РЕШЕНИЕ
№
гр.София, ….…………….
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на четвърти
юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Ива
Нешева
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 5
018 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 312269 от 12.01.2018 г., постановено по гр.д.№ 70 154/2015 г. по описа
на СРС, ІІ ГО, 57 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК,
че М.В.Т., ЕГН ********** и Б.С.Т., ЕГН ********** дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
********* на основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД разделно: суми от по 1 041,87
лева – представляващи ½ от стойността /2 083,74 лева/ на незаплатената
доставена и използвана топлинна енергия за топлоснабден имот – апартамент № 2,
находящ се в гр.София, ж.к.„**********”, ет.1, аб.№ ***** за периода: 01.04.2012 г. –
30.04.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
28.04.2015 г. до окончателното й изплащане, както и суми в размер от по 153,92
лева – обезщетение за забавено изпълнение върху всяка една от главниците,
начислено за периода от 11.05.2012 г. до 14.04.2015 г., за които е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.05.2015 г. по ч.гр.д.№ 23 149/2015 г.
по описа на СРС, като в останалите им части: за разликата над сумите от 1
041,87 лева до пълните предявени размери от по 1 106,35 лева относно стойността
на доставената топлинна енергия и за разликите над сумите от по 153,92 лева до
пълните заявени размери от по 202,11 лева относно обезщетението за забава
исковете на ищеца срещу ответниците са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт всеки един от ответниците М.В.Т. и Б.С.Т. е осъден да заплати
на „Т.С.“ ЕАД сума от по 327,78 лева – разноски за исковото производство и сума
от по 170,86 лева – разноски за заповедното производство, а „Т.С.“ ЕАД е
осъдена да заплати на адвокат Д.С. на основание чл.38, ал.2 ЗА във връзка с
чл.78, ал.3 ГПК сумата 35,57 лева – адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ***.
Така
постановеното съдебно решение в частта, в която са уважени исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, е обжалвано от ответниците М.В.Т.
и Б.С. ***. като невалидно,
недопустимо и неправилно. В жалбата се навеждат доводи за недопустимост
на решението на първоинстанционния съд, поради това че заповедта по чл.410 ГПК
и решението са постановени при липса на компетентност съгласно практиката на
Европейския съд и решение по ахд № 4468/2009 г. на ВАС, 5 чл. състав, съотв. за
неправилност на същото, поради неправилна преценка на събрания доказателствен
материал от страна на състава на СРС; неправилно приложение на материалния
закон – на разпоредбите на ЗЕ, ЗЗП и чл.86 ЗЗД, на Регламент 2006/2004 във
връзка с Директива 93/2013 г., Директива 2006/32 на ЕС, Директива 2012/27/ЕС и
др., както и за необоснованост. Заявяват искане след като се установи нищожността на заповедта по чл.410 ГПК да се
приема, че първоинстанционното решение и искът са недопустими, евентуално
решението да бъде отменено и да се отхвърлят изцяло заявените от „Т.С.“ ЕАД
искове и по основание и по размер, да се обезсили издадената заповед по чл.410 ГПК и да им се присъдят направените по делото разноски.
Насрещната страна по жалбата
– ищецът „Т.С.“
ЕАД, *** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната
жалба. С молба, депозирана преди провеждането на откритото съдебно заседание
пред въззивния съд, е оспорил жалбата като неоснователна. Претендира
присъждането на разноски. Навежда възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззивниците.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД, ***
не е взело становище по жалбата.
С определение №
541537 от 21.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 70 154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав по
реда на чл.248 ГПК, е оставено без уважение искането на ответниците М.В.Т. и Б.С.Т. за изменение на решението от 12.01.2018 г. в частта на
присъдените в полза на ищеца разноски, като неоснователна.
Срещу определението на СРС по
чл.248, ал.1 ГПК е депозирана частта жалба с вх.№ 5005482/14.01.2019 г. от ответниците М.В.Т. и Б.С.Т.. Като се поддържа, че определението е невалидно, недопустимо и неправилно.
Релевирани са доводи, че юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК е
недължимо, че е налице дискриминация, че не са представени писмени документи за
направени от страна на търговското дружество разходи по това пера, както и че
за заповедното производство юрисконсултското възнаграждение е прекомерно.
Въз основа на изложеното моли съда
да отмени обжалваното определение и да измени решението в частта за разноските,
като откаже присъждането на такива.
Ответникът по частната жалбата
– „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.259, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и правно основание чл.422 ГПК
във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не е
обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирани страни в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.
Неоснователни са инвокираните в жалбата оплаквания за невалидност и
недопустимост на първоинстанционното решение – предмет на въззивен контрол. Нищожността, като най-тежкият порок
на съдебния акт, е налице само в случаите, когато съдебното решение е
постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън
правораздавателната власт на съда, не е в изискуемата писмена форма, не е
подписано или е абсолютно неразбираемо. В дадената хипотеза обжалваното решение не страда от нито един от
гореизброените най-тежки пороци, които да обуславят твърдяната нищожност.
Наличието или липсата на евентуално допуснато от съда нарушение при
постановяване на решението на нормите на общностното или вътрешното право
/извън тези, регламентиращи пределите на правораздавателната власт на
българския съд/, биха могли да обусловят само евентуална незаконосъобразност на
същото, но не и твърдяната от жалбоподателите нищожност.
Следва да се посочи и че
заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК е издадена в съответствие с процесуалните
правила, регламентиращи правораздавателната компетентност на заповедния съд,
както и че не е нищожна на основание чл.26 ЗЗД. В посочената разпоредба е
регламентирана материята относно нищожността на договорите, който институт е
непри-ложим за съдебните актове.
Настоящият съдебен състав намира
за неоснователно и възражението на въззивниците за недопустимост на решението,
основано на твърдението за нередовност на заявлението по чл.410 ГПК и
нередовност на исковата молба. В конкретния казус, с разрешаването на който е
сезиран съдът, се касае за периодични доставки. Характерно за периодичните
доставки е наличието на повтарящи се задължения през определени периоди от
времe, като се изисква еднородност на престацията. Ето защо е необходимо и
достатъчно тази престация да е определена по размер за целия период от време,
за който се претендира, което е направено в
случай от ищеца както в заявлението по чл.410 ГПК, така и в предявената искова
молба по реда на чл.422, ал.1 във връзка с чл.415, ал.1 от ГПК – посочен е
конкретният размер на главницата за доставената топлинна енергия, чието плащане
се претендира и периода от време, касаещ извършените доставки. Именно с оглед
периодичния характер на задължението на ответника съдът счита, че не е
необходима конкретизация по размер за всеки отделен месец на претендираната
сума в рамките на исковия период, както и на отделното количество топлинна
енергия за този период. Още повече, че досежно количеството топлинна енергия
ищецът в исковата молба изрично е препратил към фактурите и изравнителните
сметки, издадени за исковия период /представени по делото/, в които това количество
е посочено. Ето защо, съдът приема, че за ответниците е налице достатъчна
яснота относно задължението за топлинна енергия, чиято стойност се претендира
от тях за процесния период, с оглед ефективното упражняване на правото им на
защита по делото. С оглед изложените мотиви, съдът намира за неоснователно
възражението на ответника за нередовност на заявлението по чл.410 от ГПК и ИМ и
съответно – за недопустимост на решението.
Предвид изложеното съдът дължи произнасяне по правилността на решението
с оглед изложените в жалбата доводи и изискванията на приложимите в случая
императивни материалноправни норми, попадащи в едно от изключения, визирани в
ТР на ОСГТК на ВКС.
При условията на субективно и обективно кумулативно съединяване са
предявени положителни установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и
чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Със заявление вх.№ 3025429/28.04.2015 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу М.В.Т. и Б.С.Т. за по ½ част за следните суми: 2 212,69
лева – главница за доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, ж.к.“***********, аб.№ *****, за периода:
м.05.2012 г. – м.04.2014 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението
до окончателното плащане и 404,22 лева – обезщетение за забава върху главницата
за периода от 31.05.2012 г. – 14.04.2015 г.
На 11.05.2015 г. на „Т.С.“
ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 23 149/2015 г. по описа на СРС, ГО, 57 състав срещу посочените лица за
претендираните суми, ведно със законната лихва върху главниците от 28.04.2015
г. до изплащане на тези вземания, като на заявителя са присъдени и направените
в заповедното производство разноски на стойност 52,34 лева – държавна такса и 321,59
лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 03.09.2015 г. е депозирано
възражение от длъжниците по чл.414 ГПК, в което същите оспорват дължимостта на
вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 16.11.2015 г. ищецът
„Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установя-ване съществуването на
вземанията му по издадената заповед.
Съдът е сезиран с положителни
установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК за признаване със
сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжниците М.В.Т.
и Б.С.Т.
главни и акцесорни вземания, за които по реда на чл.410 ГПК е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването на вземанията от
страна на длъжниците с подадените възражения по чл.414 ГПК, обоснова и
наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния
иск по чл.422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г.
на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и мн.др./.
В тежест на ищеца е да установи в това производство – качеството му на
кредитор, обстоятелст-вата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Въззивната инстанция напълно
споделя правните изводи на първоинстанционния съд, изведени на базата на правилно
установената фактическа обстановка по делото и при правилно приложението на релевантните правни
норми, с които е обоснована основателността на исковите претенции за главницата
до размера на сумите от по 1 041,87 лева, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към тях. В допълнение на мотивите на първоинстан-ционния съд и във
връзка с доводите, заявени с въззивната жалба , настоящият съдебен състав
приема следното:
Неоснователно е заявеното от
въззивниците възражение за липса на облигационно правоотношение между тях и ищцовото
дружество.
Съгласно нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потребители на топлинна
енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в §1,
т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ за битови
нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
домакинството си. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна
енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С Тълкувателно решение № 2/2017
г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС – т.1,
са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият
имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотно-шение, какъвто
обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собстве-ниците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното пред-приятие с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ
преди изм. с ДВ бр.54/2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на
топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е
необходимо да бъде устано-вено, че същото е собственик или носител на вещно
право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение. Това лице е задъл-жено да заплаща продажната цена
за доставената и потребена топлинна енергия на топлоснаб-дения обект, респ. то
встъпва в облигационни правоотношения с ищцовото дружество – топ-лопреносно
предприятие. Освен с документи,
удостоверяващи съответния титул на собственост, няма правна пречка и
ограничение наличието на това обстоятелство да се установява и с други
доказателства, както и със съдебни или извънсъдебни признания. Собствеността на
ответниците върху процесния имот е установена от представеното по делото заверено копие вписана в Службата по вписвания
– София на 13.02.1991 г., том 14, стр.142, от молба за вписване на законна
ипотека, както и от извънсъдебното признание на М.В.Т., обективирано в приетия списък
на етажните собственици в гр.София, ж.к.“***********вх.1 – приложение № 1 към
протокол от ОС на ЕС от 02.09.2002 г. за това обстоятелство и за наличието на
облигационно правоотношение с ищеца за процесния имот - абонатен № 268916.
Неоснователно е възражението на ответниците за противоречие на нормата
на чл.153, ал.1 ЗЕ с разпоредбата на чл.17, ал.3 от Конституцията на Република
България. Съдът приема, че принципът за неприкосновеност на частната
собственост по никакъв начин не се засяга с постановеното от нормата на чл.153,
ал.1 ЗЕ задължение за собственици на жилищни имоти, разположени в топлофицирани
сгради /изборът за придобиване на имот в такава сграда безспорно е упражнен от
лицето, придобило собствеността/, да монтират уреди за индивидуално
разпределение, на база на показанията на които да заплащат стойността на
доставената им топлинна енергия, тъй като това задължение обуславя точното
измерване на количеството топлинна енергия, въз основа на което се определя
действителната цена, която се дължи за доставката, като тези задължения са в
интерес и на двете страни по договора за доставка на топлинна енергия и целят
да бъде избегнато неоснователното обогатяване на една от страните по сделката.
Не е налице и нарушение на
нормата на § 3 от чл.7 на Директива 2011/83 и на чл.3 от Директива 85/577, доколкото
в конкретния казус е налице изрично писмено искане за монтиране на уреди за
индивидуално разпределение на топлинна енергия, което имплицитно съдържа и съгласие измерваната
енергия да бъде доставяна. От друга страна, съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно
решение № 2/2016 от 25.05.2017 г. по тълк.дело № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в
сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за
енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с § 1
от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. В мотивите
на решението е разяснено, че при доставка на централно отопление в сградите под
режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен
етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребител на услугата е цялата етажна собственост. Решението за това се взема
от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на вещно
право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо от
това дали е съгласен с него.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С
оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период
е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени
с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от
14.01.2008 г. и Общите
условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във
вестник „19 минути“ и вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г. Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ пре-доставя възможност за потребителите/клиентите, които не
са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответните страни –
жалбоподатели не твърдят и не установяват да са упражнили това тяхно право
срещу Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2008 г. и 2014 г., поради което
настоящият съдебен състав намира, че същите са ги приели.
Разпоредбата
на чл.150, ал.3 ЗЕ е приета от
националния законодател с цел гарантиране изпълнението на Регламент № 2006/2004,
като с нея в националното законодателство е
обезпечено и избягването на неравноправното третиране на потребителя/клиента,
установено с нормата на чл.3 от Директива 93/13.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането
на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Изложените
обстоятелства в своята съвкупност обосновават заключението, че за иско-вия
период от време между главните страни в процеса е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет: доставката на топлинна енергия за битови
нужди относно процес-ния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда
– етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на
чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването
/обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с посл. изм. и доп., отм. с ДВ бр.25/20.03.2020
г., но действаща през исковия период/. Топлинната енергия за отопление на
сграда – етажна собственост по силата на чл. 142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145,
ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда – етажна собстве-ност, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Съгласно чл.155,
ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност
заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна
консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ
прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент
се определят с наредба-та по чл.125, ал.3 ЗЕ. За процесния период в
съответствие с тази законова уредба и устано-веното в Общите условия сумите за
топлинна енергия относно имота, за който ответниците са клиенти за топлинна енергия, са начислявани
помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани фактури, съгласно
данните от двете изслушаната съ-дебни експертизи, като след края на всеки отоплителен
период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово
разпределение в сградата, в която се намира имо-тът-предмет на спора, на база
документите за индивидуален отчет в процесния апартамент на два узаконени
водомера за топла вода и данните от общия водомер, отразени в заключението на
приетата съдебно-техническа експертиза /СТЕ/, по делото е установено
количеството и стойността на действително потребената топлинна енергия за
битово горещо водоснабдяване за процесния имот в исковия период от м.04.2012 г.
до м.04.2014 г. вкл, възлизаща в случая на сумата 2 083,74 лева, дължима от
поравно от двамата ответници.
В хода на производството жалбоподателите-ответници не са твърдели и не
установили да са се възползвали от предвиденото рекламационно производство и да
са оспорили изготве-ните изравнителни сметки в установените срокове съгласно
чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г. и чл.33, ал.3 от Общите условия от
2014 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за
който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и
разпределението по чл.70, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването /отм./, поради
което настоящият съдебен състав намира, че топлинната
енергия, потребена в процесния имот, е разпределена в съответствие с правилата
на действащата нормативна уредба – обстоятелство, което е отразено и в приетата съдебно-техническата експертиза, която съдът
кредитира като обоснована, обективна и компетентно изготвена. Съдебно-техническата експертиза е допусната в съответствие с
изискванията на чл.195, ал.1 ГПК поради необходимост на специални знания в
съответните области на науката, в т.ч. и относно изчисленията по нормативно
установените формули, като експертиза е изготвена след проверка на документите за отчет за индивидуалното разпределение,
установяващи действителното количество потре-бена енергия, съгласно снетите показания
по уредите в имота на ответниците за процесния период, данните от електронния
отчет на общия топломер в абонатната станция, данните за дяловото разпределение
на сградата, акта за разпределение на кубатурата, техническите данни за АС,
данните за работните дни на същата, температурния график за исковия период,
данните от НИМХ към БАН за средномесечните температури, документите за
сертифициране на топлинните уреди. В случай че въззивниците са искали
представянето на някой от документите, които не се намират по делото, е
следвало своевременно да заявят искане по реда на чл.190 или чл.192 от ГПК, което
те не са направили. Заключение не е оспорено в процеса от страна на жалбоподателите, нито същото се
оборва от други ангажирани в процеса доказателства. След изтичане на
преклузивния срок по чл.200, ал.3 ГПК е процесуално недопустимо същото да се оспорва.
Твърденията на въззивниците за противоречие на изво-дите на вещото лице с
физични закони, освен че са несвоевременно заявени, са и недоказани.
Въззивната инстанция намира, че в
дадения казус не е налице нарушение и на Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
05.04.2006 г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и
осъществяването на енергийни услуги. Директивата няма пряко действие след като
е транспонирана в българското право в указания в нея срок. В случая на
потребителя е предоставена възможност да влияе на съдържанието на договора,
условията на същия са предложени писмено на потребителя, изразени са на ясен и
разбираем език, същите не са причина за неравнопоставеност между договарящите
се страни относно правата и задълженията им по договора, което да е в ущърб на
потребителя, като не е налице и изключване и ограничаване на юридическата
отговорност на доставчика, респ. на законни права на потребителя. От друга
страна, крайните сметки съответстват на реално потребеното количество топлинна
енергия – предвид изготвянето на изравнителни сметки по отчетите на уредите за
измерване и възможността за доплащане, респ. възстановяване на евентуално
надвзети суми.
Обстоятелството дали в издадените
фактури по прогнозни вноски са спазени всички изисквания на ЗДДС е ирелевантно
към дължимостта на процесните задължения. Фактурите не
са послужили като база за определяне на количеството и стойността на реално
потребената топлинна енергия от абонатен
№ *****.
Тъй като потребителите на
топлинна енергия не са изпълнили точно във времево отношение паричната им
престация спрямо ищцовото дружество, същите са изпаднали в забава и дължат
обезщетение за несвоевременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86,
ал.1 ЗЗД върху всяка начислена месечна прогнозна вноска от неиздължената
главница, чийто падеж в съответствие с чл.33, ал.1 от Общите условия от 2008
г., настъпва 30 дни след изтичане на периода, за който се отнася. С оглед
горното за процесния период: 31.05.2012 г. – 14.04.2015 г. ответниците са в забава
за плащане на падежиралите в този период ежемесечно дължими суми,
представляващи стойността на топлинната енергия за времето от м.04.2012 г. до
м.01.2014 г. вкл. За периода на забавата от датата на падежа на всяко отделно
вземане, начиная от датата, следваща датата на падежа за първата дължима вноска:
31.05.2012 г. до 14.04.2015 г. размерът на разглежданите акцесорни вземания за
визираните като главници вземания съгласно данните от неоспореното заключение
на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещото лице Н.Г.е на обща стойност
от 297,86 лева.
По отношение на главните
вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна енергия за
периода: м.02.2014 г. – м.04.2014 г. вкл., мнозинството на съдебния състав
намира, че ответниците не са изпаднали в забава относно тяхното плащане, поради
нищожност на клаузите на чл. 33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от
време Общи условия от 2014 г., на основание чл.146, ал.1, пр.1 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, като неравноправни клаузи – противоречащи на
общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл. 143, ал.1 ЗЗП и
водещи до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца-търговец и
тези на потребителя /купувач/ – ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1
от Общите условия от 2014 г. е установен падеж за плащане на месечните дължими
суми за топлинна енергия, определени по прогнозен дял /по чл.32, ал.1 от ОУ/ в
30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, а с клаузата на чл.33, ал.2 – падежът за изпълнение на задължението
за плащане на дължими суми за доплащане след изготвянето на изравнителните
сметки /по чл.32, ал.2 от ОУ/ – също в 30-дневен срок след публикуването им на
интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД. Така обвързаното настъпване на
падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо
средство от страна на потребителя /компютър, таблет, смартфон и пр./, което да
му дава възможност за достъп до интернет, както и задължаването на потребителя
да обезпечи допълнително и самата възможността за достъп до интернет, го
поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца. Потребителят
не може да бъде задължаван да направи значителни по размер икономически
инвестиции за снабдяване с такива технически средства и отделно от тях – да
направи и допълнителни парични вложения, които да му гарантират достъп до
интернет, за да може да изпълнява задълженията си по процесния договор, чийто
предмет няма връзка с тези вложения. От друга страна,
от потребителя не може да се изисква да извършва постоянни справки в един
неопределен период от време за това кога точно топлопреносното дружество ще
публикува в интернет страницата си дължимите се месечни сметки, за да може да
съобрази едностранно определените по този начин от „Т.С.” ЕАД падежи за
изпълнение. С оглед горното мнозинството на
състава приема, че клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия от 2014 г.
противоречат на императивната материалноправна норма на чл.143, ал.1 ЗЗП, за
чието приложение съдът следи служебно, съгласно разясненията, дадени в т.1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и на основание
чл.146, ал.1, пр.1 ЗЗП – са нищожни. Предвид това обстоятелство за вземането на
ищцовото дружество за дължимата се стойност на топлинната енергия за исковия
период, което попадат в приложното поле на Общите условия от 2014 г., ответниците
не са изпаднали в забава, тъй като липсва договорен срок за изпълнение между главните
страни, а по делото не е представена и покана за изпълнение на това задължение
в съответствие с изискването на нормата на чл.84, ал.2 ЗЗД.
Съобразно изложените мотиви
исковете по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД като доказани по
основание и размер следва да бъдат уважени до размера на сумата от 297,86 лева,
дължима се поравно от жалбоподателите-ответници – в размер от по 148,93 лева от
всеки, като за разликата над тази стойност до уважения с обжалваното решение
размер от по 153,92 лева относно главните задължения от м.02 до м.04.2014 г. вкл.,
начислена за периода от 01.04.2014 г. до 14.04.2015 г. решението следва да бъде
отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което заявените искове за
посочените суми и период – да бъдат отхвърлени.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
По
частната жалба на ответниците М.В.Т.
и Б.С.Т.:
Частната жалба е депозирана в законно
установения срок от заинтересована страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт, поради което нейното разглеждане се явява допустимо.
С разпоредбата на чл.248, ал.1 ГПК законодателят е установил, че в срока за обжалване, а ако решението е
необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, по искане на страните
съдът може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за
разноските. Атакуваното определение е валидно и допустимо предвид изложените
по-горе в решението съображения.
СГС като съобрази
обстоятелствата по делото и изискванията на закона, намира за частично основателни
релевираните от частните жалбоподатели доводи за неправилност на определение №
541537 от 21.11.2018 г. на СРС – в
частта, с която е оставено без уважение искането им за изменение на постановеното
решение по гр.д.№ 70 154/2015 г. на СРС в частта за възложените в тяхна тежест
разноски за заповедното производство за юрисконсултско възнаграждение за сумата
над 50,00 лева.
Съгласно нормата на чл.78, ал.1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената
част от иска, като в ал.8 от същата норма е предвидено, че в полза на
юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен
от съда, ако не са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 ЗПрП. Безспорно е по делото, че в заповедното производство
„Т.С.“ ЕАД е била защитавана от юрисконсулт.
Направените разноски от това
дружество за държавни такси, както и за вещи лица възнаграждение за юрисконсулт в исковото
производство в размер на 150,00 лева са правилно определени, поради което
техният размер не подлежат на изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК.
Юрисконсултско възнаграждение в посочения размер не е прекомерно и същото е в
съответствие с извършените от пълномощника на тази страна процесуални действия и
положените от него усилия по защитата, вида на производството, както и с действителната
фактическа и правна сложност на делото. Несъобразено с горните обстоятелства
обаче е възнаграждението за юрисконсулт за заповедното производство над сумата
от 50,00 лева, предвид което същото следва да бъде намалено общо до този размер,
дължим поравно от всеки един от частните жалбоподатели.
Неоснователни са наведените в частната жалба доводи за пълна
недължимост на юрисконсултско възнаграждение на ищцовото дружество. Лишаването на страна в процеса от
разноски за процесуална защита при позитивен развой на съдебното дело за нея само
поради обстоятелството, че правоотношението й с процесуалния представител е
служебно или трудово и разкрива особености /задължения и разходи/, предвид
качеството на работодателя при формиране на възнаграждението, би било нарушение
на правото на защита и на правовата държава, в какъвто смисъл е и решение № 10
от 29.09.2016 г. по конституционно дело № 3/2016 г. на Конституционния съд на
Република България.
Присъждането
на юрисконсултско възнаграждение не води до дискриминация на жалбоподателите,
като неправилно се поддържа в частната жалба, но обратната хипотеза би довела
до неравноправно третиране на ищеца. Както е посочено в мотивите на цитираното
решение на Конституционния съд премахването на присъждано в полза на изправната
страна възнаграждение, когато е била представлявана от юрисконсулт, би довело
до несправедливост и несъответствие с принципа за равенство на страните в
съдебния процес /чл.121, ал.1 от Конституцията/ и фактически до тяхното
неравенство.
От друга
страна, за приложението на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК законодателят не е
установил изискване за представянето на документи за заплащане на конкретно
възнаграждение на юрисконсулта за съответното производство.
Предвид
изложеното определението от 21.11.2018 г. като неправилно следва да бъде
отменено в частта за разликата над сумата от 46,77 лева до присъдените такава
от 170,86 лева разноски за заповедното производство на основание чл.78, ал.1 ГПК по отношение на всеки ответник. В останалата част частната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна.
При приетия
изход на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта,
в която М.Т. и Б.Т. са осъдени да заплатят на ищцовото дружество разноски за
първоинстанционното производство за разликата над сумите от по 326,41 лева до присъдените
такива от по 327,78 лева, както и разноски за заповедното производство за
разликата над сумите от по 46,57 лева до намаления размер от по 46,77 лева.
При приетия изход на делото в
патримониума на жалбоподателите за въззивното производство се е породило право по
реда на чл.78, ал.1 ГПК, като на всеки един от тях следва да се присъдят
направените разноски за държавна такса по жалбите съобразно уважената им част на
стойности от по 0,24 лева.
На основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокотурата във връзка с чл.78, ал.1 ГПК на пълномощника на въззивниците за
оказаната безплатна правна помощ в настоящото производство следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 2,09 лева.
На
основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК не се дължат разноски на
въззивае-мата страна съобразно отхвърлената част от жалбата, вкл. и за юрисконсултско
възнаграж-дение. Във
въззивното производство от упълномощения от тази страна процесуален представител
– юрисконсулт не са извършени реално никакви процесуални действия, извън допозираната
бланкетна молба, с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на
жалбата. Доказателства за извършването на други разходи във въззивното
производство не са ангажирани.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ определение
№ 541537, постановено на 21.11.2018 г. на основание чл.248, ал.1 ГПК по гр.д.№ 70
154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав по частна жалба на М.В.Т., ЕГН ********** и Б.С.Т., ЕГН
********** с вх.№ 5005482/14.01.2019 г. – в частта за
разноските за заповедното производство за разликата над сумите от 46,77 лева до
сумите от 170,86 лева като неправилно, вместо което ПОСТАНО-ВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл.248, ал.1 ГПК решение № 312269 от 12.01.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 70 154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав в частта
за разноските, като намалява размера на присъдените в полза на „Т.С.“ ЕАД
разноски за заповедното производство до размера на сумите от по 46,77 лева за
всеки един от ответниците.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх.№ 5005482/14.01.2019 г. на М.В.Т.,
ЕГН ********** и Б.С.Т., ЕГН ********** срещу
определение №
541537, постановено на 21.11.2018 г. на основание чл.248, ал.1 ГПК по гр.д.№ 70
154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав в останалата й част, като неоснователна.
ОТМЕНЯ решение № 312269 от 12.01.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 70 154/2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57състав – в ЧАСТТА, в която по искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за
установено, че М.В.Т., ЕГН ********** и Б.С.Т., ЕГН ********** дължат на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумите от 148,93 лева до сумите от 153,92 лева
– обезщетение за забавено изпълнение на главните вземания за топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до
м.04.2014 г. вкл., начислена за периода от 01.04.2014 г. до 14.04.2015 г., за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 23
149/2015 г. по описа на СРС, 57 състав; в ЧАСТТА, в която М.В.Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
********* на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство за
разликата над сумата 46,57 лева до сумата 46,77 лева и разноски за исковото производство
за разликата над сумата 326,41 лева до сумата 327,78 лева, както и в ЧАСТТА, в
която Б.С.Т.,
ЕГН ********** е осъден
да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски
за заповедното производство за разликата над сумата 46,57 лева до сумата 46,77
лева и разноски за исковото производство за разликата над сумата 326,41 лева до
сумата 327,78 лева, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седа-лище и адрес на управление:***, срещу М.В.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че М.В.Т., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумата от 148,93 лева до сумата от 153,92 лева
– обезщетение за забавено изпълнение на главните вземания за топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до
м.04.2014 г. вкл., начислена за периода от 01.04.2014 г. до 14.04.2015 г., за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.05.2015 г.
по ч.гр.д.№ 23 149/2015 г. по описа на СРС, 57 състав, като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК
*********, със седа-лище и адрес на управление:***, срещу Б.С.Т., ЕГН **********,
с адрес: ***, иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че Б.С.Т., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* разликата над сумата от 148,93 лева до сумата от 153,92 лева
– обезщетение за забавено изпълнение на главните вземания за топлинна енергия за времето от м.02.2014 г. до
м.04.2014 г. вкл., начислена за периода от 01.04.2014 г. до 14.04.2015 г., за
което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 11.05.2015 г.
по ч.гр.д.№ 23 149/2015 г. по описа на СРС, 57 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 312269 от 12.01.2018 г.,
постановено по гр.д.№ 70 154/ 2015 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 57състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ на М.В.Т., ЕГН ********** и Б.С.Т., ЕГН
********** ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК суми от
по 0,24 лева /нула лева и двадесет и
четири стотинки/ –
разноски за въззивното производство на всеки от тях.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:*** да
ЗАПЛАТИ на адвокат Д.Ц.С. – ВрАК,
ЕГН ********** на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с
чл.78, ал.1 ГПК сумата 2,09 лева
/два лева и девет стотинки/ - адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.С.” ЕООД.
Първоинстанционното
решение в частта, с която са отхвърлени предявените исковете с
правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м.2.