Решение по дело №1048/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 5654
Дата: 24 август 2018 г. (в сила от 8 октомври 2019 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20181100501048
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 януари 2018 г.

Съдържание на акта

   Р    Е    Ш   Е    Н    И    Е    №……

             Гр. София, 24.08.2018 г.

 

 

            В      И  М  Е  Т  О    Н А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на осми май през две хиляди и осемнадесета година  в следния състав:

                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                                         ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                                          Мл. Съдия : Биляна Коева  

при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. № 1048 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца В. Г.К., чрез представителя му, срещу решение 257518/02.11.2017 г. на СРС 65 с - в, по гр. д. № 14823/2017 г., с което е отхвърлен предявения от В.Г.К., ЕГН : ********** срещу „С.К." ЕАД, ЕИК : ********, иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ за сумата в размер на 9 135 лв. - обезщетение за срока на предизвестие при прекратяване на трудовия договор от работника без предизвестие със заявление от 19.01.2017 г., връчено на ответника на 20.01.2017 г.

Жалбоподателят счита решението за неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Съдът правилно е извел спорните по делото факти, но необосновано е направил извод, че правно действие е породило изявлението на работодателя за прекратяване на трудовия договор в заповед № 2857/18.01.2017 г., а не писменото изявление на служителя за прекратяване на договора на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, получено от работодателя на 20.01.2017 г. Съдът не е обсъдил всички доказателства, като безкритично е кредитирал показанията на свидетелите на ответника, които са заинтересовани от изхода на спора и не съобразил възраженията на ищеца за антидатиране на заповедта на работодателя. Дори да се приеме, че заповедта на работодателя е изготвена на 19.01.2017 г., от това не следва извод за намерение за връчването й. Съдът е допуснал нарушение на нормата на чл. 335 КТ приравнявайки знанието за съществуването и съдържанието на документ с факта на фактическото му получаване. По делото липсват доказателства, че към момента на срещата на свидетелката Х. с ищеца на 19.01.2017 г., заповедта за прекратяване на договора е била изготвена и предложена на ищеца за получаване. Не е ясно, защо при това положение отказа на ищеца не е удостоверен с подписа на свидетелката Х. на тази дата, а чак след получаване на неговото изявление за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. Според ищеца полученото от работодателя на 20.01.2017 г. изявление за прекратяване на договора е породило действие и трудовият договор е прекратен от служителя на цитираното основание. На ищеца не е връчвана длъжностна характеристика при сключване на трудовия договор. Искът по чл. 221, ал. 1 КТ е основателен и доказан в предявения по делото тримесечен размер, доколкото уговорения срок на предизвестието за прекратяване е тримесечен. Моли да се постанови решение, с което да се отмени оспореното и да се отхвърлят исковете. Претендират се разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна ответника „С.к.“ ЕАД, чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 263 ГПК с твърдения, че решението е правилно и законосъобразно постановено и СРС е направил съвкупна и обоснована преценка на събраните по делото доказателства. Основателно съдът е приел, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 КТ и при спазване изискванията на чл. 335 КТ, с писмена заповед № 2857/18.01.2017 г., чието съдържание е доведено до знанието на ищеца на 19.01.2017 г. Изводите на съда кореспондират с установената съдебна практика, съгласно която заповедта за прекратяване се смята за връчена и когато служителя е запознат със съдържанието й, но е отказал да се подпише, че я е получил. Свидетелите са установили по категоричен начин кога е съставена заповедта за прекратяване на договора. Преценката на работодателя в срока за изпитване по договора по чл. 71, ал. 1 КТ е окончателна и не подлежи на проверка за законосъобразност от страна на съда. Ответникът се позовава на практика, съобразно която трудовото правоотношение се смята за прекратено от узнаването на същественото съдържание на заповедта за уволнение. Неоснователно ищецът твърди, че полученото от работодателя писмено изявление по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ е породило ефект на прекратяване на договора. Трудовият договор не би могъл да бъде прекратен от ищеца, доколкото той вече е бил прекратен преди това от работодателя по чл. 71 КТ, а освен това не се установява и неизпълнение на задълженията на работодателя по чл. 127, ал. 1, т. 4 КТ. Същността на задължението по чл. 127, т. 4 КТ е да се доведе до знанието на служителя съдържанието на длъжността му. Според ответника нормата на чл. 327, т. 3 КТ дава право на служителя да прекрати договора си при неизпълнение на съществени задължения на работодателя по трудовото правоотношение. Връчването или не на длъжностна характеристика не е съществено задължение по правоотношението и не съставлява основание за прекратяване на договора, тъй като по никакъв начин не се отразява на трудовото правоотношение. Поддържа се освен това, че в нарушение на принципа за добросъвестно упражняване на трудовите права, служителят е отправил изявление за прекратяване до работодателя, едва след като е узнал за заповедта за прекратяване на договора му по чл. 71 КТ. С предявяването на иска ищецът се домогва да черпи облаги от собственото си недобросъвестно поведение, с което злоупотребява с трудови права по чл. 8 КТ. По отношение на бонуса към работната заплата вещото лице е установило, че той е с постоянен характер. Получаването на бонус, според вещото лице, е съобразно броя отработени дни, а не в зависимост от постигнатите резултати. По изложените съображения, моли да се остави без уважение жалбата като се потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски съгласно списък. Не прави възражение по разноските на другата страна.  

Съдът като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :         

 

СРС се е произнесъл по иск с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ – за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на договора на основанията по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция следи служебно за валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи и без довод от страните за нарушения на императивни материалноправни норми.

В рамките на проверката, която съдът осъществява по реда на чл. 269 ГПК, въззивният съд намира, че решението е валидно и допустимо постановено. Жалбата срещу него е подадена в срок и от легитимирана за това страна. СРС е обсъдил подробно установената по делото фактическа обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря изцяло, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към предмета на контрол, въведен с въззивната жалба.

По делото не е спорно и се установява, че на 11.08.2016 г. между страните е сключен трудов договор, по който ищецът е изпълнявал длъжността „специалист обслужване на клиенти“. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвиден 6 - месечен срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя. Съгласно чл. 4, ал. 2, след изтичане срокът за изпитване, освен ако договорът не бъде прекратен в този срок, той се превръща в безсрочен трудов договор.

От приетата по делото електронна кореспонденция между прекия ръководител на ищеца и специалист „Човешки ресурси“ в предприятието на ответника, от 13.01.2017 г., когато ищецът и бил в отпуск за временна неработоспособност (от 05.01.2017 г. до 18.01.2017 г.), прекият му ръководител е предприел действия по изясняване на въпроса как технически да бъде прекратено от страна на работодателя трудовото правоотношение между страните. При обективирано писмено съгласие на представляващ дружеството, в първия работен ден след отпуска на работника - 19.01.2017 г. е взето решение да му бъде връчена заповед за прекратяване на договора на основание чл. 71, ал. 1 КТ, като такава заповед № 2857 е издадена от работодателя на 18.01.2017 г.

Относно обстоятелствата, при които работодателят е направил опит да връчи тази заповед, пред СРС са разпитани свидетелите на ответника Л.П.Х., която работи като „оперативен мениджър“ при ответника и Б.А.М., която работи като „Ръководител администриране и възнаграждение на персонала“ в дружеството. Въззивният съд, както и СРС намира, че показанията на свидетелите са обективни и не противоречат на останалите писмени доказателства по делото, поради което не е налице основание да не бъдат възприети и следва да се кредитират.

Свидетелката Х. е била ръководител на екипа, в който ищецът В.К. е работел като „Специалист обслужване на клиенти“. Според показанията й, след постъпване на работа К. преминал триседмично обучение, при което бил запознат с основните задължения на длъжността, като преди приключване на обучението са направени тестове за усвоеното. Свидетелката сочи, че от работата на К. имало оплаквания от крайни клиенти, както и от колеги, за това предложила на ръководството договорът му да бъде прекратен в рамките на изпитателния срок. Свидетелката сочи, че на 19.01.2017 г. е била подготвена за връчване заповед за прекратяване на договора му поради изтичане на изпитателния срок и свидетелката, като пряк ръководител, е следвало да я връчи на ищеца. Около 11, 00 ч. тя уведомила К., че ръководството е решило да прекрати трудовия договор на основание чл. 71 КТ и го запознала със заповедта. Тогава той помолил за отсрочка от един ден. Свидетелката отишла да попита в счетоводството дали е възможно отлагане, от там й казали, че не е възможно, понеже заповедта вече е изготвена. Когато се върнала, К. си бил отишъл. По - късно той не се върнал на работа, а след това не си вдигал телефона.

Свидетелката Б.А.М. също сочи, че е запозната с обстоятелствата около прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. От нейните показания се потвърждава обстоятелството, че в средата на м. януари 2017 г., Л. Х. направила предложение за прекратяване на трудовия договор с К. в срока за изпитване, което било прието от изпълнителния директор на дружеството. На нея и Х. било възложено да запознаят В. с основанието за прекратяване. Свидетелката е изготвила заповедта и тя била подписана от представляващ дружеството. Л. дошла да я попита дали могат да променят датата за прекратяване на трудовия договор, тъй като така я помолил В. на проведения между тях преди това разговор на 19.01.2017 г., на който Х. го била запознала със заповедта и с основанието за прекратяване. Свидетелката М. също е дала показания, че когато Х. слязла при К. на 19.01.2017 г., за да подпише документите и заповедта, той вече си бил тръгнал.

По делото е представена заповед № 2857/18.01.2017 г. за прекратяване на трудовият договор на ищеца на основание чл. 71, ал. 1 КТ, считано от 20.01.2017 г. Заповедта първоначално е оспорвана от ищеца относно автентичността й, открито е производство по оспорването й по чл. 193 ГПК, но в последното съдебно заседание пред СРС оспорването е оттеглено от ищеца и съдът не е събирал доказателства в тази посока.

На 20.01.2017 г. ответникът е изпратил на ищеца заповед № 2857 от 18.01.2017 г. по пощата. Според данните по делото, пратка е връчена на 25.01.2017 г. На 20.01.2017 г. ответникът е изпратил и уведомление до ТД на НАП за прекратяване на трудовия договор с ищеца на тази дата, на основание чл. 71, ал. 1 КТ.

В същото време се установява, че ищецът В.К.  е подал по пощата писмено заявление с дата 19.01.2017 г., чрез което прекратява трудовия договор на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, понеже нямал длъжностна характеристика и липсата й го затруднявала да изпълнява трудовите си задължения. Ищецът е твърдял, че заявлението е получено с известие за доставяне на 20.01.2017 г., представено по делото. Ответникът е оспорил момента на получаване на изявлението на ищеца с твърдения, че от цитираното известието за доставяне не може да се установи каква точно пратка е доставена и получена с него. Въззивният съд намира, че при оспорване от страна на ответника на момента на получаване на заявлението за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ от страна на служителя без предизвестие, в негова доказателствена тежест е било да установи момента на получаване на писменото заявление. Този факт е от значение за установяване точния момент на достигане до работодателя на изявлението за прекратяване на договора от служителя, който е спорен между страните. Според въззивният съд, ищецът не е ангажирал безспорни доказателства в тази посока.

Спорът, пренесен и във въззивното производство, се концентрира върху въпроса дали за ищеца е възникнало право да претендира обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ - за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, както и кой е момента на прекратяване на договора му. Ответникът е противопоставил възражение, че такова право не е възникнало за ищеца, понеже договора му вече е бил прекратен на друго основание от работодателя - по чл. 71, ал. 1 КТ, а ищецът е отправил своето изявление за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ едва след като е разбрал за прекратяването на трудовия договор от страна на работодателя, на основание чл. 71, ал. 1 КТ (при уговорен срок за изпитване в полза на работодателя). При тези възражения въззивният съд намира, че ответникът се позовава на недобросъвестно упражняване на правото на служителя да прекрати договора, което по същество представлява позоваване на злоупотреба с трудови права - чл. 8 от КТ. От една страна става въпрос за императивна материалноправна норма. От друга, в отговора на въззивната жалба ответникът също изрично се позовава превратното упражняване на правото на ищеца да прекрати договора си, което съставлява злоупотреба с трудови права. 

По съществото на спора, въззивният съд намира следното :

Според чл. 221, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение от работника/служителя без предизвестие в случаите на чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3 а КТ и  при безсрочно трудово правоотношение, работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието.

В практиката на съдилищата се приема, че нормата на чл. 327 КТ установява материалното субективно преобразуващо право на работника/служителя да прекрати трудовия договор с работодателя, без предизвестие. Правото на едностранно прекратяване на трудовия договор се осъществява с едностранно - ясно, недвусмислено и безусловно волеизявление, което трябва да е направено в писмена форма.

Според разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита за прекратено от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора от насрещната страна по правоотношението. Законът не прави разлика между прекратяване на трудов договор без предизвестие от работодателя и прекратяване на трудов договор без предизвестие от работника. И в двата случая трудовото правоотношение се приема за прекратено от датата на получаване на писменото изявление (на работодателя, респективно - на работника). От тълкуването на закона следва, че момента на прекратяване на трудовия договор не е поставен в зависимост от това дали фактически е налице основанието за прекратяване на договора, посочено от работодателя или от работника. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя, автоматично води до прекратяване на договора, независимо дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото правоотношение на някое от основанията по чл. 327, ал. 1 КТ, води до автоматично прекратяване на трудовия договор, независимо дали е налице соченото от работника основание за прекратяване. Съдът не изследва по същество наличието на основание за прекратяване на договора.

При конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, както в случая, конститутивно действие има това, чиито фактически състав е настъпил по - рано. В случай, че писменото волеизявление на работника или служителя за прекратяване на трудовия договор по чл. 327, ал. 1 КТ е получено от работодателя и е настъпило действието на прекратяването, връчена впоследствие заповед за уволнение би била безпредметна и обратно. (в този смисъл Решение № 203 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 832/2010 г., ІІІ ГО, ГК).

В обобщение, в случаите по чл. 327, ал. 1 КТ, трудовото правоотношение се прекратява от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване от работодателя, независимо дали е налице посоченото в изявлението на работника основание.

Доколкото датата на получаване на изявлението от работодателя е изрично оспорена от ответника, въззивният съд приема, че по делото не е и безспорно установено от страна на ищеца, чиято е била доказателствената тежест, че заявлението за прекратяване на договора е получено от работодателя на 20.01.2017 г. - т. е., че предхожда получаването от работника на заповедта № 2857 от 18.01.2017 г., за прекратяване на договора му по чл. 71, ал. 1 КТ, за която не е спорно, че е получена от служителя по пощата на 25.01.2017 г. Въззивният съд споделя извода на СРС, че с достигане до знанието на адресата на съдържанието на писменото изявление на работодателя за прекратяване на договора му следва да се приеме, че служителя е узнал за прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 КТ.

Като съобрази доказателствата по делото съдът намира, че ищецът не е установил пълно и главно, че работодателят е получил изявлението му по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ на 20.01.2017 г., при проведено от ответника – работодател насрещно доказване, че той е връчил заповедта на ищеца на 25.01.2017 г. При това не може да се сподели твърдението на ищеца, че е направил изявление за прекратяване на съществуващо все още правоотношение по смисъла на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, от което за него се е породило право да претендира обезщетение за неспазен срок на предизвестие по чл. 221, ал. 1 КТ. 

На следващо място в практиката се приема, че когато по делото е надлежно установено, че работникът (с оглед постигането на собствени цели) е злоупотребил с правото си да прекрати трудовия договор по чл. 327 КТ - например, за да избегне прекратяването му от работодателя на друго правно основание, което е извършено преди отправяне на едностранното изявление на работника, няма да настъпи  целяното прекратяване на договора от страна на работника. (в този смисъл Решение № 289 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1289/2014 г., ІV г. о., ГК, решение № 34 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 3010/2016 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).

Прекратяване на договора ще настъпи само при добросъвестно упражняване на правото на работника да го прекрати без предизвестие. Ако работника злоупотреби с това право, трудовото правоотношение не се прекратява по чл. 327, ал. 1 КТ.  

Настоящият въззивен състав намира, че твърдението на работодателя, което се е поддържало и в отговора на исковата молба, че работникът е знаел за предстоящото прекратяване на трудовия договор на основание чл. 71, ал. 1 КТ - в срока за изпитване и при опит да му бъде връчена заповедта за прекратяване, е напуснал работното си място, за да не я получи, представлява твърдение, че служителят се опитва да черпи облаги от недобросъвестното си поведение, което по същество съставлява позоваване на злоупотреба с право от страна на работника - чл. 8 КТ, който съставлява императивна материалнаправна норма. Както се посочи и по - горе, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните в жалбата оплаквания. Съдът прави служебно проверката както за валидността и допустимостта на решението в обжалваната част, така и за спазване на императивните материалноправни норми и без да е релевиран довод за това от страните - т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС.

В чл. 8, ал. 2 КТ е въведена презумция, че добросъвестността при упражняване на правата и задълженията, произтичащи от трудовото правоотношение, се предполага до установяване на противното. Презумпция предполага, че тежестта от доказване на злоупотребата с права, в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, се носи от страната, която се позовава на нея - в случая от работодателя. Пред СРС работодателят е поискал ангажиране на доказателства в посочения смисъл и те са допуснати, независимо от липсата на изрични указания от съда. 

Като се съобразят доказателствата в тяхната съвкупност - в това число обсъдените по - горе свидетелски показания, въззивният съд споделя изводите на СРС, че на 19.01.2017 г. (първият работен ден след отпуска по болест), ищецът е узнал от прекият си ръководител в дружеството - свидетелката Х., че трудовият му договор ще се прекрати със заповед № 2857/18.01.2017 г., считано от 20.01.2017 г., на основание чл. 71, ал. 1 КТ. Съзнавайки това обстоятелство, той е напуснал работното си място и на същият ден е изпратил на работодателя заявление, че прекратява договора си на друго основание - чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ - поради невръчена му длъжностна характеристика. Независимо, че по същество съдът не следва да обсъжда наличието или липсата на основание за прекратяване на договора от работника без предизвестие, въззивният съд намира, че посоченото от ищеца основание за прекратяване (невръчване на длъжностна характеристика) не е от категорията на тези, които му дават основание да прекрати договора си едностранно и без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ. От друга страна обаче, посоченото от ищеца основание за прекратяване на договора по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ му дава право да претендира обезщетение за неспазено предизвестие за прекратяване по чл. 221, ал. 1 КТ със съзнанието, че обезщетението, съгласно чл. 5, ал. 2 от трудовия му договор, е в по - висок от предвидения по закон едномесечен размер.

При това въззивният съд намира, че с подаването на заявление за прекратяване на трудовия договор в същият момент, в който вече е знаел, че той ще бъде прекратен на друго основание, ищецът по същество е целял постигане на благоприятен за себе си ефект - възможност да претендира обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал. 1 КТ в по-висок размер. Според настоящият състав това поведение е недобросъвестно и по същество съставлява злоупотреба с права от ищеца по трудовото правоотношение.

Предвид изложеното, настоящият състав споделя решаващият извод на СРС, че трудовия договор е прекратен от ответника със заповедта № 2857 от 18.01.2017 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ и за ищеца не е възникнало право да претендира обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 221, ал. 1 от КТ - искът е неоснователен.

Тъй като крайните изводи на въззивният съд съвпадат като цяло с тези на СРС, макар и по допълнително изложени съображения, решението е постановено при спазване на материалния и процесуален закон и следва да се потвърди. Този извод се отнася и до решението в частта по присъдените разноски.

По разноските пред СГС :

С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемата страна – ответника. Съгласно т. 1 от ТР от 6.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г., на ОСГТК на ВКС, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, след като в договора за защита и съдействие е уговорен начина на плащането му. Когато плащането е по банков път, задължително следва да се представят доказателства за реалното заплащане на възнаграждението по уговорения начин. Като съобрази обаче обстоятелството, че ответникът е представил само доказателства за заплатен адвокатски хонорар от 1 800 лв., без да е представил договор за правна защита и съдействие с предсталяващият го в производството адвокат, в който да е уговорен конкретен размер на възнаграждението и начина на заплащането му, въззивният съд приема, че в полза на ответника не следва да се присъждат претендираните разноски за адвокат за въззивното производство  в размер на 1 800 лв.

            Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД

 

                                                                       Р Е Ш И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА решение 257518/02.11.2017 г. на СРС 65 с - в, по гр. д. № 14823/2017 г., с което е отхвърлен предявения от В.Г.К., ЕГН : ********** срещу „С.К.“ ЕАД, ЕИК : *******, иск с правно основание чл. 221, ал. 1 от КТ - за заплащане на сумата в размер на 9 135 лв. - обезщетение за срока на предизвестие при прекратяване на трудовия договор от работника без предизвестие със заявление от 19.01.2017 г., връчено на ответника на 20.01.2017 г., включително, в частта по разноските.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщенията до страните, че е изготвено.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                     ЧЛЕНОВЕ : 1 .                             

 

 

 

 

 

   2.