РАЗПОРЕЖДАНЕ
№ 28567
гр. София, 14.02.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ
като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Частно
гражданско дело № 20241110171915 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2 ГПК.
По своето естество и правна природа записът на заповед и менителницата служат на
търговския оборот и са абсолютни търговски сделки. Те имат съвсем различно
предназначение и функция в търговския оборот. В сферата на защита на потребителите
обаче тяхното използване води до засягане значително на ефективната защита на
потребителя. Нещо повече, то води до нарушаване на принципа за справедлив процес,
защото единствената им цел е да се заобиколят специалните императивни норми,
регулиращи материалното правоотношение, което е недопустимо. В този смисъл се
затруднява и съдът при изпълнение на задължението му служебно да следи за
неравноправност на клаузите в потребителските договори.
Приема се, че тъй като менителничните ефекти са поначало абстрактни, кредиторът не
е длъжен да сочи дали има и какво е каузалното отношение, а ако потребителят не възрази
срещу заповедта за изпълнение и в исковия процес не направи възражение за наличие на
кауза и не докаже връзката между менителничния ефект и договорното основание, съдът не
може да извърши проверка за нищожност и неравноправност на последното.
В този смисъл следва да се съобразят мотивите на Решение от 13 септември 2018 г.,
Profi Credit Polska, C 176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61. В диспозитива на същото решение
е посочено, че Член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, трябва да се тълкува в
смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по главното производство,
позволяваща издаването на заповед за изпълнение по редовен запис на заповед, с който е
обезпечено вземане по договор за потребителски кредит, когато сезираният със заявление за
издаване на заповед за изпълнение съд не е компетентен да провери евентуално
неравноправния характер на клаузите по този договор, тъй като правилата за упражняване
на правото на възражение срещу такава заповед не позволяват да се осигури зачитането на
правата, които потребителят черпи от тази директива.
Понастоящем чл. 34 от Закона за потребителския кредит ЗПК) и чл. 26 от Закона
за кредитите за недвижими имоти на потребителите (ЗКНИП) предвиждат, че „кредиторът
не може да задължава потребителя да гарантира договора за кредит чрез издаване на
запис на заповед или менителница“. Юридическо задължаване в равнопоставени
отношения не може да има, затова изглежда идеята е, че кредиторът следва да предлага и
договори без менителнични ефекти, което обаче ще намира отражение към условията по
1
кредита (т.е. е възможно икономическо принуждаване). Според закона при частично
плащане кредиторът следва да приведе ценната книга в съответствие с остатъка.
Досегашните разпоредби на чл. 26 ЗКНИП и чл. 34 ЗПК са напълно неефективни и нямат
реалното регулативно и възпиращо действие, което се изисква от чл. 22, параграф 3 от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета, в който е предвидено, че
държавите-членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на
настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени. В този аспект следва да се приема, че
съдът има служебно задължение да изиска договора и да го провери за съответствието с
изискванията на правилата за защита на потребителя, предвидени в закона.
В този смисъл изрично Решение от 7.11.2019 г. по съединени дела C‑419/18 и
C‑483/18 на СЕС, с което се приема, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от
Директива 93/13, както и член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че ако при обстоятелства като разглежданите в главните производства национална
юрисдикция изпитва сериозни съмнения в основателността на искане, обосновано със запис
на заповед, който е предназначен за обезпечаване на произтичащото от договор за
потребителски кредит вземане, и ако този запис първоначално е издаден бланково от
издателя и впоследствие е попълнен от поемателя, националната юрисдикцията трябва
служебно да провери дали направените между страните уговорки са неравноправни, и
в това отношение може да изиска от продавача или доставчика да представи
документа, в който са записани тези уговорки, така че посочената юрисдикция да може да
се увери, че правата, които потребителите черпят от тези директиви, са спазени.
В този смисъл следва конформно да се тълкува новата разпоредбата на чл. 417,
т.10 ГПК, в сила то 24.12.2019г., от което да се изведе правилото, че в случай на запис на
заповед издаден, за който има достатъчно обосновано съмнение, че е издаден, за да
гарантира задължения по потребителски кредит, съдът може служебно да изисква
договора за потребителски кредит и ако такъв договор не бъде предоставен от заявителя,
съдът следва да се отхвърли заявлението изцяло, тъй като само по този начин няма да
бъде допуснато да бъде заобиколена защита на потребителя с едностранни действия на
кредитора, което е изрично изискване и на чл. 22, параграф 3 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския Парламент и на Съвета и следва пряко от Директива 93/13, тълкувана в
константната практика на СЕС, посочена по- горе.
Впрочем това точно са и мотивите на законодателят да въведе изменението на
ГПК и да предвиди изрично в чл. 417, т.10 ГПК, че запис на заповед, менителница или
приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея.
Когато ценната книга обезпечава вземане, произтичащо от договор, сключен с
потребител, към заявлението се прилага договорът, ако е в писмена форма, заедно с
всички негови приложения, включително приложимите общи условия. За мотивите на
закона в тази част може да се съди от обсъжданията в заседанието на правната комисия на
второ четене, изказванията на народния представител Христиан Митев, зам. Министъра на
правосъдието Десислава Ахладова и съдия Кунчев, която дискусия е достъпни на:
************** като и от становището достъпно на:
**************
В тази връзка следва да се посочи, че съдът по настоящото дело е изискал договора
за кредит от заявителя, като е ясно, че такъв има, което е служебно известно на съда от
други дела, които има с този заявител. Също така е ясно от предмета на дейност обявен в
търговски регистър на заявителя, че той се занимава с потребителско кредитиране, също
така е ясно че кредита е даден на физическо лице. В случая бездействието на заявителя да
представи договора създава абсолютна невъзможност съда да извърши преценка за
неравноправни клаузи в договора, както и за спазване на свърхимепартивните норми на чл.
ЗПК. По тази причина заявлението следва да се отхвърли, доколкото не може да се установи
безспорно вземане в него дали произтича от юридически факт, който съответства на закона
или не.
Ако желае заявителя при запиване на таксата може да предяви осъдителен иск, за да
установява вземането си в исковото производство, в което обаче ще важат същите правила
да се представи договор, за да ес упражни служебен контрол за неравноправност и , това
2
следва тъй като е въведено като изричен принцип на ГПК чл. 7,ал . 3 ГПК.
Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на свърх императивните разпоредби
на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС
въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да
се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно
да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле
на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от
7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на
посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в
заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените
към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това
задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство
произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява
минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на
потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес,
което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. В посочената разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК се съдържа гаранцията
за определяне на годишния процент на разходите по кредита като част от договора, както и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора. В
чл. 19, ал. 4 от ЗПК се определя, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Размерът на законната лихва
се изчислява, като към основния лихвен процент се прибавят 10 пункта, което означава, че
ГПР в процесния договор за кредит надвишава максимално определения петкратен размер.
Като съдържание ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи, които на свой ред в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК законодателят е
дефинирал като „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит…“.
Във връзка с горепосочените разпоредби съдът е изследвал и практиката на Съда
на Европейския съюз по отношение на прилагането на Директива 2008/48 (отменила
Директива 87/102) относно договорите за потребителски кредити. Осигуряването на
предварителна информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен
съгласно единна математическа формула, е от основно значение за потребителя. Това е така,
защото от една страна потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
кредитора, както от гледна точка на способността му да преговаря, така и от степента му на
информираност. Това го принуждава да приеме условия, установени предварително от
кредитора, без да може да повлиява на съдържанието им (в този смисъл решения по дела С-
377/14, С-32/14, С-34/13 и С-226/12).
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48, които
гласят следното:
„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)],
3
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […]
(20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с
изключение на нотариални разходи. […]
Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия;
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора,
включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Определение от 16.11.10г. по дело С – 76/10 – Словакия, което предвижда ,че Директива
87/102 за потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО /сега директива 2008/48/ЕО/
трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на националния съд служебно да прилага
разпоредбите, които транспонират във вътрешното право чл.4 от последната директива и
предвиждат, че непосочване на ГПР в договор за потребителски кредит, предоставеният
кредит се счита за освободен от лихви и разноски. ГПР е уреден свръх повелителни
норми на закона – чл.19, ал. 4 ГПК, поради което съдът следи служебно за нейното спазване.
В този смисъл Решение от 4.10.2007 г. по дело C‑429/05 на СЕС, с което се постановява, че
на защитата на потребителите предвидена в Директивата за потребителския кредит следва
да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен
служебно да преценява да ли са спазени специалните изисквания.
Кредиторът има задължение да посочи по ясен и разбираем за потребителя начин
всички разходи, включени в ГПР, за да може длъжникът да направи преценка преди
сключване на договора. Включването на клаузи по съдържание с кратки срокове и високи
изисквания за изпълнение на задължения за предоставяне на обезпечение от страна на
кредитополучателя, които при неизпълнение да носят допълнителна финансова тежест по
кредита за длъжника, са в нарушение на гореизброените задължения за кредитора при
потребителски заем. Обратното виждане би противоречало както на предвидените гаранции
в ЗПК за защита на по-слабата страна, така и на тълкуването в горепосочената съдебна
практика. Налага се извод, че уговорките на чл. 6 от договора нямат друга цел освен
създаване на привидно договорно основание за кредитора да начислява допълнителна
погасителна вноска към погасителния план по основния договор, т. е. последната
разкрива характеристиките на скрито възнаграждение за ползването на заетата сума (виж в
този смисъл определение № 11696 от 05.10.2023 г. по ч. гр. д. № 866/2023 г. на СГС).
Приема се, че кредиторът като професионалист, е длъжен да направи преценка на
4
възможността на кредитополучателя да върне кредита, съответно да даде надлежно
обезпечение на предоставения му кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не
осигури обезпечение, всъщност цели освобождаване на кредитора от изпълнение на
задължението му по чл. 16 от ЗПК и чл. 8 от Директива 2008/48 и е опит за прехвърляне на
същото в отговорност на потребителя. В тежест на кредитора е да проучи предварително
финансовото състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора
за кредит най-късно към момента на сключването му и да не допуска предоставяне на
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на
неблагоприятните последиците от неизпълнение на това задължение на кредитора в
патримониума на потребителя е в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, съгласно която всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
С оглед изложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с неизпълнението
на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към
деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не
могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за получаване на
сумата, доколкото е част от типизираните общи условия на договора, а и дължимата
неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да се дължи
разсрочено, заедно с всяка една от погасителните вноски, като е вкюлчена изрично в
погасителния план към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с неизпълнение
на задължения, които очевидно са неизпълними от страна на длъжника, и имено затова е
включена и в погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора, че този разход,
ще възникне, както е сигурен и неговият размер.
Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20, от Директива 2008/48, които
гласят следното:
„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно
знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите [(ГПР)],
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в [Европейския съюз]. […]
(20) Общите разходи по кредита за потребителя следва да включва всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с
изключение на нотариални разходи. […]
Съгласно Чл.3 от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“
означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други
5
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия;
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019 г., в понятието "общи разходи
по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора,
включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на
кредитора при неосигуряване на обезпечение в тридневен срок след сключването му, е
уговорена във вреда на длъжника и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за получаване на
сумата, доколкото е част от типизираните общи условия на договора, а и дължимата
неустойка поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да се дължи
разсрочено, заедно с всяка една от погасителните вноски, като е включена изрично в
погасителния план към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с неизпълнение
на задължения, които очевидно са неизпълними от страна на длъжника, и именно затова е
включена и в погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора, че този разход,
ще възникне, както е сигурен и неговият размер, който се равнява на нова главница,
тосет е скрита възнгардителна лихва.
С оглед изложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с неизпълнението на
договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не е включен в
годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от потребителя към
деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на
разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума, те не
могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 6, ал. 2 от
Договора за потребителски кредит страните са имали намерение да заобикалят
правилата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок
размер на разходите по кредита от нормативно допустимия, като в него не включат всички
разходи, дължими от потребителя.
Поради това при изчисляването на ГПР кредиторът е следвало да съобрази
неустойката по чл. 4, ал. 2 вр. ал. 1 от Договора. Съгласно нея кредитополучателят е длъжен
в тридневен срок от сключване на договора да предостави едно от обезпеченията –
безусловна банкова гаранция или поръчител с изброени високи условия, на които да
отговаря. Ако дължимата сума по тази неустойка се включи в ГПР, то същият ще е в размер
на 100%, а не посочените в Договора 48,67 %. Без включване на възнаграждението по
клаузата за неустойка потребителят не би могъл да направи обективна и ясна преценка за
произтичащите икономически последици от договора, а по този начин се ограничава и
6
правото му да вземе предварително информирано решение.
Съгласно приложените по делото Погасителен план, предоставен от кредитора,
дължимата неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
била предварително изчислена на вноски, наред с погасителните вноски по кредита, като
към размера на всяка вноска 36, 81 до края на Договора или общо 478,53 лв. за целия
период.
Това е допълнителен аргумент, че на кредитора е било предварително известно, че този
разход ще възникне и е следвало да бъде включен при определяне на ГПР. Съдът приема, че
така уговореното възнаграждение няма характера на неустойка, а цели да се кумулира със
задължението, изчислена като размер от погасителните вноски, в отклонение от
обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция, която неустойката би следвало
да има, което е отклонение от принципа на добросъвестността.
С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и
въпросът - каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само
недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в
случая това са санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД
– освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата
главница.
За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава
държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани
договорите, „по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи
в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел
би позволил да се избегне изпълнението “. От обяснителния меморандум към
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да
се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива[1]. В този смисъл
Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C‑383/18, EU:C:2019:702, т. 30).
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба,
имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи
последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за
недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно
правилата на директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на
заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит.
Като целите на директивата освен ефективна защита на потбителя са и защита на
конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи
правилата на Директивата за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите,
станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до
самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна
услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за
сключване на договора при конкретните параметри.
В обобщение: Недопускането на злоупотребата с право изисква съдът да третира
по еднакъв начин правните последици с оглед действителното намерение на страните и
истинската им цел, за да се постигне справедливо и еднакво третиране на всички търговци ,
като само по този начин може да се постигне ефективно спазване на правото на ЕС. В случая
разхода за неустойка е именно финансова тежест а длъжника, която възниква със сигурност,
което няма как да се третира като обезщетение, тъй като то няма такава функция, доколкото
е ясно, че вреди няма от неизпълнение на акцесорно задължение, което е в тежест на
кердитоателя. При това положение не може да се допусне да се избегнат правните
последици от нарушението съответно да се избегне съответната санкция недействителност
на целия договор. В този смисъл и Заключение на генералния адвокат L. Medina,
представено на 12 януари 2023 г. по дело C-598/21 на СЕС.
В този смисъл отговорът на поставения въпрос не зависи от това дали ищецът
претендира съответния разход или неустойка, защото възпиращия ефект на санкцията и
нужда от ефективно прилагане на правото на ЕС изискват санкцията да се налагат за
7
нарушението при самото договаряне, което е в отклонение на изискванията на Директивата
за потребителския кредит, като аргумент за това е и аналогичната практика на СЕС по
неравноправните клаузи, като част от тях не се претендират.
Разпоредбите на Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че за да се
определи дали неустойката, която потребителят трябва да заплати при неизпълнение
на задълженията си, е неоснователно висока по смисъла на точка 1, буква д) от
приложението към тази директива, следва да се прецени кумулативното действие на
всички клаузи за неустойка в съответния договор за кредит, независимо дали
кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло, и че при
необходимост съгласно член 6, параграф 1 от посочената директива националните
съдилища трябва да вземат всички мерки, които се предвиждат при констатиране на
неравноправността на някои клаузи, като оставят без приложение всички признати за
неравноправни клаузи, за да се уверят, че потребителят не е обвързан от тях. В този
смисъл Решение на съда (СЕС) от 21 април 2016 г. по дело С-377/14. Тези аргументи
важат и при нарушенията на Директивата за потребителсикя кредит В този смисъл Решение
от 4.10.2007 г. по дело C‑429/05 на СЕС.
Във връзка с изложеното съдът приема, че дължимата неустойка следва да се
включи към ГПР, а липсата в процесния случай е в противоречие с императивната
разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От това произтича и недействителността на договора за потребителски кредит на
основание чл. 22 ЗПК – в този смисъл определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. №
578/2022 г. на ВКС, III г. о. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. При този изход на делото съдът
установява дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит
и я присъжда на ищеца. Това е така, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД
и ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то ще се стигне до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК (виж в този смисъл
решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., и решение №
3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от 06.04.2021 г.
на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. №
1799/2020 г.).
Изводът, който произтича от практиката СЕС, конкретно по отношение на неравноправна
клауза, определяща размер на възнаградителна лихва, е, че такава уговорка не може да се
замести от повелителни или диспозитивни правила на закона, каквито липсват в
националното законодателство. Определянето на лихва по кредита от съда не може да се
извърши при предположение каква би била уговорена, тъй като това би представлявало
допълване на договора чрез подменяне на изразената от страните воля. В националното
право договорът за банков кредит е уреден като възмезден. За договорите, по отношение на
които не се прилага специална уредба (като например тези по ЗПК, ЗКНИП),
8
възнаграждението за предоставената парична сума по чл.430 ТЗ подлежи на уговорка между
страните, без да са въведени императивни изисквания за минималния или максималния му
размер. За тези договори законодателно не са разписани и правните последици, ако в тях
липсва уговорка за възнаграждението, за разлика от чл.22 ЗПК, обявяващ за недействителен
договор, в който не са посочени лихвения процент, годишния процент на разходите и други
задължителни данни. Неравноправната клауза в договора за банков кредит относно
възнаградителната лихва има за последица липса на уговорка за цената на
предоставената парична сума, поради което по принцип не би могло да се предположи,
че договорът би бил сключен от банката без насрещно възнаграждение.
В тази връзка е и изискването на чл. 410, ал.3 ГПК в сила от 24.12.2019 г., като налице
за отхвърляне на заявлението и на основание чл. 411,2, т.1 ГПК. В този смисъл съдът
[1] Предложение за директива на Европейския парламент и на Съвета за хармонизиране на
законовите, подзаконовите и административните разпоредба на държавите членки относно
потребителските кредити, COM (2002) 443 final (ОВ C 331 E, 2002 г., стр. 200), стр. 221.
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявление от 02.12.2024 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417, т.10 ГПК в частта за сумата над 1000 лв. 1599 лв.
Разпореждането подлежи на обжалване в едноседмичен срок от заявителя пред
Софийския градски съд.
Заявителят може да предяви осъдителен иск по чл. 415, ал.1 т. 3 ГПК в
едномесечен срок от постановяване на решението, като запази платената такса за
същата сума, като в исковото ще се разгърне в пълнота степен защита на страните.
В този смисъл не е лишен от право на защита, нито е неблагоприятно
положение. Това се налага с оглед гарантиране ефективното приложение на правото на
ЕС и защита на потребителите.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя, което обстоятелство изрично да се
удостовери в отрязъка от съобщението.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9