О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
Ловешкият
окръжен съд, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН
ПЕНОВ
като изслуша докладваното
от съдия Пенов ч.гр.д. № 547 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе,
съобрази:
Производството
е по чл. 418, ал. 4 ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Банка ДСК“ ЕАД против разпореждане
№ 1823/28.08.2019 г. по ч.гр.д. № 615/2019 г. на Районен съд Тетевен, с което е
отхвърлено частично заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист - за сумата от 120 лв.
В
частната жалба са направени оплаквания за незаконосъобразност на атакуваното
разпореждане, като се поддържа, че неправилно от заповедния съд е отказано
издаване на заповед за изпълнение за същото вземане, обосновавайки наличие на
противоречие с чл. 10а, ал. 2 и 4 ЗПК. В частната жалба е направено искане за
отмяна на атакуваното разпореждане и за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника и за вземането за разходи при
изискуем кредит.
Частната
жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок,
против подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен
интерес от обжалване (чл. 413, ал. 2 ГПК). Едноседмичния срок за обжалване по
чл. 275, ал. 1, вр. чл. 413, ал. 2 ГПК е спазен,
защото, броен от датата на връчване на атакуваното разпореждане (09.09.2019
г.), същият е изтекъл на 16.09.2019 г., а частната жалба е подадена по пощата
на 12.09.2019 г., видно пощенското клеймо за изпращач. За частния жалбоподател
е налице интерес да обжалва разпореждането, доколкото с последния акт е
отхвърлено подаденото от него заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист (чл. 413, ал. 2 ГПК).
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Производството
пред районния съд е образувано въз основа на заявление по чл. 417 ГПК, подадено
от „Банка ДСК“ ЕАД против М.М.Н., с което е
поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, следните
суми: 640,39лв. – главница; 89,46 лв. – договорна лихва; 212,44 лв. – обезщетение
за забава; 120 лв. – разходи при изискуем кредит; законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението до окончателно изплащане на
задължението; за разноските по делото и за юрисконсултско
възнаграждение. Към заявлението са приложени множество документи, сред които
договори за банков кредит с анекси, писмо за обявяване предсрочна изискуемост
на вземанията по договора и извлечение от счетоводните книги.
С
обжалваното разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил
заявлението в частта, с която е поискано издаване на заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист за вземането за разходи при изискуем кредит.
За да откаже да издаде заповед за тях, районният съд приел, че начисляването на
тези разходи е в противоречие с чл. 10а, ал. 4 ЗПК и заобикаля ограничението на
чл. 33 ЗПК.
Изхождайки
от твърденията в заявлението и уточняващата молба на заявителя относно характера
на вземането, за което е отказано заповед за незабавно изпълнение, настоящият
състав също счита, че то противоречи на закона. Според твърденията на заявителя
вземането от 120 лв. съставлява осреднен разход, свързан с превръщането на
кредита в изискуем, за изпращане на писма и покани за доброволно изпълнение,
както и на изявления за превръщане на кредита в предсрочно изискуем. При така очертаното
основание на вземането за такса, очевидно и несъмнено се проявява, че неговото възникване
(начисляването на таксата) е свързано със забавата на длъжника
кредитополучател. При забава на потребителя кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата (чл. 33, ал. 1 ЗПК). Ето
защо начисляването на такса разходи, наред с обещетението
за забавено изпълнение, правилно е преценено като противоречащо на чл. 33, ал.
1 ЗПК, а отчитайки императивния характер на същата разпоредба, заповедният съд
е изградил законосъобразен извод, че за това вземане не следва да се издава
заповед за незабавно изпълнение.
Разходите
по чл. 19, ал. 3, т. 3 ЗПК, които не се включват като компонента в ГПР,
съставляват всички средства и разноски, които кредиторът извършва по
необходимост, за да получи от длъжника дължимата по договора престация, т.е. извършването им е условие за реализиране на
изпълнението спрямо длъжника (напр. извънседебно
обявяване на кредита за предсрочно изискуем, разноски в заповедно или исково
производство, или в производство по принудително изпълнение). При изложените
твърдения не се очертава извършване на такива конкретни разходи, а се прави
единствено позоваване на общите условия. Дори и да беше посочено, извършването
на подобни разходи не би имало правно значение за изпълнението на задълженията
на длъжника по договора, защото всички вноски са с настъпил падеж. При настъпил
падеж на вземанията по договора за кредитора е открита възможността да търси
изпълнение, без да е необходимо уведомяване на длъжника за забавата (срокът
кани), нито за обявяване предсрочна изискуемост на кредита (срокът на договора
е изтекъл). В този смисъл разходите по изпращане на покани за доброволно
изпълнение и на писмени изявления за обявяване предсрочна изискуемост на
кредита са без основание за извършването им от кредитора и затова не следва да
се възлагат в тежест на длъжника.
С
оглед изводите за противоречие със закона, съдът намира, че за вземането за разходи при изискуем кредит следва да се
откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК). Съдът в
заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК от
длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното със
заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава бъде
констатирана, да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има възможност да
претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково производство,
гарантиращо състезателност и равнопоставеност на страните. Ето защо
позоваването на нищожността на клаузите от договора в заповедното производство
от първоинстанционния съд е законосъобразно. При тази преценка заповедният съд
правилно и в съответствие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК е отказал издаване на
заповед за изпълнение за конкретното вземане.
По
тези съображения обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим от гореизложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 1823/28.08.2019 г. по ч.гр.д. № 615/2019
г. на Районен съд Тетевен в частта, с което заявлението на частния жалбоподател
против М.М.Н. е отхвърлено за сумата от 120 лв. – разходи при изискуем кредит.
Определението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.