№ 1125
гр. София, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20241100503390 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 18815 от 16.11.2023 г. по гр.д. № 35908/2023 г. Софийски
районен съд, 42 състав признал за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД
по отношение на „ОВЕРБИЛД“ ООД, ЕИК *********, че съществува вземане
на „ЛП-ТРАНС“ ЕООД, ЕИК *********, в размер от 13 141.54 лв. за
доставени стоки по фактури № 11920/30.11.2021 г.; № 11922/30.11.2021 г.; №
11924/30.11.2021 г.; № 11952/13.12.2021 г.; № 11988/16.12.2021 г.; №
11993/16.12.2021 г.; № 11996/16.12.2021 г., ведно със законната лихва от
24.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 1 623.36 лв. за периода от 01.12.2021 г. до 22.02.2023 г., относно
което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр. дело № 10042/2023 г. на СРС,
25 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата 2 306 лв. - разноски за исковото производство, и сумата 1 300.05
лв. - разноски за заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника
„ОВЕРБИЛД“ ООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност –
1
неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Районният съд игнорирал
възраженията на ответника в хода на първоинстанционното производство, че
представените фактури не доказват наличие на договорни отношения между
страните, а представляват частни свидетелстващи документи, които не били
подписани от управителя на ответника или от надлежно упълномощено от
него лице. Съдът приел, че претенциите на ищеца са доказани, респ.
твърдените доставки на фракции и асфалт са извършени, само въз основа на
приложените към исковата молба фактури. Дори да се приеме, че съществувал
неформален договор за доставка на фракции и асфалт, то ищецът следвало да
ангажира доказателства, че тази доставка е извършена и стоката е била
надлежно приета от ответното дружество, което не било направено. В
нарушение на съдопроизводствените правила районният съд не обсъдил и
възраженията на ответника във връзка със съдържанието на фактурите, които
не съдържали релевантна за спора информация, основанието, на което били
издадени било спорно и неясно, в част от тях било посочено „фракция
съгласно справка“, а справки не били представени; Посоченото в другите
фактури основание „АС 8 изн.А“ можело да бъде тълкувано по много
различни начини. Фактурите не съдържали необходимите реквизити съгласно
чл. 114, ал. 1 ЗДДС, в т. 9 от която алинея изрично било посочено, че трябва да
бъде идентифицирано ясно и точно количеството и вида на стоката, което не
било направено. В този смисъл било направено възражение от ответника
срещу допускане на исканата ССЕ, което също било игнорирано, като на
ответника не била дадена възможност и да постави „ответни“ въпроси. По
делото не бил представен нито един двустранно подписан документ, който да
установява съществуването на търговска сделка. Нещо повече – съдът не
съобразил, че предметът на твърдения като реален договор за доставка е
свързан със стока, относима към строителство, което водело към
задължението съгласно разпоредбата на чл. 160, ал. 2 ЗУТ всички договори,
касаещи изпълнението на строителни дейности да бъдат в писмена форма.
Първоинстанционният съд неправилно приел и че осчетоводяването на
фактурите доказва реалността на твърдените доставки на инертни материали и
асфалт и съответно на задължението по тях. На базата на тази погрешна
констатация съдът неправилно приел за основателни и претенциите на ищеца.
Неправилно на ищеца били присъдени разноски в завишен размер, както и
2
необосновано било приемането от съда като част от разноските по делото
направените от ищеца разноски по заповедното производство. Поради това
моли съда да отмени атакуваното решене и вместо него постанови друго, с
което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски, вкл.
юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна „ЛП-ТРАНС“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното
решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство
съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяването му
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
оплакванията в жалбата е правилно по следните съображения:
Договорът за търговска продажба е консенсуален и неформален, поради
което сключването му предполага постигане на съгласие между продавача и
купувача относно съществените елементи на продажбата - стока и цена, без да
е необходимо обективиране на съгласието в писмена форма. Издадената
фактура може да бъде доказателство за сключен договор за търговска
продажба на движими вещи между посочените в нея страни по доставката, ако
в нея са посочени съществените елементи от съдържанието на сделката и
същата е подписана от страните или е осчетоводена от тях, включително и
чрез отразяването й в дневниците за покупко-продажби и справките-
декларации по ЗДДС. Само по себе си отразяването на фактурата в
счетоводството на дружеството-купувач, включването й в дневника за
покупките по ЗДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване.
3
Макар от подписите, положени върху фактурите, респ. върху други документи
относно приемо-предаване на стоките, да не може да се направи извод, че
лицата, които са ги подписали, са били упълномощени от търговеца-купувач
да получат стоката, съгласно чл. 301 ТЗ счита се, че търговецът потвърждава
действията на лице, действало от негово име без представителна власт, ако не
се противопостави веднага след узнаването на тези действия. В този смисъл е
трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 211/30.01.2012 г. по т.д.
№ 1120/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 42/19.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г.
на ВКС, ІІ ТО, решение № 92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на ВКС, ІІ ТО,
решение № 30/08.04.2011 г. по т.д. № 416/2010 г. на ВКС, І ТО, решение №
23/07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 46/27.03.2009
г. по т.д. № 454/2008 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 96/26.11.2009 г. по т.д. №
380/2008 г. на ВКС, решение № 32/22.02.2010 г. по т.д. № 588/2009 г. на ВКС,
решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г. на ВКС, ІІ ТО, решение №
47/08.04.2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на ВКС, ІІ ТО и др.
В случая по делото са приети процесните 7 бр. фактури, в които са
описани доставените стоки по вид, количество, единична цена и стойност.
Фактурите не са подписани за издател и получател, но от приетото заключение
на ССЕ, което не е оспорено от страните по реда и в срока по чл. 200, ал. 3
ГПК, а съдът кредитира като обективно и компетентно се установява, че
процесните 7 бр. фактури са осчетоводени от ответника. Последният не е
предоставил на вещото лице достъп до счетоводни документи, но след
извършена проверка в НАП вещото лице е установило, че всички процесни
фактури са включени в дневниците за покупки и справките-декларации по
ЗДДС на ответното дружество, което е ползвало данъчен кредит по фактурите.
Отразяването на фактурите в счетоводството на ответното дружество,
включването им в дневника за покупките по ЗДДС и ползването на данъчен
кредит по същите представлява недвусмислено признание на задълженията по
процесните фактури и доказва тяхното съществуване – т.е. налице е
извънсъдебно признание относно получаването на стоките, описани във
фактурите, и възникването на задължение в тежест на купувача за плащане на
тяхната цена. Това само по себе си е достатъчно за да се приеме, че
предявените главни искове с правно основание чл. 327 ТЗ са основателни.
Поради това неоснователни са доводите в жалбата по делото да не било
доказано наличието на облигационни правоотношения между страните по
4
процесните договори за търговска продажба.
Противно на твърдяното в жалбата, в четири от фактурите е описан по
достатъчен начин вида на стоката - АС 8, изн. А (т.е. асфалтова смес 8,
износване А), доставеното количество, единична цена и стойност. В три от
фактурите, касаещи доставка на фракция, са посочени количества, единична
цена и стойност, като относно вида на фракцията е препратено към справка,
които справки очевидно са известни на ответника, щом при получаване на
фактурите същият не само не е възразил фаркции в посочените количества да
не са му доставени, а и е осчетоводил фактурите и е ползвал данъчен кредит
по тях.
Напълно несъстоятелен е и доводът в жалбата, че договорите следвало да
бъдат сключени в писмена форма съгласно чл. 160, ал. 2 ЗУТ. Ал. 1 на чл. 160
ЗУТ ясно посочва кои са участниците в процеса на строителството, чиито
взаимоотношения следва да бъдат уредени с писмени договори -
възложителят, строителят, проектантът, консултантът, физическото лице,
упражняващо технически контрол за част „Конструктивна“, техническият
ръководител и доставчикът на машини, съоръжения и технологично
оборудване. Доставчикът на асфалт и фракции очевидно не е сред тези лица,
От районния съд не са допуснати твърдените в жалбата съществени
процесуални нарушения. Съдът правилно е допуснал изслушване на
поисканата от ищеца ССЕ със задачи, необходими за изясняване на спора от
фактическа страна. В проведеното първо и единствено открито съдебно
заседание в първата инстанция ответникът не е изпратил представител, не е
депозирал и писмено становище по заключението на ССЕ, нито е искал
поставяне на допълнителни задачи по неясно какви „ответни“ въпроси.
Единственият възложен в доказателствена тежест на ответника факт по делото
е плащане на сумите по фактурите, което той не твърди да е направил, а че
такова плащане няма се потвърждава и от неоспореното заключение на ССЕ.
По изложените съображения атакуваното решение следва да бъде
потвърдено в частта, с която са уважени предявените главни искове.
Жалбата срещу решението в частта му, с която са уважени акцесорните
искове за лихви за забава е бланкетна – в нея не са наведени никакви
конкретни оплаквания за неправилност на решението, поради което и съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощие да проверява правилността на
5
изводите на районния съд по тези искове, а следва да потвърди решението и в
тази част.
Във връзка с доводите в жалбата за неправилно определяне на разноските
от районния съд следва да се посочи само, че по сега действащия ГПК
решението в частта за разноските не подлежи на обжалване. Редът за
изменение на решението в тази част е уреден в чл. 248 ГПК, като едва
постановеният по този ред акт подлежи на обжалване. В случая ответникът не
е искал от районния съд изменение на решението по реда на чл. 248 ГПК,
поради което доводите в жалбата във връзка с присъдените разноски не следва
да се обсъждат. Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да
посочи, че за да бъде намалено поради прекомерност по смисъла на чл. 78, ал.
5 ГПК адвокатско възнаграждение, следва насрещната страна да е релевирала
възражение до приключване на устните състезания в съответната инстанция, а
съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 на Тълкувателно решение
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, компетентен да
присъди разноските за заповедното производство е съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция
се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 660
лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено по банков път, видно от
представените договор за правна защита и съдействие от 14.03.2024 г.,
фактура и платежно нареждане.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18815 от 16.11.2023 г., постановено по
гр.д. № 35908/2023 г. на Софийски районен съд, 42 състав.
ОСЪЖДА „ОВЕРБИЛД“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Буная“ № 8, ет. 4, ап. 11, да заплати на „ЛП-
ТРАНС“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Нови Искър, ул. „Тополите“ № 29, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 660 лв.,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
6
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7