за сума в размер на 10 448.27 лева,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане и отменено за горницата над нея до присъдените 10 638.77
лева, като вместо това искът за сума в размер на 190.50 лева бъде отхвърлен.
Относно разноските:
Изходът от въззивното обжалване налага потребността решението да бъде
изменено в частта за присъдените в полза на ищеца разноски, които следва да бъдат
намалени, съответно: за държавна такса от 425.55 лева– на 417.93 лева; за адвокатско
възнаграждение от 1 400 лева – на 1 374.93 лева и за възнаграждение за особен
представител от 750 лева – на 736.57 лева. За горниците над тези суми решението
подлежи на отмяна.
Жалбоподателят не е направил разноски в настоящото производство.
За въззивното производство, според представения от въззиваемия списък по
чл.80 от ГПК, който обективира искането за присъждане на такива, Т. е претендирал
заплащане на разноските, сторени за възнаграждение на особения представител на
въззивника – 750.00 лева и заплатения депозит за изготвяне на заключение – 250.00
лева, или общо 1 000 лева. С оглед частичната основателност на въззивната жалба, на
Т. се следва заплащане на разноски в размер на 982.09 лева общо.
Воден от горното, съдът
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №377/24.07.2024г. на Районен съд – Дупница,
постановено по гр.д.№340/2024г. по описа на същия съд, в частите, в които М. Б. Б., с
ЕГН **********, с адрес: гр.Дупница, ул.*** е осъден да заплати на И. Х. Т., с ЕГН
**********, с адрес: гр.Дупница, *** сума в размер на 10 448.27 лева, представляваща
регресно вземане по чл.143 ал.1 от ЗЗД за заплатени от ищеца, в качеството му на
поръчител, суми по договор за потребителски кредит FL627919 от 27.02.2012г.,
сключен между М. Б. Б. и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, за които суми има
издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по гр.д.
№1657/2019г. по описа на РС-Дупница, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от подаване на исковата молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното
плащане, както и сторените по делото разноски, а именно: 417.93 лева – държавна
такса, 1374.93 лева – адвокатско възнаграждение и 736.57 лева – разноски за особен
представител.
ОТМЕНЯ решение №377/24.07.2024г. на Районен съд – Дупница, постановено
по гр.д.№340/2024г. по описа на същия съд, в частите, в които М. Б. Б., с ЕГН
**********, с адрес: гр.Дупница, ул.*** е осъден да заплати на И. Х. Т., с ЕГН
**********, с адрес: гр.Дупница, *** сума в размер над 10 448.27 лева до
претендираната сума от 10 638.77 лева, представляваща регресно вземане по чл.143
ал.1 от ЗЗД, както и сторени по делото разноски за горницата над 417.93 лева –
държавна такса, над 1374.93 лева – адвокатско възнаграждение и над 736.57 лева –
разноски за особен представител, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И. Х. Т., с ЕГН **********, с
адрес: гр.Дупница, *** против М. Б. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр.Дупница, ул.***,
иск с правно основание чл.143 ал.1 от ЗЗД за осъждане на Б. да заплати на Т. сума в
размер над 10 448.27 лева до претендираните 10 638.77 лева, т.е. сума в размер на
190.50 лева, представляваща регресно вземане по чл.143 ал.1 от ЗЗД за заплатени от
ищеца, в качеството му на поръчител, суми по договор за потребителски кредит
FL627919 от 27.02.2012г., сключен между М. Б. Б. и „Юробанк И Еф Джи България“
АД, за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и
изпълнителен лист по гр.д.№1657/2019г. по описа на РС-Дупница, ведно със законната
лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба в съда–15.02.2024г., до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА М. Б. Б., с ЕГН **********, с адрес: гр.Дупница, ул.*** да заплати
на И. Х. Т., с ЕГН **********, с адрес: гр.Дупница, *** сума в размер на 982.09 лева
(деветстотин осемдесет и два лева и девет стотинки), представляваща сторени
разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок, считано от деня на получаване на препис от същото.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8