Р E Ш
Е Н И Е
№
............... /31.05.2018 г.,
гр.
Панагюрище
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен
съд – Панагюрище, в проведеното на двадесет и първи май
две хиляди и осемнадесета година публично съдебно
заседание, в състав:
Районен
съдия: Магдалена Татарева
при участието на секретаря Ненка Иванова разгледа докладваното от
съдията гр.д. № 249/2018 г. по описа на съда
Производството по делото е по чл. 310 ГПК във вр, с чл.
344, ал. 1, т. 1и т, 2 КТ
Предявени са от Н. К.Т. с ЕГН: ********** срещу Общинско
предприятие „БКС и общински имоти“ ООД обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. чл.344, ал.1, т. 1 КТ - за отмяна на незаконно уволнение,
обективирано в Заповед №1/05.-2.2018г. и чл. 344, ал. 1, т.2 КТ за възстановяване на заеманата длъжност преди уволнението.
Ищецът в исковата молба твърди, че била в трудовоправни
отношения с Общинско предприятие „БКС и общински имоти“ ООД, представлявано от Директора Б.А., възникнало на
основание трудов договор от 04.01.2010г. Изпълнявала длъжността „касиер“ с код по НКП 5230 1001 в ответното предприятие, дейност
„ББ“ град Стрелча.
Ищцата твърди, че в началото на
месец октомври 2017 г. директорът на предприятието й поднесъл за подпис готова,
напечатана молба, изготвена от нейно име, с която моли да бъде освободена от
заеманата длъжност по взаимно съгласие след ползване на платения й годишен
отпуск за 2017г. В предвидения 7-дневен
срок ищцата не била уведомена за становището на работодателя по така изготвената молба. В последствие ищцата била в платен годишен
отпуск, като и в отпуск за временна нетрудоспособност, по време на ползването
на който останала с впечатление, че молбата й не е приета. На 09.02.2018г. работодателят
на ищцата се опитал да й връчи Заповед №1/05.02.2018г., с която трудовият й
договор се прекратявал, считано от 09.03.2018 г. Като причина за прекратяването било посочено:
„Постъпила писмена молба за освобождаване по взаимно съгласие № 48 от 02.10.2017г.“.
Тъй като между страните не било постигнато съгласие за прекратяване на
договора, считано от 09.03.2018г., ищцата отказала да подпише заповедта за
прекратяване. Предвид изложеното отправя искане за уважаване на предявените
претенции. Претендират се разноски.
В срока по чл.131
от ГПК, по делото е постъпил писмен отговор от ответника. Твърденията за
наличието на трудови правоотношения между страните, възникнали на основание трудов договор № 9 от
04.01.2010г. . не се отричат. Не се отрича твърдението за прекратяване на
трудовото правоотношение, считано от 09.03.2018 г., на основание заповед №1/05.02.2018г. Твърди се, че на 02.10.2017 г.
между страните било постигнато съгласие за прекратяване на трудовото
правоотношение ,след като ищцата ползва платения си годишен отпуск за 2017г.
Молбата била депозирана от ищцата и още на същия ден работодателят на ищцата я
уведомил, че приема предложението. Това станало в присъствието на завеждащ
„Деловодство“ и „Младши счетоводител“ на Предприятието. Ищцата лично видяла,
как Директорът полага положителната резолция на молбата, както и нейното
завеждане в регистъра. Датата на прекратяване на трудовото правоотношение върху
молбата била изцяло съобразена със желанието на ищцата да ползва платения си
годишен отпуск за 2017г.
Непосредствено след като молбата на ищцата за прекратяване на трудовото
правоотношине с ответника по взаимно съгласие била входирана и било постигнато
такова съгласие, същата депозирала молба да полза платения си годишен отпуск за
2017г., считано от 03.10.2017г. до 30.10.2017г. вкл. Ползването на отпуска бил
разрешен с последваща заповед. На 04.10.2017 г. отпускът на ищцата бил
прекъснат, поради представянето на болничен лист за временна нетрудоспособност.
Последвали поредица от болнични листове. След като изтекъл последният ден на
последния представен болничен лист, на
ищцата било разрешено да ползва платения си годишен отпуск за 2017г. за времето
от 31.01.2018г. до 08.03.2018г., за
който междувременно била входирала молба за отлагане на ползването за 2018г. По
време на този отпуск Директорът на предприятието издал заповед №1/05.02.2018г.,
с която прекратява трудовото правоотношение с ищцата, след изтичането на
последния ден от платения отпуск за 2017г., в който смисъл било постигнатото
между тях на 02.10.2017г. съгласие. Заповедта била връчена на ищцата при отказ.
Моли се да се отхвърлят исковите претенции. Претендират се разноски.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
Районен съд-Панагюрище е сезиран с кумулативно
обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.
По делото не се спори, че страните са в трудово правоотношение по трудов
договор от 04.01.2010г., по силата на което ищцата е работила в ответното
дружество на длъжност „касиер“, дейност „ББ“ гр. Стрелча.
От представена по делото молба вх. № 48 от 02.10.2017 г. се установява, че
ищецът е направил изявление до ответника за прекратяване на трудовото правоотношение
по взаимно съгласие и след ползване на годишния платен отпуск.
От отбелязване върху молбата с текст „ да, считано от 31.10.2017 г.“ на
ръка от работодателя, с дата 02.10. 2017 г. се установява, че работодателят се
е съгласил с предложението направено от работника за прекратяване на договора
по взаимно съгласие.
От молба вх. № 50 от 02.10.2017 г. се установява ще ищецът е направил
искане за ползване на 20 дни платен годишен отпуск за 2017 г. считано от 03.10
до 30.10. включително, който отпуск е разрешен от работодателя още на същия
ден, за което е издадена и Заповед № 91 от 02.10.2017 г. представена по делото.
От молба вх. № 53 от 04.10.2017 г. от ищеца- Н.Т.се установява, че същата
ползването на полагащия се годишен платен отпуск е прекратено поради ползване
на отпуск поради временна нетрудоспособност, за което са издадени болнични
листове № Е20171302569 от 04.10.2017 г; № № Е20171302586 от 10.10.2017 г.; №
Е20171403419 от 17.10.2017 г.; № Е20176099972 от 27.10.2017 г.; № Е20176100171
от 13.11.2017 г.; № Е20176100362 от 28.11.2017 г.; № Е20176467455 от 11.12.2017
г.; № Е2017646790 от 03.01.2018 г.; № Е20176467818 от 16.01.2018 г.
От Заповед №1 от 05.02.2018 г. се установява, че трудовото правоотношение
между страните е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по повод
молба вх. № 48 от 02.10.2017 г., която заповед е връчена на 09.02.2018г. при
отказ, който е удостоверен с трима свидетели.
По делото е представено допълнително споразумение от 27.02.2018 г. към
тръдов договор от 04.01.2018 г., сключено между страните, с което считано от
01.01.2018 г. е увеличено трудовото възнаграждение на ищеца.
По делото са разпитани свидетелите Й.Б.и Г.П., от показанията на които се
установява, че и двете са присъствали при подаване от ищеца на молбата за
прекратяване на трудовото й правоотношение (свидетел Б. е входирала същата),
като работодателя я е разгледал веднага, тъй като присъствал в стаята и заедно
с ищеца уточнили размера на полагащия й се платен годишен отпуск и датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. След уточняване размера на годишния
отпуск, ищцата подала молба за ползване на същия, ищцата е подала молба за
ползването му. Ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК съдът счита, че
следва да даде вяра на показанията на двете свидетелки, тъй като същите са
последователни, логични, вътрешно непротиворечиви и се подкрепят от останали
събран по делото обективен доказателствен материал- писмените документи. От
приетите по делото и неоспорени писмени доказателства се установява, че молбата
за прекратяване на трудовото правоотношение е с вх. №48 от 02.10.2017г., а
молбата за ползване на отпуска е с вх. № 50 от същия ден т.е. действително
подаването на двете молби е било в кратък период от време, доколкото номерата
им са почти последователни.
Тъй като по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта, т. е. процесуалното
задължение за установяване законността на уволнението носи работодателят, е
необходимо в съдебното производство той да установи осъществяването в
обективната действителност на всички материални предпоставки, които обуславят
законното прекратяване на трудовото правоотношение, а именно: 1/
действително трудово правоотношение; 2/
една от страните, в случая работникът е отправил
писмена покана за прекратяване на трудово правоотношение по взаимно съгласие; 3/ в
законоустановен срок ( 7 дни) другата страна е приела в писмена форма
предложението.
Трайната съдебна практика приема, че съдът сезиран с иска по чл. 344, ал.
1, т. 1 ГПК е длъжен да се произнесе единствено по наведените доводи за
незоконосъобразност на уволнението посочени в исковата молба. В конкретния
случай единствения заявен от ищеца довод за незаконосъонразост на уволнението е
този, че в 7-дневния срок работника не е узнал дали работодателят е приел
предложението за прекратяване на съществуващото между тях трудово
правоотношение. В този ред на мисли следва да се посочи, че по делото са спорни
единствено обстоятелствата дали работодателя е приел в писмена форма предложението,
направено от работника и дали това приемане е достигнали до знанието на
работника.
Съгласно разпоредбата на чл. 325, ал., т. 1 КТ трудовото правоотношение се
прекратява по взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Страната,
към която е отправено предложението, е длъжна да вземе отношение по него и да
уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му.
Константната съдебна практика приема, че в момента на съвпадането на двете
волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява,
а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор има само
констативно действие. Следва да се посочи, че нормата на чл.325, ал. 1, т.1 КТ
не изисква заявлението да съдържа изрично дата, от която отправящия го да иска
прекратяване на правоотношението. Законовото изискване е да е налице писмена
форма на волеизявлението и да са налице останалите елементи от фактическия
състав на нормата, а именно писмено уведомяване от насрещната страна по
правоотношението в седемдневен срок от получаването на изявлението, т.е. да е
налице съвпадане волеизявленията на страните към момента на получаване
волеизявлението на ответната страна (така и в Решение № 249 от 16.10.2014 г.,
по гр.дело №2251/2014г. на Четвърто
гр.о., ВКС).
В конкретния случай видно от представените по делото доказателства се
установява, че ищецът е отправил изрично писмено предложение за прекратяване на
трудовото правоотношение, което е обективирано в молба с вх. № 48 от
02.10.2017г. На същата е отбелязано „да, считано от 31.10.2017 г.“, т.е. налице
е фактическия състав на разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, а именно две
насрещни писмени волеизявления на страните о трудовото правоотношение.
От разпита на свидетелите Б. и П. се установява, че работодателя още в
същия ден, към момента на постъпване на молбата за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, писмено, с отбелязване върху молбата се е
съгласил трудовото правоотношение да бъде прекратено, като това е станало в
присъствието на ищеца, т.е. волеизявлението на работодателя е направено в същия
ден, в който е подадена молбата по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и в присъствието на
ищеца.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че е недопустимо на
основание чл. 164, ал. 1 ГПК установяването със свидетелски показания, факта на
наличието на писмено изявление на някоя от страните. Допустимо е обаче със
свидетелски показания да се установява, достигането до другата страна на
изявлението съгласие за прекратяване, защото това обстоятелство няма отношение
към съществуването на писмено съгласие за прекратяване.
Ето защо съдът, счита, че съобразно заявените основания за незаконност на
уволнението, същото е законосъобразно извършено, като е налице фактическия
състав на разпоредбата на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ.
Следва да се посочи, че сключеното допълнително споразумение към вече
прекратения трудовия договор от 28.02.2018г. не променя факта на прекратяване
на същия. На първо място посоченото споразумение преурежда възнаграждението на
ищцата със задна дата, считано от 01.01.2018г., когато същата все още се е
намирала в трудово правоотношение с ответника, което възнаграждение е уговорено
в съответствие с променения размер на минималната работна заплата. В случай, че
работодателя не беше съобразил промяната на минималното трудово възнаграждение,
то това негово неправомерно поведение подлежи на санкция от Инспекция по труда.
На второ място следва да се посочи, че сключването на допълнително
споразумение, с което се променя размера на трудовото възнаграждение със задна
дата, не може да промени факта на прекратяване на трудовото правоотношение, за
което е издадена заповед № 1 от 05.02.2018г., с която заповед прекратяването е
констатирано.
По отношение на разноските:
При този изход на делото и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с във вр. чл.
37 Закона за правната помощ и съобразно предвиденото в чл. 23, т. 1 Наредбата
за заплащане на правната помощ възнаграждението следва да бъде определено в
размер на 75 лв., доколкото за този вид дела е определено възнаграждение от 50
лв. до 100 лв., тъй като в случая делото е без определен материален интерес.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от Н. К. Т. с ЕГН: ********** с адрес *** срещу Общинско предприятие „БКС и
общински имоти“ с ЕИК 0003518640065, с адрес гр. Стрелча, площад „Оборище“ № 1 иск
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и
отменяне на уволнение обективирано в Заповед № 1 от 05.02.2018г. и иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановява на ищцата на заеманата преди
уволнението длъжност в ответното дружество.
ОСЪЖДА Н. К. Т.
с ЕГН: ********** с адрес *** да заплати на Общинско предприятие „БКС и
общински имоти“ с ЕИК 0003518640065, с адрес гр. Стрелча, площад „Оборище“ № 1
сумата в размер на 75 лв. – представляваща разноски направени пред настоящата
инстанция.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок счита от 31.05.2018г., съобразно
правилата на чл. 315, ал. 2 ГПК, пред Окръжен съд – Пазарджик, с въззивна
жалба.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: