Решение по дело №2261/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 1502
Дата: 13 декември 2019 г.
Съдия: Борис Димитров Илиев
Дело: 20195300502261
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 30 септември 2019 г.

Съдържание на акта

                                                   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 1502

                                    13.12.2019г., гр. Пловдив

 

                                      В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А                

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ  състав,  в открито съдебно заседание на двадесет  и  шести  ноември  две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА  МИХОВА

                                                  ЧЛЕНОВЕ: БОРИС  ИЛИЕВ
                                                                                          ХРИСТО  ИВАНОВ                                                                                                        

 

при участието на секретаря  Ангелина  Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно гражданско дело №2261/2019г. по описа на ПОС, VII гр. състав, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258  и  сл.  от ГПК.

Делото  е образувано  по  въззивна  жалба на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 6,  чрез  пълномощника  му  по  делото  юрк. Т.  К.,  против  Решение №2662 от 26.06.2019г., постановено по гр.д. №19192/2018г., по описа на Районен съд-  Пловдив,  ХХI гр. с., с  което  е  отхвърлен  предявения  от  дружеството  против  Н.  В.  И. ***,  ЕГН  **********,  иск  за  признаване  за  установено,  че  дължи  на   Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7,   сумата от 789.42 лева- главница; сумата  от  58,67 лв.-  договорна  лихва за периода  20.05.2015г.-20.10.2015г.,  сумата  от  253,50  лв.- обезщетение  за забава  за пеиода  21.05.2015г.-07.08.2018г., дължими по договор за кредит №CREX-11219283  от  30.03.2015г., сключен  с  „БНП  Париба пърсънъл  файненс“  ЕАД, прехвърлени  на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за  продажба  и прехвърляне  на  вземания  /цесия/  от  10.01.2017г.,  ведно със законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2018г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 7677/27.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13702/2018г. на ПРС, ХVІІ гр. с-в. В  жалбата  са  изложени  доводи  за  неправилност  на  решението, като  се  иска  отмяната му   и   постановяване  на  ново  решение, с  което  предявените  искове  да  бъдат  отхвърлени.              

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемата страна- Н.  В.  И. ***,  ЕГН  **********, чрез  назначения  й особен  представител  по  делото  адв. М.  Х.,  с  който  се  иска  обжалваното  решение  да  бъде  потвърдено. 

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното  решение  съобразно  правомощията  си  по  чл.269  от  ГПК,  прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

            Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

            Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 от  ГПК  във  връзка  с  чл.240, ал.1  и  ал.2   и  чл.86, ал.1  от  ЗЗД  във  връзка  с  чл. 99  от ЗЗД,  като  ищецът  „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********,  иска да  се признае за установено,  че ответникът   Н.  В.  И.  му дължи  следните  суми: сумата от 789.42 лева- главница; сумата  от  58,67 лв.-  договорна  лихва за периода  20.05.2015г.-20.10.2015г.,  сумата  от  253,50  лв.- обезщетение  за забава  за пеиода  21.05.2015г.-07.08.2018г., дължими по договор за кредит №CREX-11219283  от  30.03.2015г., сключен  с  „БНП  Париба пърсънъл  файненс“  ЕАД, прехвърлени  на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за  продажба  и прехвърляне  на  вземания  /цесия/  от  10.01.2017г.,  ведно със законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2018г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 7677/27.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13702/2018г. на ПРС, ХVІІ гр. с-в..  С обжалваното решение  първоинстанционният  съд  е приел,  че  по  делото не се  установява  възникването на  твърдяното  в  исковата  молба  правоотношение  по  договор  за заем  от  30.03.2015г.,  тъй като  представеният  договор е  от  различна дата- 28.03.2015г.,  поради което  предявените  искове  са  неоснователни  и  следва  да  се  отхвърлят.    

При  извършената  служебна проверка  на  решението  съобразно  правомощията  си  по  чл.269,  изр.  първо от  ГПК  съдът  намери,  че  същото  е  валидно  и  допустимо.  Предвид  горното  и  съгласно  чл.269, изр.  второ  от  ГПК  следва  да  бъде  проверена  правилността  на  решението  по  изложените  във  въззивната жалба  доводи   и  при  служебна проверка  за  допуснати  нарушения  на  императивни  материалноправни  норми,  като  въззивният  съд,  като  инстанция  по  същество,  се произнесе  по  съществуващия  между  страните  правен  спор.

Във въззивната жалба  се  оспорват  решаващите  съображения на първоинстанционния  съд за отхвърляне на исковите  претенции.  Излагат  се  доводи, че в заявлението  за издаване  на  заповед за изпълнение  по  чл.410  от  ГПК  и  в исковата  молба,  с която  е  предявен  искът  за установяване  на вземанията,  е  допусната  техническа  грешка  при посочване  на датата  на договора, която  не  следва  да се  отразява  на основателността  на  исковите  претенции,  тъй  като  същият  е  индивидуализиран  и с конкретен  номер.  Тези  доводи  са  основателни  и  се  споделят  от  настоящия състав  на  съда.  Действително  както  в  заявлението  за издаване  на заповед  за  изпълнение,  така  и  в  исковата  молба,  ищецът  е  посочил  като  дата  на сключване  на договора,  на  който  основава  претенциите  си-  30.03.2015г.,  а  като  писмено  доказателство  по  делото  е  представил  договор с  ответника от  дата  28.03.2015г.  Вярно  е,  както  е  приел  и  първоинстанционният  съд,  че  датата  на  сключване  на договора  е  съществен  негов  идентификационен  белег  и  безспорно  съставлява  част  от основанието  на иска,  поради което  допуснатото  разминаване  между  твърденията  на страната  и  доказателствата  по делото  поначало  би  съставлявало основание  за  отхвърляне  на  исковата  претенция поради  недоказване  на  твърдяното  правоотношение.  В случая  обаче,  освен  с  посочване  на  датата  на  договора,  както  в  заявлението  по чл.410  от  ГПК,  така  и  в  исковата  молба, ищецът  е  индивидуализирал  същия  и  с посочване  на  номера  му-  CREX-11219283,  който  съвпада  с  номера  на  представения  с  исковата  молба  договор.  Така  посоченият  номер  идентифицира в много по- голяма степен  договора  в сравнение  с датата  на сключването  му,  доколкото е  възможно  на една  и  съща  дата  да бъдат сключени  няколко  договора  между  същите  страни.   От страна  на ответника  също  не  са  били  направени  възражения  за липса  на  идентичност  между  договора,  на който  ищецът основава  претенциите  си,  и  представения  такъв  с  исковата  молба.  Предвид  горното  следва  да  се  приеме,  както  изрично  ищцовата  страна  е  посочила  във въззивната  жалба,  че е  била  допусната  техническа  грешка в заявлението  и  исковата  молба при посочване  на датата на договора,  като  ищецът  е  сезирал  съда  с иск  за дължимост  на  суми  именно  по  представения  към исковата  молба  договор  CREX-11219283,  който  е  предмет  и  на  издадената  заповед  за изпълнение.  Обстоятелството,  че  в нея също  е посочена  грешната  дата  на  договора,  не  съставлява пречка   за  разглеждане  на спора  по същество  при положение,  че  в исковото  производство  се  установява,  че това  се  дължи  на  техническа  грешка  и е  налице  идентичност  между  твърдяното  в заявлението  по чл.410  от  ГПК  правоотношение  и  правоотношението- предмет  на установителния иск.    

За  да  бъде  уважен  така  предявения  иск,  в  тежест  на  ищеца  Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, е  да  докаже,  че  праводателят  му „БНП  Париба  Пърсънъл  Файненс”  ЕАД  е  имал  вземания  спрямо  ответника  в претендирания  размер,  че  му  ги  е  прехвърлил  надлежно,  както  и  че  е  уведомил  ответника  за  прехвърлянето.

            От  фактическа  страна  по делото  няма  спор  между  страните,  а  се  установява  и  от  представените  писмени  доказателства,  че  на  28.03.2015г. между „БНП  Париба  Пърсънъл  Файненс”  ЕАД,  като  кредитор,  и ответника  Н.  В.  И., като  кредотополучател,  е бил сключен договор за потребителски  паричен  кредит №CREX-11219283  за покупка  на  стоки, с размер на  кредита-  1151,28  лв.  Общата стойност на дължимите  от  ответника  плащанията по  договора  е в размер на 1271,19 лв., която  сума  ответникът  се е  задължил  да  върне  на 6 месечни вноски, всяка от които с изрично посочен в договора падеж на плащане. Съгласно  чл. 1 от договора  страните  са  постигнали  съгласие  заемната  сума  да  бъде  изплатена  от  кредитора  пряко  на  упълномощения  търговски  партньор,  което   съставлява изпълнение на задължението на кредитора да предостави на кредитополучателя кредита- предмет на договора,  и създава задължение за кредитополучателя да заплати на кредитора месечните погасителни вноски, указани в договора за кредит.  В раздел „Удостоверявания“ на договора за кредит е предвидено, че с подписване на договора ответникът, в качеството му на кредитополучател, е удостоверил, че е получил стоката, описана в договора за кредит и че същата му е била продадена и предадена в добро функционално състояние от упълномощения търговски партньор, както и че е получил опосредстван чрез стоката кредит за сума, посочена в поле „размер на кредита“ и платима от кредитополучателя на търговския партньор при получаване на вещта.   Предвид горното  следва  да се приеме,  че кредиторът  е  изпълнил  задълженията  си  по договора  да  предостави  кредита  на  ответника,  а  за последния    е  възникнало  задължението  да  върне  предоставения  му кредит   при условията  и в срока,  посочени  в договора. 

             От приложените  по  делото  писмени доказателства  се  установява,  че  на  10.01.2017г. между „БНП  Париба  Пърсънъл  Файненс”  ЕАД,  като продавач,  и Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД,  като  купувач,  е  бил  сключен договор  за  продажба и прехвърляне на вземания,  по силата  на  който  продавачът  е  прехвърлил  на  купувача  свои вземания  по  договори  за  кредит,  описани  в  Приложение  №1  към  договора.  По  делото  е  представено  посоченото  приложение,  видно  от което вземанията на  „БНП  Париба  Пърсънъл  Файненс”  ЕАД спрямо  ответника  по  процесния  договор  за потребителски паричен кредит са включени  в  договора за цесия.

            Неоснователни  са  възраженията  на  ответника,  чрез назначения му особен представител,  в отговора  на  исковата  молба,  че  не  дължи  претендираните  от  дружеството- ищец  суми,  тъй  като  не е  бил  уведомен  от предишния  си  кредитор  за  прехвърлянето  на вземането.  Действително  съгласно  разпоредбата  на  чл.99,  ал.3  от  ЗЗД  предишният  кредитор  е длъжен  да  съобщи  на  длъжника  за  прехвърлянето  на  вземането,  а  съгласно  чл.99,  ал.4  от  ЗЗД  прехвърлянето  на  вземането  има  действие  спрямо  длъжника  от  деня,  когато  то  му  бъде  съобщено  от  предишния  кредитор,  като  посочените  разпоредби  имат  за  цел  да  защитят  длъжника  от  ненадлежно  изпълнение,  т.е.  от  изпълнение  спрямо  лице,  което  не  е  носител  на  вземането.  Доколкото  действията  по  съобщаването  на  цесията  на  длъжника  не  са  от  личен  и  незаместим  характер,  то  няма  пречка  предишният  кредитор  да  упълномощи  и  друго  лице,  вкл.  цесионера,   да  ги  извърши  от  негово  име.  В случая по делото  е  представено  пълномощно,  с което  цедентът  „БНП  Париба  Пърсънъл  Файненс”  ЕАД  е  упълномощил  цесионера  Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД от  негово  име  да  изпраща  съобщения  до  длъжниците,  чийто  вземания  са  прехвърлени  с  договор  за  продажба  и  прехвърляне  на  вземания  /цесия/  от  10.01.2017г.,  и  да  ги  уведомява за  извършеното  прехвърляне  на  вземанията.  Посоченото  пълномощно,  ведно  с  исковата  молба  и  приложените  към нея  писмени  доказателства,  вкл.  уведомителното  писмо  и  договора  за  цесия,  са  били  връчени  на  ответника, чрез назначения  му  особен представител,  в  хода  на  делото,  като  този  факт, който  е  от  значение  да  спорното  право,  следва  да  се  вземе  предвид  при  постановяване  на  решението  съгласно  разпоредбата  на чл.235, ал.3  от  ГПК.  Доколкото  длъжникът  не  е  бил  открит  на посочения  от него  адрес,  поради което  му е  назначен  особен представител  на основание  чл.47, ал.6  от ГПК,  то  така  извършеното  връчване на особения представител следва  да  се приеме,  че  представлява надлежно уведомяване на длъжника- ответник  /в този  смисъл-  Решение  №198 от  18.01.2019г.  на  ВКС  по  т.д.№193/2018г.,  І т.о./, поради  което  възраженията  на  особения му  представител,  че  длъжникът  не  е  бил  уведомен  за цесията  са  неоснователни.  Тъй като  действията  по  съобщаването  на  цесията  на  длъжника  не  са  от  личен  и  незаместим  характер,  то  няма  пречка  предишният  кредитор  да  упълномощи  и  друго  лице,  вкл.  цесионера,   да  ги  извърши  от  негово  име.  Ето  защо  следва  да  се приеме,  че  ответникът  е  уведомен по  надлежния  ред  от  пълномощник  на  предишния  си  кредитор  за   прехвърлянето на  вземанията.  В този смисъл  е  налице  и  съдебна  практика-  /Решение  №123 от  24.06.2009г.  на  ВКС  по  т.д. №12/2009г.  ІІ  т.о./. 

            Неоснователни  са  и  възраженията  на  ответника,  че  не  е  бил  уведомен  от кредитора  за  настъпила  предсрочна  изискуемост  на  вземанията  по  договора  за  кредит,  поради  което  същата  не  била  настъпила.  Видно  от  заявлението  по  чл.410  от  ГПК  и  исковата молба,  ищецът  не  се  е  позовавал  на настъпила  предсрочна изискуемост  на кредита,  а  на  настъпване  на падежа  на всички  погасителни  вноски.  Ето  защо  обстоятелството  дали  длъжникът  е  бил  уведомен  за  обявяване  на предсрочна  изискуемост  на  вземанията  по  договора  за кредит,  е  ирелевантно.    Съгласно  договора,  последната  погасителна  вноска  по  него  е  дължима  на  20.10.2015г., поради  което  падежът  на  всички  погасителни  вноски  е  настъпил  и  същите  са  изискуеми  на това  основание.

             От страна  на  ответника  не  са  били  ангажирани доказателства  за  заплащане  на  погасителни  вноски  по  договора,  поради което  и  предвид настъпването  на падежа  им  следва  да  се приеме,  че  ответникът  дължи  по договора  претендираната  от ищцовото  дружество  главница  в размер  на  789,42  лв.  Неоснователно  е  възражението  на  ответника,  чрез назначения  му  особен представител,  за частично  погасяване  по давност на  вземанията  за главница  по първите  четири  погасителни  вноски  с падежи съответно  на  20.05.2015г.,  19.06.2015г., 20.07.2015г.  и  20.08.2015г.  Съгласно  формираната  съдебна практика  вземането  за  главница  по  договор  за  кредит  в случаите,  когато  е  уговорено  връщането  му  да стане  на  погасителни  вноски,  не  е  за периодично  плащане, поради  което същото се  погасява  с  общата  петгодишна давност  по  чл.110  от  ЗЗД    /в този смисъл-  Решение № 261/12.07.2011 г. на  ВКС, постановено по гр. д. № 795/10 г.; Решение 93 от 27.10.2016 г. на ВКС по т. д. 1882/2015 г./.  Съгласно  чл. 114, ал. 1 от  ЗЗД давността  е започнала да тече от деня, в който съответното  вземане за главница е станало изискуемо,  т.е.  от  падежите  на  погасителните  вноски,  поради което  към  датата на подаване  на заявлението  по чл.410 от ГПК- 23.08.2018г.  давността за  главницата  по нито  една  от  погасителните вноски  не  е  изтекла.  Доколкото съгласно  разпоредбата  на  чл.111, б.В  от  ЗЗД  вземанията  за  лихви се  погасяват  с  тригодишна давност, то възражението на  особения  представител  на ответника  за погасяване  по давност  на  дължимата  възнаградителна  лихва  по  погасителните  вноски  с падежи съответно  на  20.05.2015г.,  19.06.2015г., 20.07.2015г.  и  20.08.2015г.   е  основателно.  Ответникът дължи  възнаградителна  лихва  само по вноските  с падежи  на  18.09.2015г. и  20.10.2015г.  Размерът  на  същата  не  е  посочен  в договора, но  след  извършените  от  съда  математически  изчисления  въз  основа  на  посочения  в договора  размер  на оставащата  главница след  всяка  от погасителните  вноски  се  установява,  че  възнаградителната  лихва    по вноската  с  падеж на  18.09.2015г.  възлиза  на  11,90  лв.,  а  по вноската   с падеж  на  20.10.2015г.-  на  6,03  лв.,  или  общо дължимата  възнаградителна лихва възлиза  на  17,93  лв.,  до  който  размер следва  да  се  уважи  исковата претенция,  като  за разликата до пълния  й  предявен размер от  58,67  лв. същата  следва  да се  отхвърли.  Съгласно  чл.3  от  договора  при  забава на една  или повече  месечни погасителни  вноски  кредитополучателят  дължи  обезщетение  за  забава  в размер  на действащата  законна  лихва за периода  на  забавата  върху всяка  забавена  погасителна  вноска.  С  оглед правилото  на  чл.10, ал.3  от  ЗЗД  и  липсата  на  наредба  на  БНБ,  позволяваща  олихвяване  на  лихви,  следва  да  се  приеме,  че  лихва за забава  се дължи  само върху  частта  от  вноската,  съставляваща  главница  по  кредита,  а  не  и  върху  възнаградителната лихва.  Доколкото  според  твърденията  на  ищеца  незаплатената  главница  по договора  за  кредит  възлиза  общо  на  789,42  лв.,  а  оставащата  главница  според  инкорпорирания в договора  погасителен  план след заплащане  на втората  погасителна  вноска  е  в размер  на  789,45  лв.,  то се  налага изводът,  че  първите  две  погасителни  вноски по  същия  са  били  заплатени,  както  и част  от главницата  по третата  погасителна  вноска  в  размер  на  0,03  лв. Незаплатени  са  частично  главницата  по  третата  погасителна  вноска с падеж  на  20.07.2015г.,  както  и  изцяло главниците  по  четвъртата,  петата  и  шестата  погасителна  вноска  с  падежи  съответно  на  20.08.2015г.,  18.09.2015г.  и  20.10.2015г.  Особеният  представител  на  ответника  е  направил възражение  за  изтекла  погасителна  давност,  което  е  основателно  относно  претенциите  за  обезщетение  за  забава  за периода преди  23.08.2015г.,  тъй като съгласно  разпоредбата  на  чл.111, б.В  от  ЗЗД  вземанията  за  лихви се  погасяват  с  тригодишна давност,  а  заявлението   за  издаване  на заповед  за изпълнение  е  подадено  на  23.08.2018г. Предвид  горното  ответникът  дължи  на  ищеца  обезщетение  за забава  по  договора  върху  неплатените  главници  по  третата  и  четвъртата  погасителна вноски,  считано  от  23.08.2015г.,  а върху  неплатените  главници  по петата  и  шестата  погасителни вноски,  считано  от  падежите  им.  При извършените  от съда  изчисления  съобразно  посочените  в  погасителния  план  данни  се  установява,  че  неплатените  главници  по  третата,   четвъртата,  петата  и  шестата  погасителни  вноски  възлизат  съответно  на  188,88  лв.,  194,44  лв., 200,14  лв.  и  205,96  лв.,  а размерът  на  обезщетението  за  забава  върху  посочените суми,  считано   от  посочените  по- горе дати,  от които  се  дължи,  до  07.08.2018г.,  изчислен  от  съда посредством  онлайн- калкулатор за  законна  лихва,  възлиза  съответно  на  56,74  лв.,  58,42  лв.,  58,67  лв.  и  58,55  лв.  или  общо на  232,38  лв.,  до който  размер  следва  да  се  уважи  претенцията за обезщетение  за  забава,  като  за разликата  над  него до пълния  претендиран  размер от 253,70  лв.  същата  следва да се отхвърли.            

            По  така  изложените  съображения  съдът  намира,  че  обжалваното  решение  в частта  му,  с която са  били  отхвърлени  исковете  за  главница  в размер  на  789,42  лв., възнаградителна лихва в  размер  на  17,93  лв.  и  обезщетение  за забава  в размер  на  232,38  лв.   следва да  бъде  отменено,  като  вместо  него  се постанови  ново  решение за уважаване  на посочените  претенции.  В частта  му,  с която  са  били отхвърлени  исковете за  възнаградителна лихва за разликата  над  17,93  лв.  до  пълния  предявен  размер  от  58,67  лв.  и за  обезщетение  за забава  за разликата  над  232,38  лв. до  пълния  предявен  размер  от  253,70  лв.  обжалваното  решение  следва да бъде потвърдено.    

            С  оглед  изхода  на  делото  в полза  на  ищеца следва  да  се присъдят  разноски  и  юрисконсултско  възнаграждение  за заповедното, първоинстанционното  и  въззивното  производство,  съразмерно  на  уважената част  от претенциите.  По заповедното  производство  направените  от  ищцовата  страна  разноски  за държавна  такса  в минималния  размер  от  25 лв.,  като  същата  има  право  на  основание  чл.78, ал.8  от  ГПК  и  на  юрисконсултско  възнаграждение в минималния  размер  от  50  лв.,  поради  което  в нейна  полза  следва  да  бъдат  присъдени съразмерно  на  уважената част от претенциите 70,77  лв.   По първоинстанционното  производство  ищецът  е  направил  разноски  в  размер  на  432  лв.,  като  на същия  следва  да се определи  на  основание  чл.78, ал.8  от  ГПК   юрисконсултско  възнаграждение в размер  на  100  лв.,  и  от посочените  суми  по съразмерност  следва да му  се присъдят  502,03  лв.  За  въззивното  производство ищецът  е  направил  разноски  в  размер  на  382  лв.,  като  на същия  следва  да се определи  на  основание  чл.78, ал.8  от  ГПК   юрисконсултско  възнаграждение в размер  на  100  лв.,  и  от посочените  суми  по съразмерност  следва да му  се присъдят  454,85  лв.      

            По  изложените  съображения съдът

 

                                                                       Р Е Ш И:

 

 

ОТМЕНЯ  Решение №2662 от 26.06.2019г., постановено по гр.д. №19192/2018г., по описа на Районен съд-  Пловдив,  ХХI гр. с., в  частта  му,  с  която  са  отхвърлени  предявените  от  Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********,  против  Н.  В.  И. ***,  ЕГН  **********,  искове  за  признаване  за  установено,  че  дължи  на   Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7,   сумата от 789.42 лева- главница; сумата  от  17,93 лв.-  договорна  възнаградителна  лихва за периода  23.08.2015г.-20.10.2015г.,  и  сумата  от  232,38  лв.- обезщетение  за забава  за периода  23.08.2015г.-07.08.2018г., дължими по договор за кредит №CREX-11219283  от  30.03.2015г., сключен  с  „БНП  Париба пърсънъл  файненс“  ЕАД, прехвърлени  на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за  продажба  и прехвърляне  на  вземания  /цесия/  от  10.01.2017г.,  ведно със законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2018г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 7677/27.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13702/2018г. на ПРС, ХVІІ гр. с-в.,  като  вместо  това  ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА  за  установено  в отношенията  между страните, че  Н.  В.  И. ***,  ЕГН  **********,  дължи  на   Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7,   сумата от 789.42 лева- главница; сумата  от  17,93 лв.-  договорна  възнаградителна  лихва за периода  23.08.2015г.-20.10.2015г.,  и  сумата  от  232,38  лв.- обезщетение  за забава  за периода  23.08.2015г.-07.08.2018г., дължими по договор за кредит №CREX-11219283  от  28.03.2015г., сключен  с  „БНП  Париба пърсънъл  файненс“  ЕАД, прехвърлени  на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за  продажба  и прехвърляне  на  вземания  /цесия/  от  10.01.2017г.,  ведно със законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2018г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 7677/27.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13702/2018г. на ПРС, ХVІІ гр. с-в.

ПОТВЪРЖДАВА Решение №2662 от 26.06.2019г., постановено по гр.д. №19192/2018г., по описа на Районен съд-  Пловдив,  ХХI гр. с., в  частта  му,  с  която  са  отхвърлени  предявените  от  Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********,  против  Н.  В.  И. ***,  ЕГН  **********,  искове  за  признаване  за  установено,  че  дължи  на   Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7,   договорна  възнаградителна  лихва за периода  20.05.2015г.-20.10.2015г.  за разликата  над  уважения  размер  от  17,93  лв. до пълния  предявен  размер  на претенцията  от  58,67  лв.  и  обезщетение  за забава  за периода  20.05.2015г.-07.08.2018г.  за разликата  над  уважения  размер  от  232,38  лв. до пълния  предявен  размер  на претенцията  от  253,70  лв., дължими по договор за кредит №CREX-11219283  от  28.03.2015г., сключен  с  „БНП  Париба пърсънъл  файненс“  ЕАД, прехвърлени  на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД с договор за  продажба  и прехвърляне  на  вземания  /цесия/  от  10.01.2017г.,  ведно със законна лихва върху главницата, считано от 23.08.2018г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 7677/27.08.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13702/2018г. на ПРС, ХVІІ гр. с-в.

ОСЪЖДА  Н.  В.  И. ***,  ЕГН  **********,  да заплати  на   Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Хенрих Ибсен“ № 15, ет. 7,   сумата  от  70,77  лв.-  разноски  и  юрисконсултско  възнаграждение  за заповедното  производство,  сумата  от  502,03  лв.-  разноски  и  юрисконсултско  възнаграждение  за първоинстанционното  производство  и  сумата  от  454,85  лв.-  разноски  и  юрисконсултско  възнаграждение  за въззивното  производство 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                               

 

 

                                                                                                                2.