Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 19.08.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Силвана Гълъбова
ЧЛЕНОВЕ: Красимир Мазгалов
Мл.съдия: Боряна Воденичарова
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело
№16588 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК.
С решение №411447 от 21.05.2018год.,
постановено по гр.дело №36300/2016год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в е признато
за установено, че между ищеца В.М.М. и ответника А.В.К. не съществува наемно
правоотношение по Договор за наем от 15.03.2011г. с нотариална заверка на
подписите peг.№6670/15.03.2011г. на нотариус Р.Д.№274 на НК, вписан в Службата
по вписванията- София, сключен между Т. Й.Б.и А.В.К., с предмет апартамент
№118, находящ се в гр. София, ж.к. „********, вх.Ж, ет.7, състоящ се от две
стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 76,67 кв.м.,
заедно с принадлежащите му зимнично помещение и 0,838 % идеални части от общите
части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, като ответницата
е осъдена да заплати на ищеца направените разноски по делото в размер на 80 лева
и на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. 300 лева адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца.
Срещу така
постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК
въззивна жалба от ответника А.В.К.. Жалбоподателката поддържа, че обжалваното
решение е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск. Неправилно
били приложени разпоредбите на чл.60 от ЗС и чл.237, ал.1 ЗЗД. Макар вещното
право на ползване да било погасено със смъртта на ползвателя, договорът за наем
между последния и наемателя продължавал действието си относно собственика на
имота за целия оставащ период, тъй като бил нотариално заверен и вписан в
имотния регистър. Моли решението на СРС да бъде отменено, а искът– отхвърлен. Претендира
разноски.
В
подадения в срок отговор на въззивната жалба въззиваемият ищец оспорва същата и
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски и
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА.
Софийски градски съд, след като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните
жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивните жалби е
необходимо да се добави и следното:
Не могат да бъдат възприети доводите
на жалбоподателката относно недопустимостта на предявения отрицателен
установителен иск. С процесния договор за наем се накърнява (засяга) правото на
ищеца да ползва собствения му недвижим имот, поради което последният има правен
интерес от установяване несъществуването на наемното правоотношение спрямо него,
независимо от това дали разполага с други средства за защита.
Съгласно чл.56 от ЗС правото на ползване
включва (1)правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение и (2)правото
да се получават добиви от нея без тя да се променя съществено, като ползвателят
не може да отчуждава своето право. Съгласно чл.59 от ЗС Правото на ползване се
погасява със смъртта на ползвателя, ако не е учредено за по-кратък срок. Следователно
със смъртта на физическите лица- титуляри на учреденото пожизнено вещно право
на ползване в случая, се погасяват както правото им да ползват вещта, така и
правото да получават добиви от нея, включително граждански плодове (приходи от
наем). Видно от представените по делото актове за смърт, единият ползвател е
починал на 14.10.2010г., а другият (който е и наемодател по процесния договор
за наем)- на 21.03.2016г. Със смъртта на последния и погасяването на правото му
на ползване, следва да се счита за прекратено и наемното правоотношение по
процесния договор. Извод за това може да се направи и от разпоредбата на чл.60
от ЗС, уреждаща изключение от това общо правило само относно сключени от
ползвателя договори за наем на полски имоти, които остават в сила до края на
текущата стопанска година (но не и до изтичане на срока по договора за наем).
Разпоредбата на чл.237, ал.1 ЗЗД е неприложима в случая, тъй като същата се
отнася за договори за наем, които са вписани в имотния регистър преди
придобиването на имота, а процесният договор за наем е сключен и вписан в
имотния регистър след придобиването на имота от ищеца (повече от две години
след това).
Ето защо въззивната жалба на
ответницата следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС–
потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на спора на
процесуалния представител на въззиваемия следва да се присъди адвокатско
възнаграждение на основание чл.38 ЗА и в размер на 300 лева съгласно Наредба
№1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №411447 от 21.05.2018год.,
постановено по гр.дело №36300/2016год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в.
ОСЪЖДА А.В.К. ЕГН**********
да заплати на адв.Т.С.П. сумата от 300 лева (триста лева)- адвокатско
възнаграждение във въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1/ 2/