№ 1536
гр. София, 15.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100503568 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С Решение № 20071201 от 13.12.2022 г., постановено по гр. д. № 59225
по описа за 2018 г. на СРС, 54 състав, е признато за установено по предявения
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че „Б.Т.К.“ ЕАД, ЕИК **** дължи на „К.С.г.“ ЕООД, ЕИК
**** сумата от 15, 00 лева, платена на отпаднало основание от Е.Ц.Ц. в полза
на ответника по сключен помежду им на 30.07.2016 г. Договор за електронни
съобщителни услуги № 891016408230072016-37820915, прекратен
впоследствие - на 03.08.2016 г., едностранно от клиента на основание чл. 228,
ал. 5 ЗЕС (ред. ДВ, бр. 105 от 2011 г.) в седемдневния срок от сключване на
договора до произвеждане на действието му съобразно чл. 228, ал. 3 ЗЕС (ред.
ДВ, бр. 105 от 2011г.), което вземане е прехвърлено от носителя му на ищеца
„К.С.г.“ ЕООД по силата на сключен помежду им договор за цесия от
01.08.2016 г., за което парично притезание по ч. гр. дело № 51351/2016 г. по
описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК.
Срещу решението в законоустановения срок е постъпила въззивна
жалба от ответника в първоинстанционното производство – „В.Б.“ ЕАД (с
предишно наименование „Б.Т.К.“ ЕАД), ЕИК ****. Въззивникът поддържа,
че решението е неправилно. Твърди се, че уведомлението, което е достигнало
да знанието на ответника за извършената цесия не съдържа необходимите
реквизити, за да доведе до последиците на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Излага, че
1
ищецът не е доказал, че платените 15 лева от цедента в магазина на
ответника, за което е приложил касов бон, произтичат от сключения договор
за мобилни услуги № 891016408230072016-37820915 от 30.07.2016 г.,
цитиран в уведомлението. Поддържа, че не се установява на какво основание
е платена сумата от 15 лева, нито да е платена по сочения договор. Моли за
отмяна на решението и отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемият – „К.С.г.“ ЕООД, оспорва подадената въззивна жалба.
Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли същото
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради
което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск,
заявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване със сила на присъдено
нещо съществуването на оспореното от длъжника вземане, за което по реда
на чл. 410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение.
Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение
по чл. 414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от
предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК. Независимо от характера
на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, в това производство важат същите правила за
разпределение на доказателствената тежест, когато вземането е по чл. 55, ал. 1
ЗЗД, като те произтичат от материално-правните предпоставки за неговото
2
възникване.
Съгласно разясненията, дадени в ППВС № 1/28.05.1979 г. при третия
фактически състав на нормата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието съществува
при получаването на престацията, но след това то е отпаднало с обратна сила.
Текстът намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци
на волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване
на прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и
в други подобни случаи. Разпределението на доказателствената тежест с
оглед фактите, от които всяка страна черпи благоприятни за себе си правни
последици в дадения казус, изисква ищецът да докаже, че е дал нещо на
ответника, а в тежест на ответника е да установи основание за задържане на
полученото. При доказване на последното ищецът дължи доказване на
репликата си, че това основание е отпаднало (в т. см. и съдебната практика,
обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 29/28.03.2012
г. по гр. д. № 1144/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 211/26.11.2013 г. по т. д.
№ 1082/2012 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 189/04.02.2014 г. по т. д. №
141/2012 г. на ВКС, І ТО, решение № 227/22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г.
на ВКС, ІІІ ГО и мн. др.).
С приетия доклад по делото съдът е обявил за безспорни и поради това
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, които се установяват и от
приетите и приложени по делото, неоспорени писмени доказателства -
Договор № 891016408230072016-37820915 от 30.07.2016 г. за електронни
съобщителни услуги, заявления с вх. № 16-22555/03.08.2016 г. и с вх. № 16-
22558/03.08.2016 г. по описа на ответника и договор за прехвърляне на
вземания от 01.08.2016 г., че на 30.07.2016 г. Е.Ц.Ц. сключил договор за
далекосъобщителни услуги с ответника, който впоследствие - преди изтичане
на установения в нормата на чл. 228, ал. 3 ЗЕС (ред. ДВ, бр. 105 от 2011 г.,
приложима към датата на възникване на правоотношението) седемдневен
срок, респ. преди влизането му в сила и преди да е започнало изпълнението на
задълженията на страните по него, прекратил съобразно правилото на чл. 228,
ал. 5 ЗЕС (ред. ДВ, бр. 105 от 2011г.), че на 01.08.2016 г. потребителят
сключил с ищеца договор за цесия, по силата на който му прехвърлил
вземането си за връщане на заплатената въз основа на сключения, но
прекратен преди да влезе в сила договор сума, както и че изявлението на
първоначалния титуляр на това вземане Е.Ц.Ц. - цедент, за прехвърляне на
паричното му притезание във връзка с прекратения договор е достигнало до
длъжника.
С ангажирания в хода на процеса доказателствен материал
жалбоподателят-ищец е установил в съответствие с изискванията на чл. 154,
ал. 1 ГПК – при условията на пълно и главно доказване, обстоятелството, на
което основава своето искане, а именно: че сумата по фискалния бон от
30.07.2016 г. в размер на 15, 00 лева е заплатена от неговия праводател на
ответното дружество, което не е доказало наличието на основание за
задържане на полученото, както по процесния договор от 30.07.2016 г., който
е бил прекратен по реда на чл. 228, ал. 5 ЗЕС от страна на абоната, така и въз
основа на друго съществуващо основание, в т. ч. и продажба на стока.
3
Действително в края на фискалния бон фигурира отбелязване: „1 артикул“,
което обаче е на място, значително след данните за извършената операция,
като от друга страна липсва и задължителният реквизит по т. 7 на чл. 26, ал. 1
от Наредба № Н-18/13.12.2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални
устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към
софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват
продажби чрез електронен магазин, а именно: наименование на стоката. За да
обоснове този си извод съдът взе предвид и нормите на чл. 334, ал. 1 ТЗ и чл.
335, ал. 1 ТЗ, съгласно които уговорките за продажба с предварително
плащане на цената и за продажба на изплащане трябва да бъдат в писмена
форма, за което в дадената хипотеза не са налице доказателства. В този
смисъл неоснователни са доводите във въззивната жалба, че ищецът не е
доказал основанието за плащане на процесната сума, установяването на което
обстоятелство, както беше посочено, е в доказателствената тежест на
ответника. Видно от приетия като писмено доказателство фискален бон, на
30.07.2016 г. в полза на ответника в негов търговски обект - „магазин 4801“, е
извършено плащане в брой на сумата от 15, 00 лева с основание за това,
обозначено в документа като „предплащане“, като ответникът не е установил
наличието на основание да задържи платената в негова полза сума.
Неоснователни са доводите на въззивника, касаещи реквизитите на
уведомлението за извършената цесия. Адресираното до него уведомление
съдържа достатъчно данни относно прехвърленото вземане,
индивидуализирано чрез неговия първоначален носител, конкретно
договорно правоотношение, във връзка с прекратяването на което е
възникнало, както и размер. Поради това следва да се приеме, че с получаване
на уведомлението за цесията ответникът е бил надлежно уведомен за нея,
настъпилото правоприемство на страната на кредитора го е обвързало и такъв
за него след получаване на писмото се явява цесионерът – ищец по делото.
С оглед изложеното следва да се приеме, че вземането на ищеца по
издадената заповед за изпълнение за сумата от 15, 00 лева съществува, поради
което предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК се явява основателен и
правилно е уважен от първоинстанционния съд.
С оглед съвпадението на правните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено изцяло, а
въззивната жалба на ищеца – оставена без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на въззиваемия се следват разноски, като
такива са претендирани за адвокатско възнаграждение в размер 400 лв.,
съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Представени са доказателства за
уговаряне и заплащане на претендираното адвокатско възнаграждение –
договор за правна защита и съдействие от 08.03.2023 г., в който е отбелязано,
че уговореното възнаграждение в размер на 400 лв. е платено изцяло и в брой
при подписване на договора, в която част договорът има характер на
разписка. По релевираното от въззивника възражение за прекомерност,
следва да се посочи, че платеното адвокатско възнаграждение е в минимален
4
размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ. Независимо от посоченото, настоящият
въззивен състав намира, че възражението за прекомерност на платеното
адвокатско възнаграждение е основателно, като последното следва да бъде
намалено под минимума, предвиден в НМРАВ. Аргументите за това са
следните:
Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за
определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения
представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на
адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за
този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда
възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер без възможност на съда да прецени вида,
количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците
в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото
тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че претендираното възнаграждение от
въззиваемия следва да бъде намалено до сумата от 100 лева, предвид цената
на иска – 15 лева, липсата на фактическа и правна сложност на делото и
обстоятелството, че е подаден единствено отговор на въззивната жалба, като
не е осъществено процесуално представителство в проведеното по делото
открито съдебно заседание.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20071201 от 13.12.2022 г.,
постановено по гр. д. № 59225 по описа за 2018 г. на СРС, 54 състав.
ОСЪЖДА „В.Б.“ ЕАД (с предишно наименование „Б.Т.К.“ ЕАД), ЕИК
**** да плати на „К.С.г.“ ЕООД, ЕИК **** сумата от 100, 00 лева – разноски
за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5