№ 16457
гр. София, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Гражданско дело
№ 20221110168379 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба на А. В. М. ЕГН ********** искове с правно
основание чл.26 ал.1 пр.1 и пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на
чл.4 ал.3 и чл.6 от договор за потребителски кредит №........ г., сключен с ответника
„......... ООД ЕИК ............, по силата на които ищецът е бил задължен да заплати на
ответника сумата в размер на 2556 лв., представляваща неустойка за непредоставено
обезпечение по чл.4 ал.3 от договора.
Ищецът твърди, че на 02.03.2022 г. сключил с ответника договор за потребителски
кредит №........ г., съгласно който получила заемна сума в размер на 2000 лв. при ГЛП
40,44% и ГПР 48,84 %. Сочи, че в чл.4 ал.3 от процесния договор кредиторът бил
уговорил, че до края на следващия ден ищцата следва да предостави гаранция по
кредита, подробно посочена в ОУ към договора, като в чл.6 от същия било уговорено,
че при неизпълнение на това задължение ищцата дължи на кредитополучателя сумата в
размер на 2556 лв., представляваща неустойка. Счита, че процесната клауза е в
противоречие с императивни правни норми. Навежда, че същата противоречи на
добрите нрави, по същество се начислява печалба за кредитора, надбавка към
главницата, поради което е следвало да бъде включена в ГПР и ГЛП, което влече
недействителност на целия договор, респ. на клаузата от същия, предвиждаща
заплащането на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне
на обезпечение. Моли съда да прогласи нищожността на процесната договорна клауза.
Претендира разноски.
1
Ответното дружество депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК,
с който оспорва исковете. Счита, че добрите нрави не са накърнени, налице е
еквивалентност на престацията. Оспорва приложеният ГПР да е различен от посочения
в съглашението, като същият бил в рамките на нормативно уреденото и изчислен в
съответствие със законовата формула към чл.19 ал.2 ЗПК. Оспорва се твърдението за
заобикаляне на закона, както и твърдението за нарушения на ЗЗП. Моли за отхвърляне
на исковете.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД:
За основателност на предявените искове ищецът следва да докаже при условията
на пълно и главно доказване, че между страните има сключен договор за
потребителски кредит №........ г. с твърдените клаузи, в който случай ответникът следва
да докаже, че не са налице твърдените пороци, респ. че процесните клаузи от договора
са индивидуално уговорени или не нарушават значително равновесието между
страните и не накърняват добрите нрави.
Между страните не се спори и от представения по делото договор за
потребителски кредит (л.4-6) се установява, че на 02.03.2023 г. между ищцата и „.........
ООД е възникнало правоотношение по повод сключен договор за потребителски
кредит № .............., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата
сумата в размер на 2000 лв., срещу задължение да я върне в срок до 03.09.2023 г. на 18
месечни вноски, при годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 48,84 %,
годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 40,44 %. Не се спори, че съгласно чл. 4 ал.3
от договора било уговорено, че в срок до края на следващия ден от сключване на
процесния договор кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция
по кредита съгласно реда и условията, предвидени в ОУ по договора. Банковата
гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за
сума в размер на 2700 лв. със срок на валидност до 04.09.2023 г. Не се спори между
страните, че в чл.6 от договора е предвидено, че в случай на непредоставяне от
кредитополучателя на кредитора на гаранция по кредита по см. на чл.4 ал.3 от
договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 2556 лева.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
2
потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не
се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителя, а представеният по делото
договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният договор се подчинява на правилата на
Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. Преценката относно
действителността на процесния договор за потребителски кредит следва да се извърши
както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за
търговските сделки /чл. 288 ТЗ/. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на
кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването
на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи:
„В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин“. Съдът намира, че уговорената в чл. 4 ал.3 от договора
клауза, уреждаща задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение –
банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, при
неизпълнението на което в чл.6 е предвидена неустойка в размер на 2556 лв. за
непредоставяне на обезпечение са в противоречие с добрите нрави и представляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването
на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. В
конкретния случай договорът за гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите
3
от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова
услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
От друга страна, функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на
задължението и да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение
на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна
лихва. Процесната клауза за неустойка по чл. 6 от договора въвежда възникването на
неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение
(задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо
такова – непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката
е в размер, надвишаващ ганицата по отпуснатия заем. С оглед на това, неустойката
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй
като при неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е
същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на
неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи
на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и добрите
нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът, който
кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с възнаградителната лихва.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
уговореният размер на неустойката е необосновано висок. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен
заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни
затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се
възпрепятства.
Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение
на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита.
Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл
би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
4
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително самостоятелния
характер на неустойката, обаче, същата не води до нищожност и на клаузата за
възнаградителна лихва. Тъй като противоречието между клаузите на чл.4 ал.3 и чл.6 и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че
предявеният иск се явява изцяло основателен и като такъв следва да се уважи.
При така установената основателност на главния иск, съдът не дължи произнасяне
по предявения евентуален иск, поради несбъдване на вътрешнопроцесуалното условие
за отхвърляне на главния иск.
По разноските:
С оглед изхода на спора право на разноски се поражда за ищцата. Процесуалният
представител на ищцата – адвокат М. В. М., претендира заплащане на адвокатско
възнаграждение с включен ДДС за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1, т.
2 ЗА въз основа на представен договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 7,
ал. 1, т.4 НМРАВ минималният размер на адвокатското възнаграждение по делото
възлиза на сумата от 1000 лв. На основание § 2а НМРАВ върху този размер на
адвокатското възнаграждение следва да се начисли и ДДС, поради което на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат М. сумата
от 1200 лв. с ДДС. На основание чл.78 ал.6 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати по сметка на СРС в полза на бюджета на съдебната власт държавна
такса в размер на 182,24 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД в отношенията
между А. В. М. ЕГН **********, съдебен адрес гр.............. и „......... ООД ЕИК ............,
със седалище и адрес на управление: гр. ......................., че са нищожни клаузите на чл.4
ал.3 и чл.6 от договор за потребителски кредит №........ г. поради противоречие с
добрите нрави.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „......... ООД ЕИК ............ ДА ЗАПЛАТИ в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС сумата от 182,24 лева разноски
за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА „......... ООД ЕИК ............ ДА ЗАПЛАТИ на
адвокат М. В. М., с адрес на кантората: гр. ................., сумата от 1200 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие на ищцата
5
в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6