№ 1002
гр. Сливен, 28.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, II СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Петя Хр. Манова
при участието на секретаря Василка Д. Къчева
като разгледа докладваното от Петя Хр. Манова Гражданско дело №
20232230103636 по описа за 2023 година
Предмет на производството е предявен иск с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 10.04.2020 г. ищецът е сключил с ответното
дружество Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който е получил
сумата от 7746.06 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 45.53 % и ГПР в размер на
49.36 %. Общото крайно задължение по Договора възлизало на 18089.98 лв.
Счита се, че сключеният между страните договор е нищожен на основание чл. 22 от
ЗПК, във връзка с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК.
Сочи се, че договорът за потребителски кредит следвало да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. В чл. 9.1 от процесния
договор бил посочен фиксиран лихвен процент от 45.53%, а в чл. 10 - годишен процент на
разходите /ГПР/ в размер на 49.36%. Така посоченият годишен лихвен процент не отговарял
на действителния, дори в него да е включен само фиксирания лихвен процент. Посочената
разпоредба предвиждала, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от 5
пъти размера на законната лихва, определена с постановление па МС, която законна лихва
към датата на сключване на договора била в размер на 10%. Това от своя страна водело до
нарушение на императивната разпоредба на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, което обуславяло
нищожността на процесния договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК.
Сочи се, че процесният договор е нищожен и на основание чл.26 ал.1 предл. 3 от ЗЗД,
поради противоречие с добрите нрави, тъй като в договора бил уговорен годишен лихвен
1
процент или възнаградителна лихва по договора в размер на 45.53%. Така уговорения
лихвен процент противоречал на добрите нрави и в този смисъл клаузата на чл. 9.1 от
договора се явявала нищожна.
При размер на законна лихва от 10.00 % към датата на сключване на договора,
респективно трикратен размер от 30.00%, в настоящият случай лихвата по процесния
договор в размер на 45.53% годишно надхвърляла с над 4 пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърляла трикратния размер на
законната лихва. Поради тази причина клаузата от договора, с която бил уговорен ГЛП в
размер на 45.53% накърнявала договорното равноправие между страните, противоречала на
добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което се явявала нищожна на основание чл. 26. ал. 1 предл. 3 от ЗЗД, като противоречаща на
добрите нрави.
Поради това, че нищожните уговорки нямали правно действие, следвало да се
приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор и такова
задължение не е възникнало за ищеца. Нищожността на тази клауза на процесния договор
обуславяла недействителността на целия договор, тъй като в случая не били налице
предпоставките по чл. 26 ал. 4 от ЗЗД за запазване действителността на останалите части от
договора.
Сочи се, че определената с договора лихва противоречи на добрите нрави и по
конкретно на общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност в гражданските
и търговските взаимоотношения и еквивалентност на насрещните престации. По този начин
се създавали условия за неоснователно обогатяване на ответника и доколкото тази клауза на
договора не можела да бъде заместена по право от повелителни норми на закона и не
можело да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части,
при положение, че договорът е възмезден и включването на клауза за договаряне на лихвен
процент по кредита е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 и 10, договорът
следвало да се прогласи за изначално недействителен.
Сочи се, че към датата на подаване на исковата молба ищецът е заплатил на
ответното дружество сумата от 3769.70 лева.
Предвид изложеното се моли съда се моли съда да прогласи нищожността на
Договор за потребителски кредит № **********/10.04.2020 г., сключен между
кредитополучателя Г. Е. К. и кредитора „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД, на основание чл.26 ал.1
пр.З от ЗЗД.
Претендират се разноските по делото.
В предоставения едномесечен срок е постъпил отговор от ответното дружество, чрез
процесуален представител, в който се счита иска за недопустим и неоснователен.
Сочи се, че предявеният иск е недопустим, тъй като е предявен срещу ненадлежна
страна. Банката не е надлежна страна по предявения срещу нея иск, тъй като вземането й по
ДПК ********** срещу ищеца Г. К. е цедирано с договор за цесия от 29.05.2023 г., сключен
2
между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД (цедент) и ЕОС Матрикс ЕООД (цесионер). Със сключване на
договора за цесия, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава от цедента (неговия
носител към същия момент) върху цесионера (приобретателя на вземането). Към този
момент цедентът престава да бъде кредитор във вътрешните му отношения с цесионера, тъй
като съобразно предмета на договора, цесионерът с постигане на съгласието придобива
вземането в състоянието, в което то се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните
му права. От това следвало, че Банката вече не е страна по спорното материално
правоотношение, съответно не е кредитор на ищеца и като такава няма нито право на иск,
нито е процесуално легитимирана по предявения срещу нея иск. С оглед на това се счита, че
съдът следва да остави иска без разглеждане като недопустим, поради предявяването му
срещу Банката като ненадлежен ответник. В случай, че съдът приеме иска за допустим, се
моли „ЕОС Матрикс” ЕООД в качеството му на цесионер по Договор за цесия от 29.05.2023
г. да бъде привлечено като трето лице помагач на основание чл. 219 от ГПК.
Оспорват се твърденията на ищеца, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради нарушение на чл. 11 ал.1 т. 10 от ЗПК. Твърди се, че твърдението е
необосновано, като се излагат съображения в тази насока. Сочи се, че въпреки изложените в
обстоятелствената част на исковата молба твърдения за нищожност на процесния договор на
основание чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК, с петитума на същата не е поискано от съда да се
произнесе по нищожността на Договора на това основание, от което следвало, че съдът не
следва да разгледа това основание за нищожност, като противното би означавало да се
произнесе плюс петитум, което би било основание за недопустимост на решението в тази
част.
Оспорва се и твърдението за нищожност на договора поради нарушение на чл.26 ал.1
предл.3 от ЗЗД. Твърди се, че твърдението е неправилно, като се излагат съображения в тази
насока и се сочи съдебна практика. Сочи се, че клаузата, чрез която е уговорена
възнаградителната лихва е действителна и искът следва да се отхвърли и на това основание.
Предвид изложеното се моли съда да приеме, че не са налице обстоятелствата по чл.
22 от ЗПК и чл.26 ал.1 предл. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на сключения Договор
за потребителски кредит № ********** от 10.04.2020 г., съответно се моли съда да отхвърли
предявените искове изцяло като недопустими, неоснователни и недоказани.
В с.з. ищецът, редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозирана е
молба от процесуалния му представител, с която моли съда да даде ход на делото. Поддържа
исковата молба, няма възражения по доклада. Счита, че процесния договор за потребителски
кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен, като сочи, че е развил
подробно аргументите си в тази насока. Моли съда да прогласи нищожността на Договор за
потребителски кредит от 10.04.2020 г. на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД. Прави
възражение за прекомерност на юриск. възнаграждение на ответното дружество. Претендира
разноските по делото, за което представя списък.
В с.з. ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
Депозирана е молба от процесуален представител, в която моли да се даде ход на делото и
3
същото да се разгледа в тяхно отсъствие. Няма да сочи други доказателства. Няма
възражения по изготвения от съда доклад. Моли съда да приеме, че не са налице
обстоятелствата по чл. 22 от ЗПК и чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД за прогласяване нищожността на
сключения договор за потребителски кредит, като моли да бъдат отхвърлени изцяло
предявените искове като недопустими, неоснователни и недоказани. Претендира разноските
по делото, като прави възражение за прекомерност на исканото адвокатско възнаграждение
и моли да бъде намалено до законовия минимум съобразно уважената част от иска.
В с.з. третото лице помагач „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, редовно призовано, не изпраща
представител.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът установи следното от
фактическа страна:
На 10.04.2020 г. между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който е получил сумата от 7746.06 лв.,
при фиксиран годишен лихвен процент от 45.53 % и ГПР в размер на 49.36 %. Общото
крайно задължение по Договора възлиза на 18089.98 лв.
Към датата на подаване на исковата молба ищецът е заплатил на ответното
дружество сумата от 3769.70 лева.
Видно от погасителния план по договора задължението е следвало да бъде заплатено
на 53 месечни вноски, като е посочен размера на главницата за всяка вноска, договорна
лихва и остатък за плащане.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на
събраните по делото писмени ценени както по отделно, така и в тяхната съвкупност.
Представените по делото писмени доказателства, съдът възприе изцяло, като
непротиворечиви по между си и допринасящи за изясняване на правно значимите за
решаването на спора факти и обстоятелства.
Установеното от фактическа страна мотивира следните правни изводи:
Безспорно между страните са налице облигационни отношения по сключен на
10.04.2020 г. Договор за потребителски кредит № **********, по силата на който ищецът е
получил сумата от 7746.06 лв., при фиксиран годишен лихвен процент от 45.53 % и ГПР в
размер на 49.36 %. Общото крайно задължение по Договора възлиза на 18089.98 лв.
Към датата на подаване на исковата молба ищецът е заплатил на ответното
дружество сумата от 3769.70 лева.
Видно от погасителния план по договора задължението е следвало да бъде заплатено
на 53 месечни вноски, като е посочен размера на главницата за всяка вноска, договорна
лихва и остатък за плащане.
Ищецът счита, че сключеният между страните договор е нищожен на осн. Чл. 22 от
ЗПК във вр. Чл. 11, ал.1, т.10, тъй като ГПР не отговаря на иммперативните разпоредби на
чл. 19, ал.4 от ЗПК., съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от 5 пъти размера на
законната лихва. Догворът бил нищожен и на осн. Чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД поради
4
противоречия с добрите нрави, тъй като уговореният лихвен процент е 45.53 %
Съдът намира за действителна клаузата за заплащане на договорна лихва в размера от
45.53 %. Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е било
релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от Закона за потребителския кредит (в
сила от 23.07.2014 г.), до когато в закона не е била определена горна граница на договорната
лихва при потребителските кредити. При действието на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от ЗПК се
регламентира по императивен начин предела на оскъпяване на кредита - годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. С ПМС № 100 от 2012 г. се посочва, че
законната лихва представлява сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 %, т. е.
максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на 50 %. В случая, съгласно сключения
договор ГПР по кредита е 49.36 %. С поставянето на максимална горна допустима граница
на годишния процент на разходите, законодателят е защитил правата на кредитополучателя
от едностранен произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателя. Потребителят може
да извърши преценка дали конкретните условия са изгодни за него, като с уговорения в
процесния договор тези изисквания, съответно клаузата за заплащане на договорна лихва е
45.53% фиксиран годишен лихвен процент и ГПР в размер на 49.36 % се явява
действителна..
Възнаградителната лихва , компонент от ГПР и нейният размер подлежи на преценка
от кредитора, като единственото условие е тя заедно с другите елементи на ГПР общо да не
надвишава максимално допустимия размер.
Предвид изложеното предявеният иск за прогласяване нищожността на договор за
потребителски кредит от 10.04.2020 г. е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
На осн. чл. 78, ал.3 от ГПК предвид изхода на спора, ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответното дружество разноски в размер на 300 лева юриск. възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Г. Е. К. с ЕГН ********** с адрес гр. ....................................
против „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 иск за прогласяване за нищожен
на Договор за потребителски кредит № ********** от 10.04.2020 г.като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Г. Е. К. с ЕГН ********** с адрес гр. .................................... ДА ЗАПЛАТИ
на „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
5
София, район Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54 разноски в размер на 300 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице- Помагач ЕОС Матрикс
ЕООД.
Решението подлежи на обжалване пред Сливенски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването на страните
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
6